В лабиринтите
на невъобразимото
Необходимостта от моята изповед се подсилва и от факта, че това е едно от най-солидните изследвания, които съм чел през последните години. Мислите в книгата не "развиват", а разгъват, учленяват, представят една идея или, по-добре, съзвездие от идеи, което, макар и невъобразимо, стои достатъчно ясно поне пред авторовия взор. Впрочем систематичната постройка, която неминуемо обективира, втвърдява текста е напълно чужда за Манчев. И не е достатъчно да се посочи структурата на идеята, да се оголи тази "основна нишка", която свързва всеки елемент на неговото дирене, за да се изложи проблематиката на книгата, която е ценна именно с изобретателността във вариациите, богатството на темите, авантюрата на някои (привидни) отклонения. Все едно да мислим, че познаваме един роман само защото сме узнали сюжета му. Наблюденията ми целят, доколкото това е възможно, да осветлят допълнително текста, ала този, който търси в тях обичайните оценки на автора и текста, ще се разочарова, защото в случая ме интересува само онова, което прави тази книга творба. Всъщност целият мой текст се свежда до покана за внимателен прочит на всички страници на "Невъобразимото", без непременно да се извлича от тях някакъв смисъл или философия.
И все пак тук има и философия, и смисъл, и те са напълно отчетливи. Откъде се започва? От идеята, че явяването на Бога следва да завърши с вестта за неговата смърт. Схващане, което, разбира се, е невъзможно без събитието на въплъщението, без мисленето за себеотрицание на абсолютното. И разплитаният в книгата скандален философско-теологически възел се заплита все наново, тъй като философията на образа всъщност е християнска, доколкото рефлектира върху смисъла на въплъщението на Логоса. Боян Манчев е напълно безразличен към "схоластичните" теологични проблеми (доказването на съществуването на Бога и пр.) и взима за отправна своя точка атеологията на Батай. В крайна сметка от значение е, че Бог умира непрестанно, че Той се самоотрича, за да отвори място за битието, че, умирайки, дарява живот. Източникът на тази - основана на необходимото разцепване в себе си на божественото, на теологията на кръста - философия е ясен. Ала, изхождайки от Хегел, са възможни само два пътя: или саможертвата на абсолютното означава пълното историзиране на истината или тъждеството между индивид и абсолютно се дава в термините на мистическия нихилизъм - индивидът, отричайки собствената си индивидуалност, "подражава" на негативността на абсолютното. Боян Манчев търси не диалектично, а апоретично да съчетае тези разхождащи се пътища. Настояването върху тъждеството1 дава отчетливо предпочитание на мистичния път. Пълното отсъствието обаче на темата на Възкресението неминуемо го отвежда към атеистичната секуларизация.
В страниците на незавършената книга на Батай за Ницше най-ясно се открива в какво се състои "атеологическата" вяра. Ницше пръв посочи същината на извършеното от онто-теологията богоубийство, като разобличи свеждането на Бога до рационално представимо биващо (в критиката на онто-теологията Хайдегер буквално следва Ницше).
Същината на неговото пророчество, според Батай, не е просто повтаряне на всеизвестното - Бог е мъртъв, Бог е този, който умира, - а парадоксалното, радикално утвърждаване на ексцеса и заклеймяването на илюзорността на всяка чистота. Смъртта на Бога означава невъзможно привързване2 към биващо, ценност, фундамент, предпоставка. Тя освобождава от илюзиите и суеверията, но с цената на непоносима голота и празнота. Всички се оказваме провесени на вярата в това събитие: вяра в един негативен, изгарящ всяка връзка с позитивността на съдържания и ценности и същевременно унищожаващ самия себе си като бъдене и определеност, Бог.
Това изгаряне, себеунищожаване Батай нарича еротизъм и на него са посветени най-блестящите страници на Манчев. Боян, подемайки теорията на своя баща3, Красимир Манчев, за езика като постоянно ставане, се опитва да улови това ставане още преди конституирането в езика на субекта и обекта, в непрестанното му пораждане и връщане в тъмното, неназовимото, невъобразимото.
За християнството еротичният опит сам по себе си е невинен, но неизбежно носи след себе си падение и скръб, тъй като плътта (т.е. животът в най-естественото си измерение) е положена и следователно преодоляна от свръхестествен, духовен принцип. За Батай, напротив, изживеният като трансгресия еротизмът е източник на освобождение: превръща се в такъв, ако пропиващото го насилие бъде разобличено и сведено до чисто езиков ефект.
Еротизмът и насилието взаимно се обуславят до такава степен, че е невъзможно техният възел да бъде разплетен. Всички религиозни традиции, смята Батай, са свидетелство за това изначално обвързване, което неизбежно остава и след техния залез и разпадане: просто това, което религията опосредства символично, днес се явява в по-чист вид. Изходната даденост за Батай е, че "обещанието на живота" не може да бъде отделено от "измерението на смъртта". След като има живот, то е необходимо да има не просто смърт, а безгранично унищожаване, изцяло отдадена на произвеждането на нещо - което прилича на нищото, въпреки че е нещо и даже повече от нещо - смърт. Батай се стреми да изкаже невъобразимото - адският кръг на възпроизвеждането и съдържащият се в него безкраен разход. Всичко, от елементарния микроорганизъм до най-развитото животно, живее с едничката цел да се разпадне и даде възможност за други възможности. Естествено, и хората, единствените съзнаващи това, са постоянно под угрозата да бъдат застигнати от нищото, което е нещо. В лицето на тази заплаха те желаят да кажат да на живота и не на смъртта. И наистина неспирно го казват. Изразяват го в забрани и най-първата от тях е не убивай и следователно не върши нищо, в което да има насилие.
Насилието обаче е преди всичко в неизбежната анамнеза, която така или иначе ни изправя пред онова, което сме: сами на този свят, в очакване на неизбежното унищожение, съществуващи за света единствено във функция на някой, който е готов вече да ни замести. Как да се освободим тогава от този коренящ се в усещането на собствената ни преходност първичен страх? Според Батай съществува коренно различен от предлаганите от религията пътища на спасението начин. Той предлага вместо да дирим панически как да се избавим от неизбежното тление, смело да изразходваме жизнените си сили и се включим в процеса, който ни възвръща в потока на живота, но не отвъд смъртта (както изповядват религиите), а в самата смърт. Това е възможно само когато се преодолее страхът за живота, когато се прекрачат охраняващите го забрани. Тогава съзнанието (не случайно Батай говори именно за вътрешен опит) ни отвежда в точката, където битието се отваря за всички свои (не)възможности: единение на живота и смъртта, живот в смъртта, а не просто умиращ като функция на унищожаващата го другост живот. В бездната на вътрешния опит действителността е разбулена откъм нищото, откъм отрицанието на всяка определеност. Именно този живот в смъртта е обект на желанието. Неизпълнимо, невъобразимо, неназовимо.
Желанието не може да бъде запълнено от никакво задоволяване, защото съзнанието рефлектира процеса на унищожаването на нещата и образите до точката, до която престава да бъде съзнание на нещо определено. Не може да го запълни и езикът, който несъмнено позволява да се изкаже трансгресията, но който, след като премине всички пътища към единството на битието, на живота и смъртта, може само да съзерцава отвън потъналото в бездната на мълчанието единение. Еротизмът е движението на отхвърляне на забраните, отвеждането до решителния миг, в който смисълът на живота се разбулва в смъртта. Затова и възелът между насилие и еротизъм остава винаги неразплетен. Насилието за Батай се корени във въображението4. Предизвикана от неутолимо желание, трансгресията прекрачва само едно вече положено, за да бъде превъзмогнато, ограничение. Въображението издига забрани и задръжки и после ги поваля, за да достигне онова, което е отвъд. Въображаемо словесно насилие, ефект на постоянното ставане на езика. Освобождаването от него е немислимо без постоянното му упражняване в бленувания и разкази - но тогава еросът се оказва само резултат на езиково изобретение винаги на път да замълчи. Желанието се укротява единствено в мига на неговото изчезване: "миг на дълбоко спокойствие, миг на смъртта..."
Голямата амбиция на Батай е да предложи едно ново схващане за еротизма, което да измести изложения от Платон възглед в "Пира". Несъмнено антиплатонова е идеята на Батай, че еросът, отдаден на радикално, без възможно обръщане движение на негативността, превръща изразходването в утвърждаване на живота. От едната страна е либертинът на Батай, който възхвалява екстатичния еротизъм на отдаването на нищото и смъртта. На противоположната страна е Сократ, който устоява на съблазънта на Алкивиад, за да постигне в красивото морално поведение Едното, което винаги е отвъд двойката и нейната разделеност. И все пак не е ли платоническо, твърде платоническо схващането, което вижда в ероса освобождаващ принцип, процеса на обръщане на съществуването в неговото друго, път на спасението посредством себеизгубването, себеразстройването, лудостта?
Не зная дали в това, посветено на преплитането на сакралното и образа, изследване се отнася точно за естетика, но именно в конкретните анализи на различни произведения на изкуството се таи главната мисъл, която откривам в тази книга. Ще рискувам да я изкажа: изкуството не е подражание на никакъв обективен модел, изкуството се дава, тъй както се явява aбсолютното. А то се явява в художествените форми, като се самоотрича и следователно тяхната същност се състои в това отрицание. Хегел вече го е казал. И Хайдегер повторил.
Разбираме от Манчев, че Батай и Ловкрафт са разгънали тази Хегелова линия в същите години и със същата сила като Хайдегер. Впрочем тук не става дума за вдъхновяващи един или друг автор теми и мотиви, става дума за самата същност на западното изкуство. Изначалното отхвърляне от страна на изкуството на свеждането му до подражание на обективни модели може да бъде схванато само като "образ" на негативния Бог. А трескавите метаморфози на това изкуство могат да бъдат мислени единствено като знак, като белег на това схващане, според което истината се състои в явяването. Накратко, културата на Запада е естетико-художествена в своята същност. Изкуството, според Манчев, изкуството на модерния Запад изразява с максимална сила отрицанието на абсолюта, но представя също и "вяра", която се явява почти като дъга на надеждата, ако въобще има някакъв смисъл да се говори за надежда тук. В гръцката философия за пръв път се поставя въпросът за статута на образа: eikon в положителен и phаntasma (мамещата привидност), в отрицателен смисъл. След платоново-аристотеловата рефлексия5 въпросът за представянето става централен и решаващ за християнския теологически език. На латински отслужването на евхаристийното тайнство се нарича repraesentatio, представяне. Представянето не се отнася към дадените от сетивата и опита неща, а препраща към онези "невидими неща", които за апостол Павел са предмет на вярата, към онова, което не се показва, което е отсъстващо.
Изкуството е призовано тогава и днес, както и вчера - от гласа, който зове от неговата пустиня - да представи непредставимото: нищото, празното, голото и техните производни: безформеното, обсценното, вискозното и пр. Kъм тях ми се ще да добавя и Lethe, изначалната забрава, която всяко явяване разбулва, отричайки. Пътят на все по-голямото абстрахиране на изкуството съвпада с този на мистиката. Изкуството всъщност не твори, а раз-тваря, то е способността да се въобрази невъобразимото, тази точка, където всяка фантазия изгаря, където всички образи се себеунищожават. Трудно е да се улови неговият поглед, защото той идва от страшното лице на нищото, което може да бъде понасяно единствено в минало време - сред развалините на онова, което вече не е, а не в настоящето - в домовете на живите с тяхната битийна посредственост или чувствена нищета, с които провъзгласената от Манчев философия на образа няма нищо общо. Затова, към казаното в началото, че тази книга няма свой център, бих желал накрая да добавя, че, отвъд отказа от всяка систематизация, тази ексцентричност изразява всъщност отношението между нашата цивилизация и идеята за изкуство.

Владимир Градев


Доц. д-р Владимир Градев е посланик на България при Светия престол. Той е автор на книгите "Силите на субекта" (1999) и "Прекъсването на пътя" (2000).
Който прояви интерес към "Невъобразимото" на Боян Манчев, трябва да разполага с време, ще са му нужни и дълги паузи. Признавам, че въпреки че четох книгата два пъти, все още не съм навлязъл достатъчно навътре в нея. Вътъкът на текста е здрав, но трудно уловим и той трябва да бъде подхващан отново и отново, първо да проследи, а после да се опита и да разплете тази нишка. Моята мисъл съвсем не се е прояснила до необходимата за това степен, като ситуацията ми се утежнява от чувството на неадекватност, от това вечно предателство на интелектуалците, в което се разпилява животът ни.




























1 Това тъждество у Батай не е homousion на Символа на вярата, нито кoinonia на апостол Павел (2 Кор. 13:13), а просто нео-платонически henosis: понятие напълно неспособно да изрази както съдържащата се в триединния символ "драма", така и подражанието на Христа.















2 Това е едно от възможните етимологически значения на думата религия.













3 Отишлият си без време Красимир Манчев си остава единственият наш езиковед от действително световен мащаб. Ала въпреки изключителния си потенциал, творчеството му в България е достояние само на шепа негови ученици, работещи в полето на френската граматика и няма изгледи този кръжец скоро да бъде разширен.
































































































4 Тъкмо от тази гледна точка намирам за уместно съпоставянето с теорията на насилието и свещеното у Рене Жирар, като съществено ми се струва обаче не толкова твърдението, че Жирар "обръща логиката на Батай", колкото фактът, че Жирар, за разлика от Батай, преминава в плана на реалността на насилието и се отказва от всякакво негово естетизиране.








































































5 Ала още у Аристотел мимезисът не е просто подражание, копие на нещо друго, а има същностно поетическа стойност.