Между тъжното и смешното

На 25-26 септември тази година се случи едно събитие, което само на пръв поглед изглежда обикновено. Имам предвид българо-иранската конференция "Библиотеката и жената". Неин организатор беше Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" с особената заслуга на директорката Боряна Христова, подпомогната от "Отворено общество". Заедно с българките - библиотечни и библиографски специалистки - присъстваха пет представителки на Националната библиотека на Иран, водени от нейния директор с пищното име Мохаммад-Казем Мусави Боджнурди. Много женска конференция и това беше първото удивително нещо; иранските жени по принцип не пътуват в чужбина сами, а винаги приписани към паспорта и личността на своя съпруг. Нашите гостенки бяха успели да получат паспорти специално за тяхното идване в България! Много трогателно прозвучаха думите на една млада, интелигентна жена, която заяви, че ще запомни и "плочите по улиците" на София, защото това е първото й излизане от Иран. Е, те софийските плочи и без това са си за запомняне - изкъртени и стари като руините на някой древен персийски град. Второто странно нещо беше желанието на една държавна институция от Иран да реализира културно сътрудничество със светска и християнска страна.
В изнесените доклади стана ясно, че въпреки големите цивилизационни разлики библиотекарството в България и в Иран преживява общи процеси. И в двете страни професията рязко се феминизира, което на свой ред е свързано с обезценяване на социалния й престиж. Все повече изчезва образът на стария, мъдър, всезнаещ библиотекар с дебели очила на носа, заровен в своите прашни книги - един архетип, бихме казали с юнгианската психология, една фигура на доброто бащинство от едиповата икономия на психичния опит, ако перифразираме Фройд. В днешен Иран например професията се смята изключително подходяща за жени, защото библиотекарката работи малко, трябва да бъде търпелива, не носи големи отговорности, работата й е спокойна и не изисква много движение...
Библиотекарят, от друга страна, е все повече неуспял (т.е. феминизиран) мъж. Е, и в България днес 89% (според една статистика, 95% според друга) от работещите в библиотеките са жени, но затова пък имат паспорти и в девет десети от случаите формират ръководството на своята институция - за разлика от началото на ХХ век, когато пловдивската Народна библиотека например за три десетилетия е имала само една жена помощник-директор, и то за скромните две години. Научихме и други неща от "женската" история на Иран - например традиционното нежелание на бащите да видят грамотни своите дъщери, защото пишещото момиче лесно би изпаднало в изкушението да изпрати писмо до някой (обичан) мъж, а така вече ще загуби своята непорочност. На някого това би могло да се види смешно, обаче смешното на тази конференция беше другаде: в поздравителния адрес на българска депутатка, член на Комисията за култура в Народното събрание. Тя обяви древната ирано-персийска цивилизация за една от онези "малки" култури, както културата на България, които трябвало да си общуват кротко и безконфликтно (като членки на парламентарна комисия). И сякаш това не й стигаше, с ентусиазъм похвали названието на конференцията ("Библиотеката и жената"), което се състояло от две думи! Кой все още се чуди защо половината кандидатстуденти в България всяка година получават слаби оценки на изпита по своя роден език?

Милена Кирова







Думи
с/у думи