Подир сенките на Сенките...

В последната година две нови съчинения на съвременния френски писател Паскал Киняр получиха шанс да имат своя българска съдба - романът "Тераса над Рим" (2002) и "безжанровата", според самия си автор, книга "Скитащите сенки" (2003). Тя е замислена като първа част от трилогия с общото заглавие "Последното царство". И в тези творби читателят открива впечатляващата начетеност и сложна асоциативност на мисълта, познати от издадената през 2000 г. от "ЛИК" книга на Киняр "Секс и ужас". От годината на нейната поява във Франция - 1994 - датира и отказът на автора от всичките му други дейности - на издател, театрал, основател на оперен фестивал, за да се предостави единствено на писателската. А подобен избор несъмнено е рядкост в наши дни.
Предпочетено пред всички други поприща, писането е и една от водещите теми в книгите на Киняр. Макар да не им липсва известна изтънчена маниакалност, в тях съсредоточаването на писането върху самото себе си е нещо повече от модна литературна поза. Внушението, което носят, е за искрено преживявано раздвоение между някаква тревожност и някакво странно задоволство от това, че писменото слово е обречено на "недиалогичност и неестественост", както се твърди в "Скитащите сенки". "Чрез писането човечеството създава един по-самотен език", казва Киняр, а литература за него са всички книги, в които "говоренето и обществото са пожертвани". Изкуството и асоциалността той мисли като неразделно свързани и взаимопредполагащи се форми на свободата. Идеята не е оригинална, но в неговите творби е изказана талантливо и със свойствения на времето ни интелектуален драматизъм.
В романа "Тераса над Рим" към тази идея води разказът за историята на художника Мом, роден в Париж през ХVII век. На младини той е обезобразен от киселината, която неговият съперник в любовта плисва в лицето му. Животът му минава в скиталчество и странене от обществото. Страстта му е неугасима. Видението на изгубената любима жена го спохожда до края му. Когато е вече стар, с нож в гърлото го пронизва млад мъж, чиито черти го поразяват с приликата си с нейните. В последните си дни гравьорът, изтощен и изпълнен с омраза към обкръжаващите го, казва на мухата, кацнала на чинията му: "Запазих в себе си жената, която изгубих. Тя също идваше да ме види. Даже се беше превърнала в млад мъж, който се нахвърли върху мен в сянката на едно дърво". Изкуството на Мом - неговите предизвикателни еротични гравюри, изработени според техниката на така наречената "черна гравюра", скандализират властниците и те нареждат много от тези творби да бъдат унищожени. На надгробната му плоча пише: "Той умря, узрял за небето, но не и за смъртта. Името му ще пребъде вечно".
Ако този кратък "преразказ" оставя впечатление за баналност, за почти наивна предвидимост на посланието на романа, то е, защото в известна степен той действително напомня модела на притчата. Като всяка притча, и тази на Киняр, има своята "една истина", в която вярва и която онагледява. Това е старата истина или, кой знае, може би предразсъдък, че неутолената страст и талантът белязват завинаги човека, когото са споходили, отделят го от света, но поради тях и от тях, в самота и болка, се създава изкуството.
Въпреки твърде хлабавите повествователни връзки - главите са кратки, често несвързани помежду си, някои от тях се състоят само от по няколко изречения или представляват описание на някоя от гравюрите на Мом, - "Тераса над Рим" е роман по-скоро в традиционното значение на понятието: преди всичко разказването и разказваната история са опора на смисъла. Обратното, "Скитащите сенки" е книга, която декларативно "изживява" кризата на жанра, или по-точно, на жанровото съзнание. "В мене малко по малко изчезнаха всички жанрове", казва Киняр в обръщението си към читателя. "Без философска аргументация, без ерудитски есета, без романизиран разказ" - така обобщава отказа си от всякакви жанрови условности и граници писателят, който е решил да осъществи в писането принципа на "независимата от всички неща свобода". Той иска книгата му да бъде не друго и не повече от едно "малко усилие да се мисли за всичко". Затова дори простото изброяване на нещата, за които тя говори в присъщия за Киняр фрагментарен и асоциативен стил, е почти непосилно. В това "всичко" попадат историята, времето, уродливостта на империите, цинизмът на властниците, страхът, езикът и какво ли още не, но като че ли най-последователно и силно тази книга се вдъхновява от свободата и от нехайството към смъртта и ги вижда постижими само в любовното удоволствие и в изкуството. Особено в писането. То е наречено "начин на съществуване", а писменото слово - "една напълно нова част от сянката".
Сближаването между сянката и писането в метафориката на Киняр е значително по-трудно разгадаемо от това между скитането и четенето ("в четенето има едно очакване, което няма цел", "да четеш е като да скиташ", "четенето е скитане"). Много трудно е да се определи какво изобщо е сянката за Паскал Киняр, но нейното име се появява и в двете му книги с постоянство, което не може да остане незабелязано. В "Скитащите сенки" - още от заглавието, в "Тераса над Рим" - в много от фрагментите, в които се говори или за изкуството на гравьора, или за любовния екстаз: любимата му мечтае да бъде с него именно "в сянката на завесата на леглото"; в неговите черни гравюри "всяка форма излиза от сянката"...
Сега, докато се опитвам да пиша за книгите на Паскал Киняр, чувствам как в мен "малко по малко" изчезва жанрът на рецензията и как собственото ми говорене навлиза във владението на "сянката". Но със сигурност мога да кажа, че ако тези книги донякъде се съпротивяват на метатекста, то на четенето се предоставят значително по-благосклонно.

Миряна Янакиева




Паскал Киняр. Скитащите сенки. Последното царство I. Превод Светла Лекарска. Издателство Леге Артис. Плевен, 2003. Цена 6 лева.
Паскал Киняр. Тераса над Рим. Превод Светла Лекарска. Издателство Леге Артис. Плевен, 2002. Цена 4 лева.