Стилът Софиянскич
и антихристиянството
Кой е направил бог и е излял идол, що не принася никаква полза? Всички участници в това ще бъдат посрамени, защото и самите художници са пак човеци; нека те всички се съберат и застанат; те ще се уплашат, и всички ще бъдат посрамени (Исаия 44:10-11).

Бог поруган не бива. Той само търпи ние - злоупотребявайки със свободната си воля - да поругаваме Неговите светини. Но всъщност така само поругаваме сами себе си. Защото светостта е мястото на среща между нас и Бога. Ако занемарим, унищожим или подменим Божиите светини с нещо друго, тогава няма да се осъществи срещата с Бог, а с другия. Или, както са казали светите отци: ако си намерил истината и търсиш нещо друго, значи търсиш лъжата.
В IV век град Сердика намира Истината - Христос.
През този век - между времето на св. Константин Велики (когато християнството става легитимно в 313 г.) и времето на Теодосий Велики (когато то става държавна религия) - става масовото покръстване на сердикийските граждани. Най-вероятно това е станало в кръщелни (баптистерии) в близост до минералния извор, където езическите идоли са били низвергнати и на мястото на старите светилища са били въздигнати новите християнски светини. Така градът се превръща в един от важните центрове на християнството, какъвто остава дори през петвековното иноверско иго.
Но ето че в ХХI век управата на този град търси - и намира - нещо друго.
Тези дни столичният кмет Стефан Софиянски откри "Водосветилище", изградено по негова инициатива при банята в центъра на София и включващо чешми с минерална вода от извора. Над целия комплекс господства новонаправена статуя на Аполон "Лечител".
Така всеки, който отиде да си налее от минералната вода, е длъжен да влезе в пространството на водното "светилище". И всеки, който се наведе да пие, ще трябва да направи поклон на божеството.
Но какво означава понятието "водосветилище"? Наистина ли е "светилище" това или на лъжа? Има ли нещо "свещено"? Кой е първоизточникът на тази "свещеност"? Творецът-Христос или някой друг?
Какво отношение има статуята на Аполон "Лечител" към тази святост?
Разбира се, не обсъждаме само едно "произведение на изкуството". Проблемът не се свежда до своите естетически измерения. Вярно е, че става дума за kitsch както в архитектурата (арх. Станислав Константинов), така и в скулптурата (Георги Чапкънов). Но кичът по начало е господстващият стил в казионното поръчково обществено и монументално изкуство в пост-ренесансовия свят. Което е напълно логично от теоретична гледна точка. Кичът е късно явление в историята на културата. Той е свързан с всяко изкуство, което не вярва в това, което прави. Искрената вяра винаги придава онова "първо" качество в изкуството на всички стилове на всички времена и народи - от пещерата Алтамира до негърските маски и от Тел Амарна до иконата. (Друг е въпросът дали художникът вярва във въплътената Истина-Христос или в бесовете.) При това верско и вярващо изкуство имаме органични (единени от вярата) общества, общества-организми, у които художникът е интегриран орган (член) на цялото.
Когато тази същинска органична връзка се разпадне, художникът се отчуждава и става егоцентричен индивид. А когато този индивид се подчини (заради пари, власт, "слава" и пр.) на друг овластен индивид, тогава творчеството няма как да бъде истинско. Художникът става казионен и произвежда ерзац-изкуство.
Всяко казионно изкуство е кич и "водосветилището" не прави изключение. Но кичът сам по себе си не е стил, а външен израз на по-дълбока светогледна и духовна подмяна на ценностите.
Названието на комплекса недвусмислено показва "религиозните" измерения на проекта, които се вписват в една системна противохристиянска тенденция у досегашната софийска управа. Ето една дузина примери на тази тенденция през двата мандата на досегашния кмет:
1. Ротондата Св. Георгий. Кич-иконостас; изхвърляне на автентичните раннохристиянски находки от храма и даването им за ползване от съседното кафене; самата ротонда бива "подарена" на военното министерство...
2. Плакатът, подменящ двухилядолетието от Рождество Христово. За него писахме подробно преди три години.
3. Паметникът на 2000 година. Целта беше да се направи монумент пред Софийския университет, който да подмени темата за двухилядолетието от Рождество Христово с някакъв часовник. Този проект завърши с пълен и премълчан провал.
4. Новоезическата статуя на тъй наречената "Св. София" (преименувана след обществен натиск).
5. Унищожаването на базиликата в раннохристиянския комплекс от IV век, открит през 2000 г. на хълма Лозенец. Там вероятно се е провел знаменитият Сердикийски събор през 343 г. Тук институционната отговорност се споделя и от тогавашния екип на МК.
6. Статуята на Европа и бика-Зевс (предвидена да бъде поставена точно пред главния вход на храма "Св. Седмочисленици", преместена след обществен натиск).
7. Църквата "Св. Спас". Тя все още е зад решетките под Булбанк. Вярно е, че положението е заварено, но с парите за "водосветилището" тя можеше да бъде върната на софиянци.
8. Подмененият празник на София. Тук първоначалната вина е от времето на кмета Янчулев, но той не знаеше какво прави. Досегашният градоначалник няма това извинение.
9. Изчезналата икона "Св. София-Премъдрост Божия" от иконостаса на едноименния храм.
10. Окаяното състояние на манастирите около София (Сеславци, Подгумер, Курило и пр.) И това е заварено положение, но става дума за приоритети: с половината от парите за Лъжесветасофия те можеха да бъдат въздигнати.
11. Търговският комплекс при Руската църква. Все още незапочнат поради обществен натиск.
12. Водосветилището.
Колкото и парадоксално да звучи, всъщност най-пагубна за Църквата е собствено самата "църковна" дейност на досегашния кмет - стълб и крепило на разкола в Българската църква. Ако има нещо по-лошо за Православието в България от държавния атеизъм на предишния режим, то това е разколът през последното десетилетие, подкрепян неотклонно и до днес от Софиянски.
Последователното съпоставяне на тези факти може да ни доведе до извода, че досегашният столичен кмет е заклет, таен перфиден враг на Православието, лицемерен и свръхефективен противоцърковен злодей, който изпълнява с усмивка своите пъклени планове и поръчения от секретни ложи и централи.
Подобни конспиративни теории едва ли разкриват истината. Всъщност зад световния заговор срещу Църквата не стоят човеци. Зад противохристиянските действия на столичната община не стои обмислена стратегия. По-лошо е. Нещата стават от-само-себе-си.
Тогава какво е обяснението? Дори да има "пране на пари", то не може да бъде решаващото. Местата на столичните управници са толкова корупционни, че няколкото милиона лева, които се превъртат през културните проекти, не могат да бъдат основен фактор.
Не може да бъде водещ и някакъв стремеж към "слава". Защото ефектът е тъкмо обратен: срам. Няма как да скрием "стила Софиянскич" от следващите поколения. Нали ще гледат направеното. Ще съпоставят фактите, ще проучват документите. Нали ще четат и тези редове.
Възражението, че Софиянски не чете "Култура", отпада. Дори ако си го е позволявал някога, отдавна вече не е така. Очевидно не само че го чете, но и си прави извадки и ги включва в предизборната си програма. В края на своя втори мандат той усвоява духовното и културно наследство на своите критици, като смело обсебва плодовете на техния умствен труд. Така например в предизборните дни той е усвоил информация за Сердикийския събор (а вече преваля настоящата юбилейна година, в която се навършват 1660 години от събора) и след като способстваше за унищожението на манастирския комплекс от IV век в Лозенец (Южния парк), сега щял да се запретва за неговото въздигане.
В края на втория си кметски мандат досегашният кмет изведнъж се сети и колко важен е Сеславският манастир и тръгна да осъществява идеята на сдружение "Св. Пимен Зографски" за въздигане на софийските манастири и свързването им с пътека.
Дори и да е само предизборна измама, това е положително развитие.
Ако продължава така, Софиянски един ден ще открие за себе си смисъла на своето собствено име: то произтича от името на град София, което идва от името на базиликата Св. София, посветена на Христос-Премъдрост.
Но какво ще прави след това откритие? Ще се извини ли на софиянци? Ще се покае ли, че в течение на два мандата ги е лъгал? Ще върне ли иконата на Христос-Премъдрост в едноименната базилика? Ще се отрече ли от статуята на Лъжесветасофия? Ще се отрече ли от "водосветилището"?
За християнина "водосветилището" и целият светоглед, който го е създал, са неприемливи. По софийските храмове се появиха разлепени възвания против проекта.
Възразяват им, че проблемът уж не бил собствено църковен и верски. Че ставало дума само за художествено произведение, за свободното творческо виждане, което не може да бъде обект на религиозна "цензура". Пък и не е ли християнска Европа пълна с подобни новоезически изображения от най-великите майстори?
Отговорът на това възражение е, че въпросът е съвсем религиозен, църковен и верски. При това не косвено, а в самата си същност. Първите християни са отивали на смърт за това, че отказвали да се покланят на статуите на същите езически божества. През IV век тъкмо тук светите отци на Сердикийската църква са низвергнали статуята на Аполон "Лечител" от едноименния езически храм, за да ознаменуват победата над езичеството. Тук при извора е имало и християнски храм. Тук, в целебната баня на Кръщението, е ставало най-великото събитие в историята на този град - неговото Покръстване.
Опасно повърхностно е да гледаме на античните статуи на божества само като на "произведения на изкуството". Всъщност те са били действителни идоли и обекти на действителен религиозен култ. И са правени за такива от своите автори.
Вярно е, че от Ренесанса насам Европа е произвела безброй подобни "художествени творби", но тъкмо тези изображения разкриват духовното съдържание на западноевропейското "Възраждане" именно като възраждане на езичеството и неосъзнато отстъпничество от Христа.
В своята смъртна схватка с побеждаващата Църквата нейнияг враг нямаше друго противодействие освен да я раздели. Така Западната църква отпадна от Православието (1054 г.). И докато цялата територия на древната Източната църква падаше под властта на иноверци, на Запад започна неусетното възраждане на езичеството. Но не като осъзнат религиозен култ, а като "култура". Ренесансът възражда езичеството като "естетика".
Тази "естетика" срещаме у всички стожери на Ренесанса - Данте, Петрарка и Бокачо; Лоренцо Медичи, Чезаре Борджа и Макиавели; Леонардо, Микеланджело и Рафаело, папите Александър VI, Юлий II и Лъв Х; и т. н.
Римокатолическата църква, останала след схизмата от 1054 г. извън спасителното единство на православната църковна съборност, не само толерира това "художествено" новоезичество, но и сама става неин главен поддръжник и меценат.
Навлизането на езическата естетика протича бавно, постепенно, в течение на няколко века. Затова то остава почти неосъзнато. Изобразяването на езически божества не е било предмет на канонично обсъждане и църковно одобрение от римокатолическата църква. Тези новоезически изображения не са били разрешени или забранени от важен събор или чрез папска вула. Но практиката е налице. Дори в личните папски покои в самия Ватикан Юлий II поръчва на Рафаел стенопис като "Парнас" (Аполон, музите и пр.). Примерите за папско меценатство спрямо новоезическите образи са стотици.
И тъй, низвергнатите от мъчениците и Отците на Църквата езически божества се връщат триумфално - вече като "предмети на изкуството" - в западния "християнски" свят. Процесът става забележим още в ХIII век като промяна в мисленето. Утвърждава се през ХIV век като промяна в стила. Триумфира през ХV век като промяна и в тематиката. Новоезичеството в нравите и в изкуството дотолкова залива "прогресивната" Флоренция в края на ХV век, че предизвиква гръмоносните проповеди на Савонарола и знаменитите клади, на които се изгарят новоезически художествени творби.
Процесът продължава лавинообразно и залива цяла Западна Европа. Любимите изображения са на Нептун (с низшите водни бесове: тритони, нимфи и пр. - главно във връзка с фонтани); Бакхус със свита от сатири; Аполон и музите (теми като "Парнас" минават за възвишени); Венера с Купидон и пр.
Разбира се, предназначението на тези творби не е собствено религиозно. Те са само повод за художниците да изобразяват триумфа на плътта, тъй противен на християнската етика и естетика. Христос чрез Въплъщението обожестви и одухотвори плътта. А водещите художници на Ренесанса правят обратното. Дори и най-възвишените духовни теми те изобразяват по плътски.
Микеланджело в 1525-1526 г. прави статуя на "Давид", която към 1530 г. преработва (!) в статуя на "Аполон". Подобна идейна перверзност само разкрива, че художникът всъщност се е вълнувал от мъжкото тяло, а не от старозаветния цар-пророк или от езическото божество. Тази религиозна безогледност е дълбоко развращаваща за душата и съвестта на християнина. Тя е тържество за врага на Христа.
Новоезическата естетика на Ренесанса става през следващите векове норма и еталон за Западна Европа, а оттам и за всички страни, които попадат под нейното културно влияние (включително Русия след Петър I, както и останалите православни страни през ХVIII и ХIХ век). България, последен бастион на истинското християнско изкуство (иконата) в средата на ХIХ век, също бива залята от художествената бездуховност в навечерието на Освобождението като част от процеса на секуларизация, който лъжеименно наричаме "Възраждане".
Всички тези явления в основата си не са чисто естетически. Тяхната същност е общо настъпление на христоотстъпничеството. Което става видимо и се обслужва от съответната естетика. Така например многобройните изображения на Аполон в двореца Версай на повърхността са уж само художествени творби. Всъщност те са проявление на същински езически култ към "краля-слънце" Луи ХIV. Възраждането на старогерманското езичество чрез изкуството (например оперите на Вагнер, храмът "Валхала" край Регенсбург и пр.) ще грабне въображението на художника Адолф Шикелгрубер, за да осъществи своята страховита творба: "Третият райх". Подобни примери - малки и големи - има безброй.
И тъй, христоотстъпничеството чрез изкуството не е маловажно и безобидно. Тъкмо защото действа лукаво, чрез естетиката - плътската естетика на падналата духовност, то е толкова по-опасно и пагубно. Защото въздействието му протича неусетно, несъзнателно. Ние биваме "зарибени" с отстъпническия наркотик в сладникав естетически бонбон.
Доводът, че и "най-великите майстори" били правили безчет новоезически изображения, всъщност убива сам себе си. Той разкрива, че не там е истинското величие и не там са истинските майстори. Истински великите художници не са шампионите на егото, а тихите съработници на Св. Дух, с които е пребогата - без да го знае - българската културна история.
Но важна ли е тази проблематика? Не е ли прекалено дребна на фона на "истинските" проблеми (мизерията, безработицата, корупцията, организираната престъпност, сектите, порнографията, наркоманията и пр.)? Борбата срещу едно произведение на изкуството не е ли църковно "мракобесие"?
Отговорите се съдържат в самите въпроси. Защото именно христоцентризмът (мисленето в Христа, живеенето в Христа) и съборността в Църквата са пътят за изкореняване на злините във всеки от нас и в обществото като цяло. Мракобесие е другото: онова, което подменя Христа и Неговата Църква като средоточие на нашия живот. И съвсем неоснователни са опасенията, че "нищо не можем да направим" пред свършения факт. Защото словото е по-силно от бронза и камъка. А "борбата" - чрез словото и в името на Словото - срещу конкретния носител на новоезичеството е битка срещу казионния пост-ренесансов светоглед и духовната му основа христоотстъпничеството.
Имаме нужда от истинско Възраждане. Което да възражда не езичеството с всичките му паднали ангели и техните идоли, а нашето живеене в Христа, Който не е само Истината, Премъдростта и Любовта, но и истинската Красота, която спасява света.

Георги Тодоров



Кичът,
новоезическата "естетика"
и подмяната на софийското духовно наследство