Брамс-реквием - със своите музикални острови

Новият главен диригент на Симфоничния оркестър на Българското национално радио Росен Миланов не дирижира откриването на сезона. Това традиционно не се е допускало досега. Особено в институция като БНР, където семантиката на думата традиция се разчита изцяло - и като ред, наследен от миналото, и като предание. Редът, наследен от Васил Стефанов, който никой не си позволяваше да наруши и след него, е: главният диригент на радиото да бъде на пулта на откриващия сезона концерт. (Смея да добавя, че това е закон за всички оркестри.) А не публиката да се информира кой е назначен за такъв от посланика на Австрия в България в качеството му на президент на клуб "Класик ФМ" - впрочем в борда на този клуб няма нито един човек от Националното радио, чиито състави правят "Златния цикъл на симфониците". И понеже е имало ред, пък се е и спазвал, в радиото се разказват предания за Васил Стефанов. Предания, не вицове.
На пулта бе Методи Матакиев, ръководителят на Смесения хор на радиото, а в програмата бе предвидена една от най-метафизичните творби в музикалната литература "Немски реквием" от Йоханес Брамс, опус 45. (В програмата към концерта пък - автор С.Б. - четем следното съобщение: "Не съществува друго произведение в симфонично-хоровата литература, представляващо по-ценно и велико богатство през последните три десетилетия едновременно в концертната и звукозаписната област, както Немски реквием от Брамс. Това се дължи на редица причини в изграждането на музикалната форма и в изумителното богатство от инвенции." Оставям тези "прозрения" без коментар - Е.Д.) Брамс-реквиемът е творба на могъщо, силно вдъхновение, медитация върху смъртта, върху трансценденталното; музика на утеха, търпение, надежда, светлина, скръб, упование, на разтваряне. В тази насока очевидно бе и мисленето на Матакиев, който бе изработил своя основен хоров звук за творбата; звук, който действително внушава послания, особено когато не отива в пределни за тенори и сопрани височинни територии. Тогава нещата излизат извън контрол поради простата невъзможност на съответните партии да атакуват чисто тихо или силно предписаните тактове. Като се вземе под внимание и неартикулирането на текста, неговият смисъл може да стига до слушателя единствено чрез музиката, която "най-чисто" се получи донякъде в първата, във втората и последната част на творбата. В останалите към техническите затруднения се прибавиха и спецификите на двамата солисти. Ина Кънчева, при всичките ми симпатии към нея, по предписание не е за тази творба, която никога не е мислена за колоратурен сопран - при това сопранът пее за скръб, утешение, пее поредно послание от Бога и това трябва да е натоварено с друг тип цвят и вокал; не може да се чурулика като Лакме. А Петър Данаилов, особено във втората част на своето участие, започна да използва по-широко "разпята" емисия, която доведе до потъване, задавяне на звука и до противоречия с общия характер на произведението. И като обобщение: изпълнението, макар и със своите проблеми и недостатъци, стоеше "на крака", имаше своите "острови на музиката", бе свидетелство за една почтена подготовка. И, разбира се, предизвика ентусиазма на публиката.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо