Вината на левите
- Сеньор Едуардс, едва ли има друг чилийски писател, който като вас, в качеството си на секретар и близък приятел на Пабло Неруда да се е сблъсквал не само с изстъпленията във вашата страна, но и с реалността в комунистическа Куба. Какви са спомените ви от 11 септември 1973, когато генерал Пиночет идва на власт след кървав преврат?
- Тогава бях съветник в чилийското посолство в Париж. Пряк началник ми беше Пабло Неруда, който по това време обаче се намираше в родината поради тежко заболяване. Няколко дни след преврата на Пиночет той почина в къщата си на Исла Негра. Аз самият в този момент бях в едно малко село близо до Барселона, където се срещнах с Карлос Барал, най-важният по онова време испански издател, който публикува книгите ми. Спомням си всичко, като че ли беше вчера. Внучката ми внезапно нахлу в стаята и извика: "Бомбардират Монедата!*" Дори аз не бях помислял за такова нещо - бомби по сградата на президента Алиенде! След малко при нас дойде и Марио Варгас Льоса и всички ужасени се вторачихме в телевизора. Тогава разбрах, че с демокрацията в Чили е свършено за дълго, за много дълго време. Онова, което виждахме, не беше нито случайност, нито само епизод. Сравнението, което тогава ми дойде наум, беше Испания през 30-те години, заедно с франкизма, който в продължение на десетилетия тровеше страната.
- Само че в Чили преди това нямаше гражданска война.
- Може би не открита, подмолна обаче имаше. Голям пропуск на Алиенде беше, че не спечели за съюзник средната класа и с това позволи тази толкова важна част от населението да остане свободна за едно фашистко приключение. За съжаление управляващата Унидад популар (Народно единство) и християндемократите, голямата демократична опозиционна партия, също не бяха в съюз. Имаше преговори, но срещите завършиха с фиаско. Когато християндемократите обявиха диалога за провален, това се възприе като зелена светлина от онези сили в армията, които се готвеха за държавен преврат. И реши съдбата на правителството на Алиенде.
- Каква роля играеха тогава съветските и кубинските съветници?
- Влиянието на Москва върху Алиенде се надценява и до днес. Както и обратното - влиянието на Вашингтон върху превратаджиите. Не, нищо не можеше да помогне - дилемата си беше домашна. Като Куба естествено дейно подпомагаше крайната левица вътре и извън Социалистическата партия**. Тези, често паравоенни, въоръжени групировки правеха всичко, за да превърнат средното съсловие в свой враг и да разширят безмерно национализацията и селските реформи, които трябваше да засегнат само олигархията. За президента Алиенде, който всъщност беше светла фигура, не можеше да има по-голяма мечешка услуга от тази. Не вярвам, че Съветският съюз се месеше в играта. Напротив, напълно послушната на Москва Комунистическа партия, която участваше в коалиционното правителство, беше решително против тези акции и отстояваше един по-скоро умерен курс. Клодарио Блест, станалият легендарен основател на чилийското работническо движение, го каза открито: "Веднага престанете с тази самоубийствена политика!" Президентът можеше само резигнирано да мълчи, защото отдавна беше загубил контрол над активистите от извънпарламентарната левица. Вместо да създадат справедливост, тези хора успяха да съсипят икономиката на страната с главоломна бързина. Безкрайни опашки от коли пред бензиностанциите, празни магазини за месо в столицата, дефицит на такива банални неща като паста за зъби. Битови мизерии една след друга и дилетантство, което с направо учебникарска последователност докара нещата дотам, че да настрои против правителството и много от така наречените малки хора.
- Защо след три десетилетия никой не се осмелява да говори за това? Защото понятието "Чили" е все още актуална дума в идеологическия дискурс ли?
- Точно за този фолклор и легенди става дума. Всеки критичен въпрос за времето преди Пиночет и до днес се заклеймява като "ревизионистки" с неизменното позоваване на отприщения от Пиночет ужас. Към това се прибавя и отпечатъкът, който изгнанието е оставило върху много чилйски интелектуалци. Когато мислят за Чили, те се сещат най-вече за травматичното време след 11 септември 1973. Емоционално те все още са в шоково състояние, което не им позволява да анализират хладнокръвно миналото. И до днес, разбира се, е много просто да се демонизира тогавашната роля на Съединените щати. Вярно е, че тогава те оказаха много лошо влияние и че тайно подкрепяха Пиночет още преди 11 септември. Но се опасявам, че този преврат щеше да стане и без тяхната помощ. Реакционната олигархия се страхуваше за синекурите си, средното съсловие беше бясно на правителството, а с плановото стопанство страната обедняваше. Екстремната левица използваше Чили за място, където можеше да разиграва революционните си утопии. Президентът Алиенде беше твърде слаб, за да може да се противопоставя задълго на този масиран натиск. Като се сочи с пръст Вашингтон, само се отклонява вниманието от това, че партикуларните интереси в чилийското общество изпразниха от съдържание демокрацията и накрая я разрушиха.
- В биографията ви има нещо, което ви различава от колегите ви писатели. Малко преди преврата вие сте се сдърпали с една друга диктатура...
- Да, с режима на Кастро. От 1964 г. нямахме дипломатически отношения с Куба, нещо което Салвадор Алиенде след победата си в изборите естествено искаше да промени. Така че, бях изпратен като специален пратеник в Хавана, за да създада там посолство. Но останах на острова само няколко месеца, защото ме изгониха.
- Толкова скоро?
- Може да се каже и толкова късно. Няколко месеца ми бяха достатъчни, за да прозра режима. Туристите-революционери като Сартър или Симон дьо Бовоар бяха несравнимо по-бързи. Само след няколко дни в Карибите повечето от тях бяха убедени, че там старата мечта на човечеството за свобода, равенство, братство е станала реалност. Трябва да призная, че и аз при едно посещение през 1968 г. бях също толкова еуфоричен и сляп. Но онова, което видях в началото на 70-те години, беше нещо съвсем различно. Не забравяйте, че аз отидох в Куба не само като чилийски дипломат, но преди всичко като писател, когото кубинските ми колеги добре познаваха. Толкова добре, че скоро започнаха да ми се доверяват и да ми разказват за вездесъщите репресии, за шпионирането и недоверието помежду им, за идеологическата ригидност на режима, който все повече стесняваше свободното им пространство - нещо, което от чужбина не можеше да се забележи. Знаете за печално известната афера Падиля. Арестуването на поета Хеберто Падиля, показният процес, на който той трябваше да направи признание и последвалото отвръщане от Куба на много от тогавашните леви интелектуалци. От Сартър до Енценсбергер, всички протестираха срещу тази несправедливост.
- Защото беше засегнат един от вас ли?
- Да, така може да се погледне на всичките ни уж героични жестове. Дори ние, заклетите космополити, обикновено се стряскаме едва когато улучат някого от нашата черга. Да се върнем към Падиля. Арестуваха го малко след като беше идвал при мен в хотела и бяхме говорили надълго и нашироко за ситуацията в Куба. След три дни трябваше да напусна страната. Преди това обаче бях повикан на среща с министъра на културата, на която най-неочаквано се оказа и самият Кастро. Каза, че бил разочарован и вбесен от мен и обвини Падила, че готвел план за свалянето му. Това, разбира се, бяха параноите на един диктатор, но той много добре знаеше какво иска. Нещата трябваше да се развият в посока на китайската културна революция, а флиртът със западноевропейските леви беше приключил. "Край с тези интелектуалци", изрева той и започна да се перчи, че повече не се интересува от оценката им. Беше абсурдно дори само поради това, че аз и преди не бях възприемал Кастро като почитател и познавач на литературата - изкушеният от музите Фидел съществуваше само във въображението на западните му симпатизанти.
- И във въображението на писателя Габриел Гарсия Маркес.
- Онова, което големият писател и тропическият диктатор откриваха един у друг, е само по себе си материал за роман. Аз обаче не бих го написал. Апропо, "заговорът". Чиста случайност е, че след две години "Персона нон грата" и "Разпит в Хавана" на Енценсбергер излязоха по едно и също време.
- Никога ли не сте се страхувал, че може да ви похвали неправилната страна?
- Не, защото тази страна - предполагам, че имате предвид десницата - никога не се е нуждаела от някоя книга, от аргумент, от идея, за да действа. Поне в Латинска Америка е така. Тези хора се интересуват на първо място от пари, власт, влияние, земи и от неконтролиран достъп до природните ресурси. Те никога, дори само по недоразумение, не биха похвалили интелектуалец. С крайните леви беше друго нещо. Аз исках те да ме разберат, особено тези в Чили. Исках да им обясня, че тоталитарния островен социализъм на Кастро в никакъв случай не можеше да бъде алтернатива на продължаващата социална несправедливост на нашия континент. Въпреки че в чилийското посолство в Париж имах много работа, всяка сутрин пишех страница по страница книгата, като в треска и въпреки това с ясно съзнание. Времето напираше.
- Как реагира приятелят ви Пабло Неруда?
- Той каза: "Хорхе, трябва да напишеш книгата, но не забравяй: Не бива да я публикуваш, не й е дошло времето." Ако Неруда беше жив и днес, щеше да каже същото. Това е класическият аргумент на онези, които вече са почнали да се съмняват, но още не им се иска да скъсат с идеологията. Сега не е подходящият момент, не е подходящото място, не е подходящият тон и така нататък. Защото и Неруда го обземаха прочутите пристъпи, когато си казваш "Дотук и повече не", и които накараха и един Хосе Сарамаго под впечатлението на новата вълна от репресии на режима на Кастро тази пролет да каже чрез "Ел Паис" своето ясно adieu. Преди три десетилетия обаче още съществуваше старото мислене по блокове и когато Съветите влязоха в Прага през август 1968, единственото, което чух от моя приятел Пабло, беше: "Днес се чувствам толкова чехословашки...". А книгата ми имаше странна кариера. Малко след като завърших ръкописа на "Персона нон грата", Пиночет направи преврат. И стана наистина невъзможно да публикуваш такова нещо без коментар. Затова написах епилог, който се занимаваше с престъпленията на военните в Чили. Публикувах книгата в Испания. Кастро бил побеснял, а генерал Пиночет, който вече ме беше изхвърлил от дипломатическа служба и ме беше принудил да емигрирам, реагира по същия начин. Епилогът не бил нищо друго, а само подстрекателство и лъжа, излезли изпод перото на един предател на родината и затова книгата трябвало да се забрани. Може и да са дрънканици на стар човек, но ще кажа, че съм много горд, че едновременно се скарах с двама човекомразци.
- Толкова по-странно е, че за "Персона нон грата" и до днес не се е намерил немски издател.
- Не смятам, че е чак толкова странно. Куба има положителна конотация в Германия - като някакъв остров на мечтите или като утопичен Давид, който десетилетия устоява храбро на Голиата САЩ. Междувременно "Персона нон грата" излезе в целия свят в безброй преводи и тиражи, докато у вас, в Германия - нищо. "Кипенхойер & Вич" ми писаха: "Харесваме книгата ви, но няма да я публикуваме". И "Зуркамп" се гъна и сука, не на последно място и под влияние на Михи Щраусфелд, която е отлична посредничка на латиноамериканската култура, но която мрази книгата ми и направи много, за да попречи успешно на издаването й на немски език.
- Върнал сте се в Чили още в началото на 80-те години. Не ви ли беше страх?
- Малко да, но ме теглеше към родината; така да се каже към хумуса, от който се раждаха романите ми. Кървавите чистки от месеците и годините след преврата бяха спрели, макар естествено Чили да беше отблъскваща диктатура. Заедно с мои колеги тогава основах комитет срещу цензурата, за да извадя книги от забранителните списъци. Естествено, че консерваторите и поддръжниците на режима бяха враждебни към нас, но имахме и успехи, и можахме например да се наложим в съда да бъде вдигната забраната от книгите на Изабел Алиенде.
- По времето на Пиночет е имало независими съдии?
- Знам, че това би ви изненадало. Човек се озовава върху много несигурна почва, когато твърди, че от края на 70-те години диктатурата на Пиночет - която е несравнимо по-кървава и с повече масови убийства от тази на Кастро - вече не беше в състояние да владее цялото общество. По тази причина много емигранти искаха да се върнат в страната, само че Пиночет в много случаи не го допусна. Обратно, десетки хиляди, ако не и повече искаха да се махнат от Куба, но Кастро не позволи. Като споменавам този факт, релативирам ли по този начин ужасите, които се случиха след преврата от 1973 г.? Мисля, че не. Не трябва да забравяме, че в Чили свободните пространства не се дължаха на някаква сговорчивост на военната хунта, а на силата на гражданското общество. В центъра около Пиночет бяха, разбира се, безбройните убийци и мъчители, които пренесоха репресиите си дори в чужбина - както показа убийството във Вашингтон на бившия външен министър на Алиенде Орландо Летериер. Едновременно с това ги имаше и т.нар. Chicago Boys (чикагските момчета), младите икономически експерти, либерализатори на стопанството. За тези хора терорът навътре и навън първо пречеше на бизнеса, така че те се опитаха да поукротят военните. И макар някои леви и до днес да не искат да го разберат, но въпросът за частната собственост и нейната защита е основен въпрос - и то точно когато се иска демократична еманципация на обществото. Частният сектор, който Пиночет не премахна, през 80-те години все повече се превръщаше в мотор на промяната, като например в образованието, където в частните училища и академии се възпитаваше свободно, антидиктаторско мислене. Не забравяйте и книжарниците, където се организираха четения на критични към режима текстове. Като човек, който е свидетел на тоталния контрол в Куба, мога само да повтарям, колко важни и колко превратни могат да се окажат тези многобройни свободни пространства. Беше дълъг процес на учене, от който вече не можеха да останат настрана и католическата църква, и средното съсловие, и дори части на висшите слоеве. Не можеше да има истинска модернизация без демократизация и затова военните трябваше да се махнат. Особено църквата активно заработи за това населението наистина да участва в референдума от октомври 1988 г., одобрен най-после от Пиночет, и с вота си да реши бъдещето на страната. Дълги опашки пред изборните урни, жива поезия в очакване на свободата. На Пабло Неруда със сигурност щеше да му хареса. Когато към четири часа сутринта стана ясно, че сме спечелили и че Пиночет трябва да се оттегли, в Сантяго започна огромен празник. Това е един от най-хубавите спомени в живота ми. Но за да не изпадам в романтичен кич, ще кажа, че едно не бива да се забравя - 60 % от чилийците гласуваха против Пиночет, но 40 % все пак бяха за него.
- А днес?
- Ако днес отново се проведе същият референдум, за него естествено ще гласуват значително по-малко, но това доказва само едно - ситуацията преди и след 11 септември 1973 беше несравнимо по-сложна, отколкото на левите идеолози, а и на десните също, им се иска да признаят и до днес.

в. Ди цайт, бр. 38/11.9.2003 г.

Разговора води Марко Мартин
От немски Ирина Илиева


Разговор с
Хорхе Едуардс