На 8 октомври тази година, с изложбата Колекцията на Начо Културата, в София бе открита галерия "СИБАНК". На откриването Георги Лозанов произнесе следното слово:

Уважаеми дами и господа,
Допирът на думите в речта вероятно е най-мистичното всекидневно усилие. Преди него думите изглеждат някак уравновесени и готови да ни се подчиняват; поставени една до друга обаче, поемат в непредвидими посоки, значенията им се заплитат и, независимо от волята ни, изговарят (от недрата на говоренето) колективни желания и главно страхове. Ето и тези две, широко употребявани и като че ли напълно сигурни думи - банка и галерия; и по-общо - пари и изкуство. Близостта им, от една страна, безотказно ражда изкушения - слава, блясък, влияние, място в историята и във въображението... Банките навсякъде по света са сред големите меценати на изкуството, особено на изобразителното; имената им звучат като културни институции, които създават колекции, спонсорират събития и музеи, акушират "звезди", въобще опитват се да превърнат богатството и красотата в синоними.
От друга страна обаче тази близост генерира тревожност, заради общата, днес бихме могли да я наречем и предразсъдък, нагласа, че истинското изкуство е аскетично занимание, че се прави в социална усамотеност и дори съпротива и в битова нищета; иначе ти го измъкват от ръцете миг преди чудото. Но има и една съвсем конкретна, наша си, посткомунистическа причина - художествените колекции, натрупани от банките в началото на прехода, се оказаха замесени в сценариите на по-сетнешното им източване. Вместо капиталът да се включи във въздигането на изкуството, изкуството беше включено в деградацията на капитала.
Въпросът е: може ли с участието на галерия "СИБАНК" да освободим, да започнем да освобождаваме от тревожност допира на думите "банка" и "изкуство"? Отговорът е, ако не "да", то поне "вероятно". Първо, защото банките вече не са това, което бяха, и дано повече никога да не бъдат. И второ, защото СИБАНК предлага територия, през която изкуството ще се движи според своите закони, а не според нейните интереси; без комерсиални очаквания, с напълно идеална цел, тя фактически дарява изисканото си вътрешно пространство на културното пространство на града. А аз получих привилегията да се чувствам изпълнител на това символично дарение.
Може да прозвучи парадоксално, но то, тъкмо в символичната си покана, е насочено преди всичко към хората на капитала. Работата е в това, че капиталът става носител на социални, морални и каквито и да е ценности, буди доверие и сигурност, благодарение на биографията и традицията си, които у нас безутешно му липсват. В подобна ситуация шансът да свали знаците на потъмнените стъкла и златните ланци и да ги смени с тези на високи ценности е единствено във взаимодействието му с културата, в способността му, вместо да крие собственото си лице, да го огледа в нейните лица. Галерията ще успее, ако в споменатия смисъл, се превърне в "огледална зала" в лоното на една банка.
Разбира се, символичното дарение е насочено и към художниците, и по-общо - към създателите на визии с цялата непредвидимост на артистичните им амбиции. Струва ми се, че по отношение на тях моментът за появата на нова галерия е в подходящ, защото за добро или лошо постепенно завършва един период във възприемането и социализацията на изобразителното изкуство, който роди повечето частни галерии и наистина вдигна вълна от любопитство и нетърпение - периодът на големите пазарни надежди и на рискованите творчески жестикулации, на триъгълника произведение-око-цена. Оттук нататък изкуството вероятно ще стига до своята публика по по-дълги и по-обиколни културни маршрути, но пък така със сигурност ще й говори повече, защото ще носи и посланието на собствения си маршрут. Галерията ще успее, ако включи (дори на последните места) в дневния ред на обществото, а и в дневния ред на медиите, културното събитие или по-точно - културата като събитие, и ако включи в йерархията на публичните авторитети - културната фигура, или по-точно такива културни фигури, които популярността няма да превърне в културни фигуранти.
Официалното летоброене на галерия "СИБАНК" започва с колекцията на Начо Културата, защото той е тъкмо такава фигура и, колкото и да е странно за нашата изнервена среда, не съм чувал някой да се съмнява в това. Половинчато е обаче да нарека Начо меценат, въпреки че като кмет на стария Пловдив той го превърна в една огромна галерия, в галерия-навсякъде. Половинчато е да нарека Начо галерист, въпреки че сам създаде галерията, чието име - "Червеното пони" - и досега продължава да е парола за артистичния свят. Половинчато е да нарека Начо ценител, въпреки че най-лесният начин да си го представиш е загледан в картина. Тази половинчатост идва от това, че Начо заедно с къщата си, с приятелствата си, с маниерите си, с начина си на живот, с кучето си отдавна обитава изкуството, станал е негов поданик, получил е художествено гражданство и няма особен смисъл да го вадиш оттам, само за да му закачиш на ревера няколко хартиени етикета. В началото на 50-те години Златьо Бояджиев иска да му рисува портрет, но той отказва, вероятно заради забързаността и неловкостта на всяко начало. Тогава Златьо му подарява картина, която слага начало на колекцията му, като същевременно създава метафора: цялата колекция на Начо всъщност е неговият ненарисуван портрет, който се появява не във, а между картините - в онова, което си казват и в онова, което никога не биха си казали. Щастие за Начо е, че авторите на метафоричния му портрет са сред най-големите български художници. Сигурен съм, че е щастие и за тях. А присъствието на работите им тук тази вечер в галерията просто е необходимо, за да се осъществи, благодарение на енергията им, ритуалното превръщане на едно физическо пространство в културно.