Самотата на огледалото
Окото на огладалото гледа реалността и нейният simulacrum (от лат. ез.- образ, изображение, отражение във вода, съновидение, сянка). Тъкмо с тези превъплъщения на гледането и образа се занимава спектакълът "Само двама танцьори" на нюйоркчаните Джон Джасперс и Джулиет Мап по тяхна оригинална хореография. Те гостуваха на сцената на театър "Сълза и смях" с посредничеството на Центъра за култура и дебат "Червената къща".
Джасперс и Мап пластически съчетават танцови елементи с театрални техники, йога-асани, спортно и "поп"- движение. Езикът им е максимално изчистен, обран откъм външна атрактивност. Често силно ироничен, пародиращ испански и латино-клишета, той заиграва с обикновената, ежедневна кинема. Акцентът върху сугестивността на движението. Спектакълът изследва метаморфозите на любовта, предизвикани от трансформациите на телесното и емоционалността в перспективите и деформациите на пространството, на неговите огледални отражения. Силното въздействие се дължи най-вече на артистичността и особено плътната комуникация с публиката и импровизирането с нейните настроения. Не малък принос притежава и музикалната среда, драматургично оформена от Крис Пек. Това са електронно обработени звуци - вятър, факс машина, коридор, самолетен шум, двигатели и др. Атаката започва още във фоайето, където на два монитора почти незабележимо сред глъчката и множеството се излъчват кадри - тя-той-огледалото в интимността и баналността на една баня - синьо-зелена, мозаечна... При влизане в салона всеки получава по едно огледало - око за изплъзващото се - око, което не само ще отрази аза, но ще открие и периферния друг, стоящ вън от полезрението. Пространството е усвоено максимално, салонът е част от арената на случването. Върху групи седалки са разположени три малки сцени, една от вратите е превърната в прозорец, откъдето нахлува шепотът на вятъра и се развява дантелена завеса. Централната сцена е оголена; в перспективата й са протегнати мъчително два дантелени плата, илюзия за безконечно отражение. Пространството е студено, потънало е в самота. От мрака се раждат мъжът и жената. Пространството не само обгръща човека, то нахлува в него и го моделира, животът и движението се изменят във вътрешната му география. Пространството се снема и отразява в движението. Ето защо двамата артисти изследват движението в ограниченото малко пространство в постепенното интимизиране аза.
Движението е огледално повторено, няма разлика между нея и него, те са едно цяло в единството на своята бдяща любов, то е плавно забавено тихо и милващо като вятъра. Душите преливат, телата се срещат. Щастливо подскачат в един ритъм дълго и леко.
Но един разсеян поглед навън вкарва света между тях, хармонията е нарушена, оптиката на единството - ограбена. Мелодията на единението се превръща в крясък и оцветена в жълто истерия. После се появяват желанието да нараниш, суетата, гневът и болката на егото. Движенията стават геометрични, за да положат границите, да осъществят различията и разцепят душите. Пространствата се отдалечават, прозорецът се затръшва, вятърът утихва. Огледалото не може да види другия, самотата на отчаянието потъва в депресивния звук на отдалечаващи се стъпки по коридор. Следва болезнен опит за среща и прошка, те увисват един на друг, той целува босите й нозе, моли прошка, но те вече не са очи, които могат да огледат тайната на лицето и се гнусят от откровеността. Огледалото не може да види взаимността им. Разделят се, натрупаното страдание тежи, очите им са премного пълни със самота. Той седи на стол омаломощен, превърнат в сянка, тя лежи далеч в дрезгавина, а нейде отвъд грее недостижима светлина. Тя гасне бавно със затварянето на клепачите. Цялото битие се е оказало игра на един поглед, игра, в която човекът винаги остава губещ пред цялата безкрайност на самотата, вгледана в огледалото на очите му...
Единствената утеха е, че се е осмелил да играе.

Петър Пламенов