Хегемония и идентичност
На 8 септември т. г. парижкото издателство "Робер Лафон" пусна в продажба книгата на Цветан Тодоров "Новият световен безпорядък. Размисли на един европеец"*. Два дни преди това в. "Льо Монд" публикува рецензия за книгата и организира диспут между философа Андре Глюксман и Цветан Тодоров по въпроса за или против американската интервенция в Ирак. На 13 септември в. "Ню Йорк Таймс" посвети сериозен коментар на книгата. А на френския пазар тя е сред най-продаваните през есенния сезон. Месец след френската й премиера книгата излезе на български език.

С какво това кратко есе привлече вниманието, след като сме чели вече всичко за войната в Ирак? Тезата на Тодоров - критична спрямо американската политика в Ирак - се споделя както от повечето френски интелектуалци, така и от общественото мнение във всички европейски страни. Освен, че не е нова, тя, при цялата си актуалност, идва някак си като забавена реакция в сравнение с всекидневните отзвуци и коментари, които съпътстваха военните операции. Впрочем и с тази си книга Цветан Тодоров, който все по-често участва във френския публичен дебат, потвърждава предпочитанието си, вместо да отреагирва сред първите на събитието, да го обхване по-цялостно, да го оцени от известна времева дистанция. В случая дистанцията е минимална: книгата е написана на един дъх през май-юни т.г. С какво се обяснява големият интерес, който породи тя през есента? На първо място, струва ми се, със способността на Тодоров да подреди в стройна теза доводи, много от които сме срещали откъслечно в медиите. Към кризисното явление той подхожда не като "лекар-специалист", а като GP, преценяващ общото състояние на болния. Както обикновено, Тодоров определя с няколко щрихи и собствената си позиция на пишещ: източноевропеец, роден и живял първите си 24 години в България; западноевропеец, установил се във Франция през 1963 г.; човек, свързан професионално, роднински и приятелски с Америка. С други думи, авторът е не външен, обективен наблюдател, а интелектуално съпричастен на разглежданата проблематика. И тази му позиция не противоречи на горепосочената, общо антропологическа, а я конкретизира и доизяснява.
Оценките на Тодоров за причините, избухването и последиците от Иракската война са поставени в контекста на хуманистичната традиция. Така ставащото в Ирак се откроява като отделна глава в историята на европейско-американската цивилизация от Ренесанса насам. В този отстъп от коментираното събитие е заложена отликата между погледа на Тодоров и този на журналиста или на историка на съвременността. Докато за последните събитието е преди всичко факт, за историка на идеите Тодоров то е и продукт на определена ценностна система, и епизод от продължителна еволюция на определени идеи. Тодоров излага тезата си строго логично, в обичайно ясния си стил. Тази изкристализирала рационалност има обаче и своя патос, но той залага не просто на съпреживяването, а и на разбирането на цялото. Имам предвид разбирането на логиката на събитията в контекста на съотношението на силите между главните действащи лица в днешната световна история. Оттук Тодоров прави и още една важна стъпка; предлага своята визия за една бъдеща Европа. Позволих си тези по-общи впечатления за подхода на книгата, защото той определя до голяма степен и нейното послание. Ще се спра сега на основните елементи в тезата на Тодоров.
Започва с преглед на всички доводи, с които американската администрация оправдаваше инвазията си в Ирак и своето пренебрегване на позицията на значителна част от международната общност: унищожаването на оръжията за масово поразяване - ядрени, химически, биологически, за които се предполагаше, че съществуват и представляват сериозна заплаха за мира в региона; борбата на иракска територия с международния тероризъм, комуто се приписваха връзки с режима на Саддам Хюсеин; необходимостта от нов "кръстоносен поход" на силите на Доброто, за който първоначално говореше Буш; финансовите изгоди за САЩ от слагането на ръка върху иракския нефтодобив; предизборни сметки на Буш; съображения за националната сигурност на САЩ и т. н. Тодоров опровергава тези доводи с вече познати факти и аргументи. По-лични и особено актуални са разсъжденията му относно убедеността на американското правителство, че може да установи демократичен режим в Ирак. Износът на "цивилизация", налагането й със сила, против волята на повечето иракчани, оформя облика на политиката на "либералния империализъм" (според израза на американския политолог Робърт Кейган), словосъчетание, което Тодоров поставя в цяла поредица от прочути оксиморони: "войната е мир", "свободата е робство" (Оруеловият новговор от "1984"), "хуманитарните бомби" (Вацлав Хавел за Косово), "състрадателната война" (генерал Джей Гарнър), "универсалисткият национализъм" (отново Робърт Кейган). Зад тези реторически перли на апорията Тодоров съзира по-дълбока опасност. Силовата американска политика на "цивилизоващата" демокрация свидетелства за своеобразен неофундаментализъм: "фундаменталисти, защото се позовават на едно Абсолютно добро, което искат да наложат на всички; нео-, защото това Добро е плод вече не на Бог, а на ценностите на либералната демокрация" (с. 26). В нея той съзира и типологическо родство със съветския износ на комунистическа революция или, в по-старо време, с колонизаторските владичества в името на прогреса и цивилизацията. От друга страна Тодоров не допуска прибързани отъждествявания между империалистическите експанзии от ХIХ и ХХ век и днешната външна политика на САЩ: "Американският империализъм не прилича нито на първата, нито на втората разновидност, Съединените щати не владеят чужди страни, нито се опитват да ги анексират; задоволяват се да изискат техните правителства да не са враждебно настроени към тях - нито в политически, нито в икономически план. Терминът 'хегемония' може би най-добре подхожда за този вид имперска стратегия" (с. 36). В духа на хуманистичната традиция Тодоров отдава предпочитание към конкретната проява на доброта пред абстрактното позоваване на Доброто.
Книгата прави анализ на американското хегемонистично поведение от гледна точка на моралните ценности, но уместно разграничава сферата на морала от тази на политиката. За последната следва да се съди по нейната ефикасност. А войната в Ирак нито предвещава социален мир и благоденствие за иракчани, нито допринася с нещо за вътрешната американска демокрация. Липсата на обективно и плуралистично отразяване от американските медии на обстановката в Ирак, засилващата се нетолерантност и несправедливост към цели групи американци заради ислямското им вероизповедание или близкоизточния им произход свидетелстват по-скоро за обратното. Освен това американското военно присъствие в Ирак с нищо не укрепва вътрешната сигурност на САЩ. Така Тодоров стига до логичния извод: днешната външна политика на САЩ не е нито демократична, нито либерална, нито справедлива, нито ефикасна спрямо декларираните от самите тях цели.
Тя нарушава и без това крехкото по природа равновесие между световните сили и регионалните междудържавни общности. Това състояние Тодоров нарича "нов световен безпорядък". И насочва вниманието си към последиците от него за Европа. На тях е посветена втората част на есето. Няма съмнение, че военното присъствие в Ирак на САЩ и техните съюзници се оказва сериозно изпитание за идентичността на Европа. И наистина, отношението й като цяло към американската външна политика зависи от собственото й чувство за идентичност, така както и позицията на отделните европейски държави спрямо войната в Ирак се определя от националното им самочувствие. То пък е право пропорционално на усещането им за сигурност или несигурност. Тодоров уместно напомня една може би вече горчива истина: сигурността на Европа е до голяма степен дело на САЩ. Излиза, че благодарение на тази гарантирана с американски средства сигурност Европа гради днес новата си идентичност. Ето как аномалията съществува далеч преди избухването на Иракската криза. С нея противоречието между американската политика на силата и европейската политика (с всички значителни изключения) на отказ от силата просто крещящо изпъква на преден план. Ето защо Тодоров възприема тезата за изглаждане на Европейска военна сила, целяща не догонване на американската военна мощ, а само гарантиране сигурността на нашия континент. На Европа като "спокойна сила" Тодоров отрежда място в един световен многополюсен модел, където връзките със САЩ да останат като с привилегирован съюзник.
Тодоровата идея за европейска "спокойна сила" няма нищо общо с пацифизма, отказващ принципно употребата на сила. Тя следва по-скоро дълбокото прозрение на Русо, когото Тодоров цитира: "В отношенията между отделните хора [...] ние живеем в гражданско състояние, подчинено на законите; в отношенията между народите всеки се радва на естествена свобода" (Oeuvres completes, III, p. 610). В контекста на философията на Русо понятия като "естествена свобода", "естествено състояние" означават идеалната историческа ситуация, предшестваща обществения договор и законите, при която взаимоотношенията се решават единствено със сила. След като силата определя неизменно отношенията между държавите, основният въпрос е не за нейното премахване, а за добрата й употреба. И тук Тодоров се обръща към Просвещението, напомняйки мисълта на Кант, "че е за предпочитане 'съжителството между държавите пред тяхното обединяване под една сила, превъзхождаща останалите', както и равновесието между тях, 'въпреки борбата, произтичаща от тяхното многообразие пред окончателния мир, наложен от империята' (Oeuvres philosophiques, III, pp. 361-362), (с. 57). Преведена в реалностите на днешния свят, тази мисъл предполага наличието на четири-пет регионални (континентални) съюза, съпоставими по величина, които да възстановят равновесието на силите, нарушено след разпадането на комунистическия блок и установяването на американската световна хегемония. Един от тези съюзи ще бъде и обединена Европа.
Придържайки се до принципа на Реймон Арон - един от неговите авторитети в съвременната политическа философия, за когото критиката на дадена политика се оправдава само ако бива последвана и от градивни идеи, Тодоров се заема с нелеката задача да предложи свой проект за бъдеща Европа. Заслугата му е не толкова в неговата оригиналност, колкото в строгата му последователност. Заземен в културно-историческите традиции, отчитащ геополитическите фактори на континента в условията на съвременната глобализация, проектът на Тодоров е по същество философско-политическа конструкция. Той не представлява план или програма със срокове и изпълнители. В това се крие и силата, и слабостта му. Сила, защото впечатлява със своята логичност, гъвкавост и многопластовост; слабост, доколкото, като индивидуален философски дискурс, зад него стои единствено авторът му - човек на мисълта, а не на действието. Разбира се, подобна резерва може да се направи за всички независими философски позиции. Тази на Тодоров - чужда на философския жаргон и реторическото позьорство - има обаче повече шансове да бъде чута. Тя включва три области: военна, ценностна, институционална.
Във военната сфера Тодоров формулира задачите на една бъдеща европейска армия твърде конкретно и в същото време очертава ясно границите, които тя не бива да прекрачва.
Изтъквайки културното и езиковото многообразие на Европа, Тодоров е убеден в съществуването на европейски ценности, а оттам и на общоевропейски манталитет. Той представя аргументирано шест от тях: рационалност, справедливост, демокрация, индивидуална свобода, светски характер на обществото, толерантност. Би било наивно да се смята, че те не съществуват другаде. Но Европа е родното им място, пък и отношението на европейците към тях се отличава от това на останалите континенти. Разбира се, тези ценности са недостатъчни за определяне на европейската идентичност, но те могат да положат основата, върху която да се гради европейският дом.
Приоритетите в институционалното строителство на Европа Тодоров вижда в една сериозна реформа на НАТО (преди всичко във военната еманципация спрямо САЩ), в приемане на Европейска конституция, в засилване ролята на Европейския парламент, в избирането на президент на Европа. В замисъла на Тодоров европейското институционализиране трябва да протича в рамките на няколко концентрични кръгове, според степента на готовност на отделните държави да членуват в институциите на континента. Това се отнася най-вече за бъдещите военни организации на Европа. Тодоров поставя и още два въпроса - за езика и за празника на Европа. Предлага английският да се възприеме като международен език на Европа, така както в миналото латинският е осигурявал наднационалните контакти на континента. А денят, отбелязал края на Втората световна война (8 или 9 май), би могъл да стане празник на обединена Европа.
Европейският проект на Цветан Тодоров не е утопия. Замислен като алтернатива на тоталитарните утопии през ХХ век и на сегашната европейска безпомощност пред американския хегемонизъм, той съчетава две основни качества: непротиворечива идейна цялостност и отчитане на съвременните реалности. Колкото повече политици и обикновени граждани на Европа възприемат подобни възгледи, толкова по-големи ще бъдат шансовете ни за общ европейски дом - сигурен и по наша мярка.

Стоян Атанасов


* Tzvetan Todorov, Le nouveau desordre mondial. Reflexions d'un Europeen, Paris, Robert Laffont, 2003, 113 p.

Доц. Стоян Атанасов преподава френска литература в СУ "Св. Кл. Охридски", изследванията му са главно в областта на френската средновековна литература. Коментатор и преводач на български на редица трудове на Цветан Тодоров.
Цветан Тодоров.
Новият световен безпорядък. Размисли на един европеец
.
Издателство Изток-Запад.
София, 2003.
Цена 4 лева.