Отговорите на Фриш
Творческият живот на Макс Фриш (роден 1911 г. в Цюрих) преминава под знака на две професии или призвания - архитект и писател. В началото те сякаш враждуват, налагат избор на едната. "Един ден всичко написано, включително и дневниците, бе опаковано и предадено на огъня. Трябваше на два пъти да се изкачвам в гората, толкова много бяха пакетите, а денят, спомням си, бе дъждовен и огънят все гаснеше от влагата. (...) Тайния си обет да не пиша не наруших съществено в продължение на две години; едва в деня на мобилизацията, убеден, че войната не ще ни бъде спестена и че едва ли ще се върнем, отново започнах да пиша дневник." Оттам насетне градежът чрез писане не само наново избуява, а постепенно надделява над другия. Дали заради разбирането, че под покрива на словесното градоустройство светът става едно по-обитаемо място, или защото това е идеалният архитектурен проект - където вече всички ще са приютени? А може би защото именно чрез литературата Фриш слага началото на своя същински обет.

Свързваме Макс Фриш с литературата на въпросите - въпроси, от които се бяга, съответно литература, от която се бяга, защото - съответно - тя не ни спестява техните отговори.
Свързваме Макс Фриш с модерната издънка на човешкото, вложена в проекцията Homo Faber, или казано другояче от писателя - за "човека извън своя мащаб" - в изстъпленията на рациото, в крайните му употреби на действие, във вложенията му като понятие.
И свързваме Макс Фриш с отпор срещу това. Отпор, който за начало можем да провидим в старомодното, но сърдечно обръщение към нас с "уважаеми читателю". Истинският отпор обаче започва оттам, че ти, уважаеми читателю, си длъжен на отговор-ност с прочита си, след него. Приемам тази двойна дума за ключова - едновременно основание на смисъла на писането при Фриш и обобщение на този смисъл: преди всичко като грижа за етическото съхранение на и между човеците. А относно директността и усърдието в полагането на тази грижа Макс Фриш, помоему, се причислява към категорията на резерватните автори, един нравствен ерудит на изчезване.

Одобрявате ли насилничеството?
А контранасилието?

Каква по-голяма помощ за ответа от самия въпросителен знак? Любопитно: ако графичната му структура се разчлени, в нея ще бъдат открити точка, удивителна, запетая и скоба. Възможностите и интонациите на не един отговор. Всъщност, подканата на Фриш. Защото той не приема словесната инерция, прибързаната сигурност от "да" и "не". Литературата му крепне от съмненията, че изказвания от рода на: "Не, не одобрявам насилничеството" са нищо повече, освен... фразеологически факти! Оттук и императивът - да се задават въпроси, които атакуват най-простите ни изкази, аксиоматичните тези, проблемите, които, ако и да ни вдигнат от сън, не бихме оспорвали.

Обичате ли някого?

Преди да заспим, досегът до така поставените питания ни заставя да признаем, ако не невъзможността, то поне неловкостта да заспим, както се казва, спокойно.

Колко приятели имате сега?

Спокойно обаче горните редове се отнасят към "Дневниците" на швейцареца. Те съставляват първа книжка от петтомната поредица избрани и непубликувани работи на Фриш у нас, поднесени ни от издателство "Lege Artis". Всъщност, "Дневниците" (принципно разделени в два тома - "Дневници" (1946-1949) и "Дневници" (1966-1971) - поради времевата пауза помежду им) са познати на българския читател още от 1979 г. Със сегашното издание, своего рода прибавка към селектирания вид на първите, "Дневници" започват да се приближават към оригиналната си цялост. Не бива да пропускаме, това е една желана от автора цялост. На 1 страница, I том от 1979 г. Фриш приканва читателя да не разлиства тук-таме според настроението или случая и да чете тази книга по реда, в който е съставена. Основателно опасение, тъй като "Дневниците" - комбинация от сравнително кратки и жанрово, колкото разнообразни, толкова и неопределими текстове, наречени от Фриш най-общо "скици", предразполагат едно четене наслуки.
По отношение на "новите" "Дневници" предлагам един компромисен вариант: последователно, хронологическо движение от текст към текст. Компромисен, защото, разбира се, подобен прочит ще е изцяло половинчат. Като следва реда на извадките/добавките, той ще е максимално отклонение от реда, в който "Дневниците" са създадени. В последна сметка това ще е поглед към реда, в който те понастоящем са издадени. Поглед към своенравието на чуждоезиковата художествена рецепция - къде закъсняваща, къде откъслечна, но и в този (и изобщо във всеки) си вид - с много ползи за читателя. Една от тях намирам в това, че повече от 50 години след молбата на Фриш за последователен прочит, опасението за неоснователност на скиците сами по себе си изглежда почти невалидно, почти неутрализирано. Не бива да забравяме - въпреки че са модернистични по стил, работите на този автор продължават да излъчват някои от характеристиките на традиционната разказност. При Фриш тя е представена чрез един неубягващ усет за кохерентността между частите и цялото. Погледнато към днешна дата, самостойното прочитане на една рецензионна или пътеписна наброска, камо ли на по-обособените дневникови извлечения, които изборът на "Lege Artis" предлага, не плаши с отвличане от целостта. Тук е и втората полза - че както и да се накъсва, тя се пази от единността на проблематиката. Последната пък, за късмет или не, е повече от актуална. Формално погледнато, общото между всички текстове в новите "Дневници" е тяхната литературна обсебеност. Те представляват самостоятелни художествени истории начело със своя протагонист, пък бил той просто портретиран ("Албум"), интервюиран ("Разпити") или по-типичното за случая - следван в перипетиите на едно, недотам типично, повествование. По този признак "Дневниците" са нетрадиционно свидетелство в жанра.
Въпросът тук ще е за нещо по-общо, за типа ангажираност на тези текстове, която, както знаем, далеч не е в плен на метаезика. Посредством него Фриш прави конкретни огледи на конкретно човешкото, изгубило своя мащаб - от феномена на войната до най-завоалираните форми на междучовешки некоректното поведение. Всичко това може да се подведе под понятието (за) насилие и да се изследва в "Дневниците" (с изключение на "Албум") по посока, уви, на безкрайните му разновидности.

Насилието, няколко прегледа

"Арлекинът, проект за филм", поднесен ни под формата на абсурдна приказка или гротеска, е обновена версия на стария сюжет за съглашението между човека и Дявола. След образцовите срещи с нечестивия у Гьоте, Льосаж, Достоевски, Набоков сделката (повече от симптоматично) е изместена или свита дo символа на най-капиталната съблазън на модерността - парите. Преображението на Дявола - лековато и зрелищно, т.е. в достоен вид за епохата на масовата култура - се явява в традиционната маскираност на Арлекина. И на Изкушения - Готлиб Книл, дребен чиновник, един от тълпата (вече няма избран или избран може да е всеки) се предлага най-голямото богатство на света - само срещу един подпис! Цената пък - един човек ще умре. Хуманната първореакция на искрен ужас и на искрен отказ не си е представяла хитрината на едно "обаче". Та, обаче, този човек се намира на другия край на света, този човек ни е напълно непознат. Внушаваме ли си възможната прогресия - колко хора не познаваме, хора на другия край на света? Впрочем, колко са те само в отсрещния квартал? Все пак, нали Готлиб е дребен чиновник. Още ли?
"Арлекинът..." може да се чете като алегория на мащабното и тъкмо договорено насилие. Онова насилие, произведено от властта на парите, но в случая и от парите на властта. Разменящи местата си близнаци, с чиито чудовищни набези - от разстояние - ХХ век бе осеян.
Мисля, че Фриш е буквален: подписът е оръжие, и то от най-висш порядък. Странно, когато знаем, че го полагаме под най-големите си отговор-ности. Странно, когато попада измежду най-силните ни идентификационни кодове в условията на цивилизация (уви, оказва се, и измежду най-силовите). Това навежда на предположението, че човешката култура стои на прага на едно милитаристично определение. Например: като една изобретателна по своите форми и мащаби оръжейница.
Типът насилие в "Арлекин..." (писан в годините непосредствено след Втората световна война) може да се сведе до принципа "Един срещу всички", до обетованата земя на висшите магистрати и маститите политически съзаклятия, чийто явен израз познаваме във факта на войната.
В "Скица (Шинц)" принципът на насилието е "Всички срещу един". Една история за осенението да се изговаря истината, за нежеланието да се съучаства повече в обществения заговор: тържеството на хиляди несправедливости. Осмеляването на героя му коства целия жизнен уют - биографичния градеж от дом, семейство, професия, съгражданското уважение. Всичко. Разбира се, представя ни се случаят на онова другото договорено насилие, когато обществената съвест си отдъхва от всеки, посмял да й отвърне гласно с угризенията й/си, като го препраща към Irrenarzt (лекарят за луди), както преводачът неслучайно е отграничил в бележките под линия. В четири последователни интервюта "Разпити" директно о/б/съжда насилието - с точно време, място, извършители (студентския бунт в Париж през 1968 г.; един терористичен атентат над швейцарски самолет, отнел живота на всичките му четиридесет и седем пътници, без да се брои екипажът, и други). Тук обаче акцентът е преместен и върху обратната връзка - в лицето на контранасилието. Мъчителен разговор, когато интервюираният - дословно - е поддръжник на Толстоевите възгледи, заклеймили всяко и всякакво насилие. Префинено, то обаче е открито в условията на т.нар. правова държава. Пример за него Фриш дава чрез репресиите, които определя като "употреба на сила без насилие". Те "остават изцяло в рамките на правовата държава" и "не засягат закона, а само потърпевшия". Например Шинц.
"Разпити", трезво навежда на мисълта за безсилност пред насилието, и тъжно - за етиката почти като химера. В опита. Може би затова и подобен наслов. Разпити - автоотстранение, при което, без груб тон, а просто настойчиво се преравя едно идеално, безкрай толерантно съзнание - с надеждата да се натъкне, да се натъкнем на случай (случай оттатък монолога, случай в междучовешки план), в който хуманността да не е засегната.
Близка до историята на Шинц, но в двойно по-сънотворен стил, тази в "Сънят на аптекаря от Локарно" разказва за психологическото аутсайдерство, в което, волю-неволю, попада всеки другоземец. Фриш неведнъж е споделял ролята на доброволен емигрант, срещайки различията на един или друг културен нрав, разбиран по-одържавено като националност. Затова "Сънят..." е скица, изпълнена със загадъчни препратки, къде автобиографични (а те, естествено, са къс от всеки къс на "Дневниците"), къде отнесени към хлъзгавата сфера на културната история. Например Il Dottore или обръщението, което получава нашият герой от своите италиански "съграждани" заиграва вместо приспособителна враждебна роля. Или - без отнасяне към личността и другите й възможни имена, освен онова на занаята, Il Dottore е захвърлен направо на сцената на Comedia dell' Arte и пословично едноизмерните й персонажи. Il Dottore - просто професията или по-вярното: Чужденецът. Той побягва в сънищата, ту еротични, ту носталгични, но поне солидарни с всякаква, дори не негова и не наша идентичност. Това, впрочем, е не-видимият пласт на творбата. Защото и прочетеното там се оказва... сън.

Без насилие

"Албум" попада пред очите ни с въздействащата си - а ла фотографска - словесност. Фотографски е самият похват да се разкаже "снимка по снимка" биографията на едно отколешно познанство. И както го изисква обективът - думите на Фриш са само втренчвания - я в чертите, я в действията на приятеля. Кратки визуализации с намеците колко много остава извън обектива, миниатюрността на кадъра, в който улавяме/познаваме Другия. Делът на белите редове в страниците подсилва това, като издава пораженията върху цялата лента - ту осветена, ту непромита, или пък изобщо незаснета.
Има и обратен прочит: че снимките в този албум са достатъчно/достатъчни.
Струва си да бъде споменато, че с "Албум" Фриш създава биография, снемаща от себе си тактиката на апотеоза. Името на приятеля, известен драматург и важна публична фигура от втората половина на XX век, остава инкогнито в целия текст. (Гюнтер Грас?) Затова пък достъпът до тази личност ни е осигурен откъм най-задушевните, а на места и изцяло универсални страни на едно човешко битие. Например:
Тук танцува.

Тук слуша.
Без детайл и коментар, просто спомени, опрени о едното действие на ближния. То не може да послужи като ориентир, нито към конкретни, нито към очакваните иначе съдбовни дати на житейската му хроника. "Тук танцува" не значи за първи път танцува, танцува най-добре и други превъзходства. Значи просто Той танцува. С този си подход Фриш като да проектира онова сърдечно възприятие към другия, което можем да отдаваме/получаваме в какъвто и да било момент, без специален случай. "Албум" може би казва - това е специалният случай.

Неочакван завършек

"Късмет" или последната творба от "Дневниците", изпълнена в рамките на късия разказ, е една история в историята. И точно тук ми се струва подходящо, и предвид молбата на Фриш за последователен прочит, да отнеса първата среща с тази история към следващия, а всъщност винаги пръв адресат - читателя. Тук пък най-хубаво ми изглежда предвиждането, а може би добрия спомен, че неговата преданост ще започне оттам - да подхване "Дневниците" от самото им начало.

Ирен Крумова


Ирен Крумова (1976, Видин) е завършила магистърска програма по културология през 2000 г. в ЮЗУ "Неофит Рилски" с дипломна работа върху Борхес с научен ръководител доц.д-р Ангел В. Ангелов. Вече пише докторантура в същия университет.
Освен в "Култура", публикува есета в сп. "Сезон".

Отде накъде да съм тъжен?
Homo Faber


Бел. ред. През последните една-две години плевенското издателство "Леге Артис" в лицето на Саня Табакова в разбъркан ред печата и ще продължава да печата засега поне петтомно издание на непубликувания Макс Фриш (т.1 - "Дневници", т.2 - "Юрг Райнхарт. Едно съдбовно лятно пътуване", т.3 - "Мъчни хора или J'adore ce qui me brule", т.4 - "Записки от торбата за хляб. Военна книжка. Бин или пътуване до Пекин", т.5 - "Биография. Игра"). Ползваме случая чрез статията на Ирен Крумова, фокусирана предимно върху първия том от поредицата (превод Ангел Христов), да представим значимостта на цялата инициатива. Нейният текст обаче се занимава изцяло с литературната идеология на големия швейцарски писател, не и с особеностите на преводаческата работа по него. С тъга отбелязваме факта, че българската преводаческа колегия у нас изцяло абдикира от отговорността си да обглежда кой точно и как точно биват превеждани важни за културната общност у нас автори и книги.