Пътуване в пространството
Загубата на Стоян Камбарев плътно ни доближи до усещането за крехкостта, чупливостта, нетрайността на човешкото битие и на всичко онова, което се сътворява под купола на Театъра. Настрои ни философски, изпълни ни с тъга и красива печал. И страх за самите нас. Заради страха от преходността и временността на нашето изкуство се появиха предложения да се запишат спектаклите на Камбарев епизод след епизод, да бъдат заснети сцена по сцена. Но тези доброжелателни предложения само открояват нашата безпомощност, защото представленията на Камбарев не могат да бъдат нито разказани, нито заснети. Те са някак неизразими. Могат да бъдат записани на видеокасета, естествено. Но нима може да бъде фиксирано, уловено в кадър пространството на Камбарев. Ще се получат странни кадри, където ловци на извънземни гонят безплътни сенки, проблясъци, движещи се светлини... Истината е, че представленията на Камбарев съществуват и въздействат потресаващо само в това пространство. И ще останат в него. В един момент казахме сбогом на "Черна дупка", на "Майката - 1910", защото е невъзможно мумифицирането им. И може би това не бива чак толкова да ни тревожи, защото уникалността, прелестта, безценността на тези представления се изразява именно в уловения миг, в краткия живот на този миг, в неговата мимолетност...
Но можем да направим нещо друго. Да извлечем висш художествен опит от неговата театрална практика, реална полза от контактите ни с живия Камбарев, от срещите ни с продължението на неговия земен път - представленията "Черна дупка", "Майката", "Три сестри"... Да проникнем в неговия метод на работа, в неговия усет за света, за твореца-актьор, за театъра... Да запомним всичко това и да го включим като генетичен код в критериите ни за театър. Нещо повече, да развием, да довършим, ако можем да пренесем през времето догадките на Камбарев в самата, живата, съвременната театрална практика. И може би тогава няма да има смърт и граници на човешкото усилие.
Притеснява обстоятелството, че се налага да говорим за Камбарев в минало време. И следва неизбежното съжаление, че ще говорим за него в минало време. Но българите имаме едно уникално време. Мистериозно и някак извънземно. Минало несвършено. В него наистина има балканска мистика: нещо е отминало, но остава и много несвършена работа тук, на земята. Това време побира в себе си и крайното, и безкрайното, смъртното и безсмъртното. И така - минало несвършено Камбарево време: твореше, създаваше, градеше...
Защо тази личност смущава покоя на театъра? Защо събужда любопитството - здравото и нездравото?
Може би защото се явява като мост между поколенията, между много младата българска режисура и поколението на Гройс, Азарян, Красимир Спасов. Преди тях - Леон Даниел, Вили Цанков... И - преди тях. Самата природа на театъра се погрижи да създаде такъв мост. И го избра някак без възраст. Едно момче... И в същото време накъса веригата на приемствеността, остави го да блуждае между поколенията, някак отстранен, някак между тях като загадка.
Ужасно енигматичен беше Камбарев. Никога не казваше за чуждо представление, че е лошо и какви претенции има към него. Просто мрачно мълчеше или казваше немногословно - харесва ми. Твърде интересна позиция. Сега можем да кажем, че е имал широко сърце, допускащо всичко и всякакъв вид театър. Странно, не взе никакво отношение към спора: вербален или движенчески театър, или пърформанс. Авангарден или конвенционален. Куркински, Морфов, Теди, Абаджиева... Той въобще не се намъкваше в никакви спорове, не се пристрастяваше към определен вид театър. Може би него просто различните видове театър не го интересуваха? Щом са в едно поле, в евклидовото пространство - няма различни видове. Изтрива се разликата между тях. И спорът става безсмислен. Камбарев твърдеше, че още в V век пр. н. е. древните гърци са поставили театъра в клопка. И оттогава никой не е нарушил конвенцията. Интересуваше се от Евклид, Лобачевски, Айнщайн... От тези, които опровергават днес теорията за относителността и от онези, които опровергават опровергаващите я. Ето защо го вълнуваше не спорът за видовете театър, а необходимостта да се смени самото пространство. И той го смени! Навлезе в друга орбита, в друго измерение. Той настояваше не за пространствено онагледяване на режисьорските намерения и идеи, а за възникване на идеите от черните дупки в пространството. Идеи и светове, които извират от самото пространство и изненадват самия него, предизвикват учудването и удивлението му на откривател.
При такава постановка на нещата при него просто отпаднаха понятията режисьорска трактовка, режисьорско решение, режисьорска метафора, актьорска задача, свръхзадача, защото според него те априори фиксират, стопират човешките намерения. И, пренесени в практиката, неизбежно се стремят към своето онагледяване. При Камбарев всичко зависеше от това, какво ще породи предизвиканото и отключено пространство в своята случайност и неслучайност. Ето защо актьорите казват, че той никога не им е говорил за задачата на образа. Невероятно далече отиде Камбарев в пространствените си прозрения. В своята практика той въведе понятието "паратрактовка". Това всъщност е отказ от трактовката като режисьорско средство за обяснение на света. За Камбарев понятието се намира на следващото ниво, над трактовката. Но дори то не го удовлетворяваше напълно, защото все пак обитава това пространство, макар и на друго ниво. Камбарев въобще престана да се интересува от режисьорската трактовка като такава и от следващите й нива. Защото беше напуснал обитаваното от съвременната българска режисура пространство. Какво иска да каже авторът, как го е казал и как ние сега ще го кажем... Или как никак, ама никак не ни интересува, какво е искал да каже авторът... Защото това е "текст". Ние работим с текстове. А знае се, че понятието "текст" измести понятието "пиеса"... Според Камбарев всичко това са упражнения за детерминиране на понятията, страсти в евклидовото пространство на театъра, в клопката, заложена през V век пр. н. е. Отключил веднъж пространството, накарал го да работи за него, той се интересуваше от друго: защо пространството поражда точно тази реплика, точно на това място и къде се намира актьорът точно в този момент, и къде се рее партньорът му точно в този миг, защо и как се появяват в пространството нови светове, прииждащи, наслагващи се като в миксер. Интериор и екстериор във взаимното им проникване и унищожаване. И как се поражда нещо трето - непознато, нагънато, изкривено, изместено. И всички ние се носим, пътуваме, погълнати като прашинки и не знаем дали ще се завърнем все пак някога на земята с нейната уютно изкривена ос, точно толкова, че да не се разпадне светът върху нея.
Актьорското и зрителското усещане за пътуване в пространството е уникалният момент в представленията на Камбарев, евристичното в догадката му, европейската й стойност.
Интересно! Стоян Камбарев считаше, че в ранното Средновековие театърът е направил първия си дързък опит да наруши конвенцията. Много харесваше литургичния симултанен принцип. Искаше да направи представление разположено павилионно. Кръгът, който возеше зрителите в "Черна дупка", беше може би подготовката за такова бъдещо зрелище, където страстите Господни не са разположени хронологически, а стават едновременно, на няколко места и по този начин щеше да се добере до едно особено качество на световното движение, което не само следва хронологията на събитията, а и ги съдържа едно в друго. Както още в раждането на Христос се съдържа неговото предаване, разпъване и възкръсване. Той имаше всички шансове да включи и времето в пространството. Да събере тези измерения и, кой знае, да завърши по този начин своя колосален алхимичен опит, да получи най-сетне във врящата си колба своя философски камък на театралното познание. Кой знае? За съжаление не му стигна земното време.
Ето каква поразяваща интуиция отключи Камбарев вследствие на своите занимания с пространството. На първо място: изключителен, ясновидски усет за актьора. "Ще направя "Майката" с Пенка Божкова, с никой друг, защото тя е устремена неистово към Бога. Странна и непонятна е. На мен ми трябва точно тая отнесеност към други светове. Понякога имам чувството, че тя може и да остане там, в пространството, което обитава...", казва в едно интервю Камбарев. Изключително точно, трагическо попадение. Пенка, за съжаление, действително остана в онова загадъчно, обитавано само от нея пространство.
Как преобрази актрисата Мария Гинкова! В нещо изтънчено, траурно, силуетно, издигнато на високи, тракащи токчета. Ботинките с шнурове, червената й уста - единственото цветно петно в представлението, тънкото цигаре, стиснато с тънки бледи пръсти, всичко това са неща емблематични за спектакъла "Майката".
А бесовете в стъклено светлите очи на Стоян Радев, за когото казваше, че е слязъл от страниците на Достоевски. А многострадалната аура, меката светлина, която като нимб обкръжаваше лицето на Милена Кънева.
Или котарашката гъвкавост в тежкото, тромаво тяло на Михаил Мутафов.
Питаме се, къде прибра, къде скри дръпнатата природа на Нели Вълканова, таралежовите бодли, които драскат и са си нейна представа за отбрана в света на лошите хора.
Или тежката трагична сянка, която внезапно покри миловидното кукленско лице на Юрияна Траянова.
Как събра в спартански рамки разточителната, пищна, чувствена природа на Веселина Михалкова.
Или колко точно разположи в представлението "Майката" "некултивираната" същност на Тони Петрова, без да спекулира с природната й даденост.
Как извлече от Валентин Митев, Пламен Георгиев, Георги Велчовски, Георги Михов вулканични мъжки страсти, с лек привкус на убийствена ирония.
Въпроси, въпроси, имат ли отговор?
В такива случаи се използва трафарета: извлякъл е неподозирани възможности от актьора. Нищо подобно. Камбарев извличаше от актьорската природа това, което му трябваше, това, което априори се съдържа в нея, т. е. има го там, за продан е и може да послужи за конкретна художествена цел. А какво ще изпита актьорът по време на пътуването му в пространството, това си е негова лична, тайнствена работа. Ще пътуваме всички. Заедно.
Има ли друг, който да е изследвал урбанистичното в творчеството на Горки? Да го предположи, да го прочете като един от най-големите писатели на европейския град? Да сложи своя акцент върху "кримито", върху престъплението, рожба на града, негов генетичен грях. Да усети "мокрото", домашното, задушевното убийство. "Задушевно убийство" - чисто негова категория. Камбарев направи едно свое забележително откритие: "Тези задушевни убийства влизат в основата на съвременния цивилизован ритуал. Съвременната цивилизация се свърза с древното варварство, където в основата на ритуала стои възторгът на избрания да умре". Вижте каква изпълнена с пророческа енергия фраза изрича Камбарев в проекта си "Клямзинският продавач" (той нарочно смени заглавието "Майката" с това смачкано и безобидно наименование): "Трябва да признаем, че в края на ХХ век светът се завърна при прачовека."
Възниква въпросът: занимавайки се с пространството, не направи ли Камбарев някаква своя фаустовска сделка. Никой не може да каже какво изпитва той сега там, насаме с отвъдното. Но вероятно, като интуитивен човек се е подготвил вътрешно да прекрачи границата между двете пространства, реалното и иреалното: "Аз изграждам спектакли-чистилища, колективно изкупление, където всички са автори на греха. И където велика грешница е самата Васа Железнова. Сделките с живота, които наблюдаваме сега, за съжаление не са на фаустовско ниво. Сделките с дявола днес са на много, много ниско ниво, под нивото дори на сделката, която прави Васа Железнова с нечистата сила."
Възможно ли е да е поел върху себе си и тази отговорност за човешкия род? Всъщност знаем ли целия човек Камбарев? Не беше ли той голям хуманист, явление в нашия живот? Описанието на проекта "Клямзинският продавач" завършва така: "Имайки предвид хуманните цели на програмата "Стокхолм - културна столица на Европа'98", считам, че моят проект се вписва в базовата тема "Градът като сцена". Възприемам понятието сцена в неговото философско, всеобщо значение - като сцена на нашия живот и на нашите съвременни грехове."
И нека тук да положим точката на мълчанието.

Сия Папазова



На 10 октомври във Варна се проведе сесията "Пътуване в пространството", посветена на рано напусналия ни талантлив театрален режисьор Стоян Камбарев (50 години от рождението му и 5 години без него). Тя беше организирана от Министерството на културата, Националния център за театър, Община Варна и Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна. Публикуваме изказването на Сия Папазова - драматург на Драматичен театър "Стоян Бъчваров", Варна.