За Елена Панова (1929 - 2003).

Близки, колеги,
приятели!
Трябва да кажа няколко прощални думи от името на специалност "Философия" в Софийския университет - мястото, където споменът за Елена Панова надали някога ще избледнее. Не е само заради книгите, които тя написа, състави и издаде, не е и заради лекциите и упражненията, в които тя възпита вкус към философията като наука и начин на живот.
А заради един образ, който спомените днес заплашително прикриват.
Спомените се трупат, блъскат се и се подменят един с друг - все последна надежда за удържане на Елена Панова още за миг тук, в отсамната страна на съществуването. И както животът е, така и те - илюзията за живот - са субективни, уж свързани, но най-вече - внезапни и несвоевременни. Ето някои от тях:
Елена Панова минава през коридора на факултета - един е този коридор, един е този факултет, една е Елка - за да започне лекционния си курс пред студенти, които са чували за нея страховитото, че ако не знаеш насън Кант, не можеш да си вземеш изпита. Взимаш си го - до третия път през ноември поне с идолите на Бейкън.
Или Елена Панова спори до кавга: я за антологията на новоевропейската философия, я за превода на първия афоризъм от Логико-философския трактат на Витгенщайн, я за учебната програма и систематичните курсове, я за декларацията на Клуба за гласност, я за нуждата да се преиздаде Дидро. Разбира се, после се издава Трактатът в нейна редакция, налага се учебната програма със систематичния курс по Философия на Новото време, бивша "класическа-буржоазна", декларацията минава в подписка, преиздава се Дидро. Всичко това във време, когато не е до антологии, до Витгенщайн, до систематични курсове и декларации, да не говорим за Дидро и "вулгарния материализъм".
Или Елена Панова получава отпечатъци от Бостънското списание по философия на науката със свои статии, забравя ги в кабинета, че бърза да нахрани живинките в Княжево. Междувременно минава през канцеларията и се отказва от лекционния си курс, защото преценява, че ще е нечестно да преподава в пенсия; освен това в момента е много по-интересно да пише не философски трактати, а художествена проза и стихотворения. Иначе я боли я за философията, която станала есеистика.
Още много биха били спомените, още много бихме искали да ги размножаваме, за да остане илюзията за живот в питането - "В кой спомен Елена Панова е най-истинска?"
Няма такъв.
Но има един образ, който след смъртта все по-настойчиво намира мястото си и изтиква споменната сантименталност към една по-точна преценка.
Това е образът на оголения нерв, който не само регистрира дразнещата болка от света, но в който пулсира вътрешният напор към справедливост. Така нервът се превръща в характер на добрата страст, която боли навътре и накрая убива.
Като много точни образи във философията, и този го дължим на един от любимите философи на Елена Панова - това е образът, с който Хюм описва Жан-Жак Русо, свалил не само дрехите си, но и кожата, за да бори с грубите елементи на съществуването.
С този образ се приближаваме към философския нерв, който изпълваше - и изпъваше - живота на Елена Панова. Доколкото я познавам, Елка Панова би се разсърдила да я сравнява някой, а още повече - точно аз, с клетия Жан-Жак. Сигурно щеше да иска обяснения - на първи януари по телефона, сигурно щеше с право да твърди - в писма, че не в това е Хюм, и не в това е Русо, за характера й - да не говорим, ако изобщо се стигнеше до пряк разговор. Та нали всеки, който поне веднъж е срещал Елка Панова, знае какъв характер имаше тя!
Но тук не става дума за образа на Елена Панова, а за образното средство да я видим там, на мястото, което отвоюва със своята философска работа. Едно Там в Плотиновия смисъл на истинско съществуване, в което няма спомен, няма страст, а само светла истина, естествен пламък. Там е мястото на просветителите.
Елена Панова не само ги преподаваше, издаваше и коментираше; тя ги живееше тези просветители - от Бейкън до Маркс, от Михалчев до Витгенщайн - с вяра и безнадеждност, с недоверие и всеотдайност. При това - с живота на жена. Тя беше убедена в естествената светлост на способностите си и възможността да се прескочат всякакви интелектуални препятствия със страстно мислене. В това виждаше справедливост, но и нещо повече - условие да се надмогне просветителството по време, когато неблагодарността на просвещението можеше да бъде компенсирана само с все по-нарастващо чувство за вътрешна справедливост и мир със себе си.
Днес тя е там - при справедливостта, мира и просветителите.
Може би защото в това се вижда някакво поражение, ненадмогване, тук остава усетът за пустота, който е отнел нерва на съществуването.
Но наред с отнемането, нека ни е дадена надеждата - след като е имало хора, които са го олицетворявали по този чист начин, който прониза и живота на Елена Панова, този нерв няма да закърнее.
От името на специалност "Философия" - благодаря за примера, професор Панова.
И нещо от мое име.
Приживе не си позволих да се обърна към теб с "ти", макар да съм те чувствал сред най-близките си дотам, че съм те огорчавал, разчитайки къде на професионална близост, къде на женска милост. Сега мога да кажа: Прости ми, Елке.
И тъй като май и двамата не сме от вярващите, които всуе споменават името, нека не е "С-богом", а само - "Довиждане".

Слово при погребението на Елена Панова
10.10.2003


Димитър Денков