Като Вселената объркан,
плебей като Исус Христос
Мотото на последното издание на филмовия фестивал в баския град бе "свят, пълен с противоречия", но ключовите думи, които се наложиха след толкова прожекции са различни: болест, политика, кръвосмешение. В пъстрия набор от филми от десетки страни натрапчиво се връщат гледки, теми, мнения, тенденции. Преобладават градските пейзажи и урбанистична проблематика (село се видя само в чешкия и руския филм, като изключим, разбира се, лентите от бедстващите континенти). Актьорите се изявяват като режисьори. Изкуството не може да заобиколи ангажимента. Насилието е навик, хомосексуалността - сред редовните опции, цигарите отново са модерни - в леглото, на маса, на мост, над труп, на перваза на прозорец. Смъртта е често употребявана призма, през която реалността излиза учудващо пречистена или още по-учудващо изкривена в лъжа. Екранизациите по романи са на предните постове. Общ е и стремежът към документалното кино и към смесване на фактология с фикция. Големите продукции загубиха по качество в схватката с малките. Френското кино много се изложи. Американското се постара да се поевропейчи. Латинска Америка и Испания работят с размах и дуенде. Връзката с Централна и Източна Европа е нищожна.
Тази година Сан Себастиан беше не само противоречив - беше богат, обезпокоителен и окуражителен, бе киното на 40-годишните, бе внимателен и никого не пренебрегна. Или, както казва в едно стихотворение Песоа: "като Вселената объркан, плебей като Исус Христос".

Гледки, насилия, милост: официалната селекция

Официалната селекция тази година беше без водеща нишка, разнородна компания от 18 заглавия, не всички от които в състезание. "Сюита Хавана" (Suite Habana, Куба-Испания) е документалната фреска от кубинската столица, която откри фестивала - без диалог и обяснения зад кадър, "филм за пет часа следобеда, не за откриване на фестивал", по думите на режисьора Фернандо Перес. "Грим" (Grimm, Холандия) на любимеца на международната кинокритика Алекс Ван Вармердам (със съответните награди за предишни произведения от ФИПРЕССИ и от Венеция) се оказа перверзен опит за хумор, нарочно пресилена и съвършено несъстоятелна приказка за възрастни (с изгубване на братче и сестриче в гората, с гостоприемна къщичка, криеща "людоеди" и прочие класически елементи), която парадоксално израства от първоначалната си безформеност и проявява собствен характер (бил той и делириумен). Работейки безцелно с изчанчени фантазии, в естетиката на отвратителното, "Грим" нямаше шанс да се превърне в друго, освен в недъгава издънка на фестивала. Но е кино.
"Наследство" (Arven, Дания-Швеция-Норвегия-Великобритания) е онази единодушно презряна от критиката обстоятелствена творба, отличена изненадващо за всички с абсурдната награда за най-добър сценарий. "Два нескончаеми часа апология на калвинизма, в която се показва как издънка на голямата промишлена буржоазия от Дания, младеж, склонен към отдаване на дребните удоволствия в живота, е способен в нужния момент да спаси семейното металодобивно предприятие дори с цената на това да разруши всичко, доставяло му удоволствие до момента... Повече от оправдано е решението на бащата на главния герой да се обеси скоро след началото на филма." (Ел Паис).
"Път в облаците" (O caminho das nuvens, Бразилия) е особен road movie по истински случай - семейство с 5 деца и 3 велосипеда изминава 3200 километра от бедния бразилски Север до обещаващия Юг в търсене на по-добър живот. Естествен, щедър, звучен, цветен, първи игрален филм на Висенте Аморим. История се гради от действията и бездействията на персонажите, от разговорите и мълчанията им, напълно зависи от тях, виртуозно е участието на децата и овладяването на гледките, които за секунда не се превръщат в пощенска картичка от Бразилия. "Исках да направя филм в не за Бразилия... Държах да не изпадам в крайности - не исках нито да естетизирам, нито да деестетизирам. Затова ползвахме ръчни камери в 80% от филма, за да предадем дишането, напрежението на героите."
Любопитни, пъстри, но прекалено "локални" останаха добри испаноезични опити като "Червен здрач" (Dans le rouge du couchant, Франция-Испания) на Едуардо Козарински, "В града" (En la ciudad, Испания) на Сеск Гай и "Далече от очите" (Ojos que no ven, Перу-Испания) на Франсиско Ломбарди. И дори дългоочакваният "Ноември" (Noviembre, Испания) на Ачеро Маняс, спечелил наградата на младежта, се завъртя около самия себе си, без особен шанс за измъкване.
Откровени недоразумения бяха безконечният американски уестърн "Open range" (САЩ, галапрожекция при закриването на Фестивала, извън конкурса) на Кевин Костнър; фалшивата "История за Мари и Жулиен" (Histoire de Marie et Julien, Франция-Италия) на Жак Ривет с пластмасовата Еманюел Беар и уморения, но самодоволен Йежи Радзивилович в главните роли; безсмислено натаманената, пълна със стереотипи и бездарни актьорски опити германо-холандска псевдокомедия "Супертекс" (SuperTex) на Ян Шюте (дори винаги прекрасната музика на Збигнев Прайзнер не можа да заглуши дружното освиркване на публиката).
"Момичето с перлената обица" (Girl With a Pearl Earring, Великобритания-Люксембург) на Питър Уебър, "Виктория Гиърин" (Victoria Guerin, САЩ-Великобритания-Ирландия) на Джоел Шумахер и "Загадката Галиндес" (El misterio Galнndez, Испания-Португалия-Италия-Великобритания-Куба-Франция, извън конкурса) на Херардо Ереро бяха едно на ръка, най-големите, най-"холивудски" продукции, триумф на гланцираните детайли и вложените средства, обединени от рутина в изработката и излишно илюстративна и патетична музика, която спъваше, вместо да съдейства.
Още в първите пет минути на "Момичето с перлената обица" португалецът Едуарду Сера си заслужи наградата за операторско майсторство. Ако имаше раковина за сценография и костюми, Бен ван Ос бездруго щеше да я грабне. Филмовата версия по романа на Трейси Шевалие (на български: Обсидиан, 2002) е естетично пищна и премерено "музейна": всеки кадър е картина от холандски майстор. Както и книгата, филмът е вдъхновен от възможната история зад прочутата картина на Вермеер "Момичето с перлената обица", рисувана вероятно през 1665-66 година. Колин Фърт ("Дневникът на Бриджит Джоунс", "Влюбеният Шекспир", телевизионната "Гордост и предразсъдъци" и пр.) е творчески настървен и неудовлетворен от ежедневието си Йоханес Вермеер, който през цялото време възпитано отстъпва в периферията на случващото се, за да пусне светлината към слугинчето Грит (Скарлет Йохансон). Защото филмът наистина е портрет на момиче. От друга страна, персонажът на Силиън Мърфи ("28 дни по-късно" и "Антракт"), въпреки големите си сини очи и пухкавите устнички е в повече (пределно достатъчни са същите атрибути на Грит), излишно обяснителна е фигурата на тъщата на художника, да не говорим за голямата му дъщеря, от която разказът от време на време добива блудкав Холмарк-привкус, пришито стои и сцената с камера обскура. Иначе духът на романа е уважен в смисъл, че любовното напрежение остава докрая само подразбрано, не се "разгръща в типична холивудска мелодрама", а в рисуване като любовен акт, в изображение, което отнема душата и на единия, и другия участник (във висша степен проникновена и еротична е сцената, в която художникът пробива ухото на момичето, за да му сложи перлената обица). Макар и за очите - много малко за сърцето, още по-малко за ума - това при всички положения е бляскав дебют на режисьора Питър Уебър.
Виктория Гиърин от едноименния филм е родена в работническо семейство, ирландска жена със семпло, мило лице, която започва да пише за Sunday Indipendant на 35 години, бързо си създава име на непогрешима криминална репортерка и загива година след първата си публикация от ръцете на анонимни убийци. След смъртта й гражданството се събужда, направени са първите стъпки към функционални промени в законодателството, свързано с трафика на наркотици. Градската легенда за смелата журналистка, разследваща местните дрога босове и променяща живота със смъртта си охотно е поета от Шумахер, който превръща домакинята в нахакана кукла и обрисува края й в епични краски, стил масовка от "Батман и Робин". Въпреки буквално тълкуваното насилие, пределно обяснената фабула и няколкото непростими неправдоподобности, филмът не е лош главно заради намерението си да отдаде почит на личност, устояла на напрежението в името на идеалите си.
"Мистерията Галиндес" е веща екранизация на романа на Мигел Васкес Монталбан, който на свой ред разказва действителни събития (миналата година на фестивала беше представен документален филм по същия случай): в края на 80-те американката Мюриъл Колбър (Сафрон Бъроуз) пристига в Испания, за да допише дисертацията си, посветена на адвоката Хесус де Галиндес (Едуард Фернандес), баски националист, емигрирал след Гражданската война първо в Санто Доминго, после в Щатите, където преподава и пише за латиноамериканските диктатури, докато през 1956 не изчезва при неизяснени обстоятелства. Много хора се стараят да попречат на Мюриъл да открие истината за отвличането му и така нататък. Разкошната Сафрон Бъроуз (от "Госпожица Юлия" на Майк Фигис) и Харви Кайтел (в ролята на представител на властта) играят, сякаш добре са научили какво правят, но онези, които истински блестят в приятния европейски политически трилър, всъщност са от латиноамериканския състав на продукцията.
На фона на толкова "частни случаи", решени с различен успех, три филма логично изпъкнаха и се очертаха като фаворити за Златната раковина: "Давам ти очите си", "Кантонерът" и "Спомени за убийство". "Давам ти очите си" щеше да бъде втори последователен испански социален филм, който взима голямата награда (миналата година това беше "Понеделници под открито небе" на Фернандо Леон де Араноа), така че бе почетен с двете Сребърни раковини за актьорите Лая Марул и Луис Тосар. "Кантонерът" е нискобюджетна творба без претенция за универсалност, затова и остана само с поощрение. Вероятно, колкото и да е добра, арт-история с детективи на име Парк Ду-ман и Сео Тае-юн, каквато е "Спомени за убийство", все още не изглежда сериозно като основен лауреат в очите на едно по-стандартно жури. Затова Златната раковина бе присъдена на "Страх от оръжия" (Schussangst, Германия), "поетичен трилър" с неизвестни актьори със смътно познати градски лица: странен младеж, който отказва военната си служба заради страх от оръжия, но завършва като убиец; объркано, бледо момиче в неясни отношения с пастрока си и момчето с пушката; съсед, който мечтае да живее в диктатура; анонимен нощен плувец. От началото до края камерата не се откъсва от главния герой Лукас и следи трансформациите му, отчаяното лутане между състояния без изход и предизвестени провали. "За мен градските прозорци са синоним на самота. Зад всеки прозорец има живот, зад всяко лице по улицата се крият най-невероятни истории. И ако ги погледнете, ще видите страдание, ще видите и как всеки един сам носи съдбата си", казва режисьорът. Разказът на Дито Цинцадзе (роден през 1957 в Тбилиси, понастоящем работи в Берлин, от София филм фест 2001 знаем неговия "Изгубени убийци") е меланхолично сивкав, невесел и на ръба на големите обобщения (разпад на обществото, невъзможност за комуникация, за любов, за разбиране). Въпреки това журито му даде голямата награда ("най-оригиналният и разтърсващ"), с което предизвика масово негодувание у представителите на пресата.
"Спомени за убийство" (Memories of Murder, Корея) разказва истински събития от 1986 - за първия сериен убиец в Корея, който и досега не е разкрит. Странен, автоироничен и непредсказуем, той успя да грабне трите най-престижни отличия: Сребърна раковина за най-добър режисьор, награда за млад режисьор и награда на ФИПРЕССИ.
"Кантонерът" (The Station Agent, САЩ), тройно награденото в Сънданс произведение на сценариста и режисьор Том Маккарти (роден през 1969, бивш актьор, познат у нас от "Али Макбийл"), е ненадеен оазис на спокойствие и тишина някъде в Ню Джърси. Героите са трима: джудже, загубило работата си и наследило стара кантонерска къщичка, застаряваща хубава жена, загубила детето си и доверието във връзките с други хора, и вдетинен продавач на хот-дог на около 30, който силно иска да има какво да губи, ако се наложи. Понеже никой от тях не таи злост и не възприема другите като причудливи игри на природата, историята се превръща в защита на приятелството и добрината, в тона на кратките мирни моменти от "Дух куче" на Джармуш например.
Накрая, но всъщност на първо място, "Давам ти очите си" (Te doy mis ojos, Испания) беше най-достойното представяне в официалната селекция. Мадридчанката Исиар Болаин (1967), утвърдена и често награждавана актриса с петнайсет главни роли в игралното кино и два пълнометражни филма като сценарист и режисьор зад гърба си ("Здрасти, сама ли си?", Hola, їestбs sola?, 1995 и "Цветя от оня свят", Flores de otro mundo, 1999), разгръща темата от своя късометражен "Любови, които убиват" (2000) и разказва за многото страни домашното насилие, за чудовищните хибриди на обичта и страха, за ужаса и привързаността. Физическата болка е показана през паниката у жената и у мъжа, превъзходните, самоотвержени актьори Лая Марул и Луис Тосар са двата полюса на семейна двойка, между които любов, страх и желание протичат на болезнени заряди. Важен и смел филм, който заслужава сериозно внимание и като изкуство, и като документ.

Изкуство, развлечения, възстановки: Забалтеги

В отворената секция "Забалтеги" първи и втори филми се състезават за наградата за най-добър млад режисьор, повечето се надпреварват и за награда на публиката, награда на младежта, включени са и "перли от други фестивали". Тази година подборката беше от 33 интересни заглавия, сред които непременно следва да се споменат няколкото, които не просто допълниха, но в някои моменти даже изнесоха напред Фестивала. От "перлите" изпъкнаха представеният в Локарно "Пролет, лято, есен, зима, пролет" (Spring, Summer, Autumn, Winter and Spring, Южна Корея-Германия) на Ким Ки-дук, билдунгс преживяване в поетични тао-форми, което лесно спечели отличието на публиката, "Животът ми без мен" (Mi vida sin mн, Канада-Испания) на Исабел Коишет от фестивала в Берлин и три откровения от Кан: "Далечен" (Uzak, Турция), концентрирана и успешно разказана история на Нури Билге Джейлан, която отново разчита изключително много на визуалната си част, "Карандиру" (Carndiru, Бразилия) и "Реконструкция" (Reconstruction, Дания).
За "Животът ми без мен" има много какво да се каже и все няма да е достатъчно - този филм непременно трябва да се гледа. Коишет е родена през 1962 в Барселона, завършила е съвременна история и вече втори път снима в Канада с чужди актьори (първият е "Неща, които никога не ти казах", 1995). Няма съмнение, че "Животът ми без мен" е най-доброто от нея - истинска гръцка трагедия, в която не смееш да съжаляваш главните герои заради тяхното естествено, недекларирано, опазено човешко достойнство; история, в която няма секунда пустословие и пред чиято деликатност притихваш. Фабулата е простичка (23-годишно момиче, женено и с две деца, живее в каравана и работи нощем като чистачка, докато не научава, че има тумор и за броени седмици ще си отиде), реализацията й е неочаквана (понеже самата героиня е още дете, прави нещо много невинно: не казва на никого, сяда в едно мърляво кафене, отваря тетрадчица и записва "неща, които искам да направя, преди да умра" и после ги прави). Централната актриса Сара Поли, от която не можеш да откъснеш очи, е присъствието, сплотяващо целия актьорски състав и превръщащо филма в събитие.
"Карандиру" е осмото и най-мащабно произведение на Ектор Бабенко, тази година член на журито на официалната селекция в Сан Себастиан. Роденият в Аржентина режисьор, който от 1969 живее в Бразилия, стана международно известен първо с "Пишоте, законът на по-слабия" (1980, включен от северноамериканските кинокритици в абсолютния топ 10 на най-добрите продукции от 80-те) и се доутвърди със своята американска драматизация по Мануел Пуиг, "Целувката на жената-паяк" (The Kiss of the Spider Woman, 1985, за която Уилям Хърт получи "Оскар" за мъжка роля). Новият му филм го връща към затворническата тематика на "Целувката" и също е синтетична екранизация на книга - спомените на лекувалия го през последните години от рак д-р Драузиу Варела. Режисьорът преразказва дългогодишните впечатления на медика от парадоксалния социален микроклимат в пренаселения затвор в Сао Паоло (7800 мъже в пространство, предвидено за 3000), "галено" наричан Карандиру, и кървавото потушаване през 1992 на затворническо брожение. Резултатът са два увлекателни часа трагедия с чувство за хумор, гротескна шарада по Брьогел, благороден кич в мозайка от лица, цветове, истории и фантазии. Бабенко триумфира като благ разказвач, актьорите му са покъртителни.
"Реконструкция" е неочакван, тревожен, филигранен "джаз" филм, вече отличен от ФИПРЕССИ. И - звучи почти невероятно - не е Догма, въпреки че главната мъжка роля се играе от редовния Догма-изпълнител Николай Лие Каас (познат от "Идиотите", "Съвсем човешко", "Обичам те завинаги"). Ползва свободно всички ресурси на киното и прави чудеса - историята се развива линейно, после изведнъж скача в плоскостта на кошмарите, изкривява се, вторачва се в себе си, преразказва се другояче. Мари Боневие зашеметяващо се превъплъщава и в Изоставената, и в Намерената. Самото заглавие се отнася до киното като фокус и фантазия, "възстановка" на нещо, което се е случило или е можело да се случи. "Реконструкция" е любовна история, но такава дефиниция е банална и крива на филм, в който първата целувка между двама непознати стои невинно и драматично с онази най-първа, изгубена в десетилетия екранни трепети, сила. Далечни, но осезаеми паралели, между "Реконструкция" и друг филм вероятно могат да се направят със също така камерния и елегантен "В настроение за любов" на Ван Карвай (2001) или с "Да напуснеш Лас Вегас" на Майк Фигис (1995), заради цветовете, желанието, безутешността.
Съвсем новички в същия раздел бяха три от най-добрите филми на тазгодишното издание на Сан Себастиан. Фината, плътна тъкан на "Нечестни игри" (Чехия) успя да си спечели специалното признание на журито, нещо, до което тъжната грация на "Другият" (L'autre, Белгия) и налудната мощ на "Старици" (Старухи, Русия) не се добраха - къде заради недостига на поощрителни призове, къде заради собствената си маргиналност.
"Нечестни игри" е смущаващо умел първи игрален опит на Михаела Павлатова, добила световна известност през 1991 с анимационното филмче "Думи, думи, думи" (Reиi, reиi, reиi), номинирано за "Оскар", и през 1995 с краткометражния "Repete", спечелил "Златна мечка" в Берлин. Режисьорката се спира на тема, по която всичко може да се направи: в селце на словенско-унгарската граница, където композиторът Петер търси уединение, неговата жена Ева (чудесната Зузана Стивинова), пианистка и пражанка до мозъка на костите си, искрено се опитва да не се чувства изключена от хода на историята. Филмът е акварелен, развива се в едва доловими, но дотолкова взаимосвързани движения, че дори един само елемент да се промени, цялото добива друг смисъл. Героите са от онези, към които се привързваш, колкото и да не си приличате, а "Нечестни игри" - качествено, артистично, плавно кино за адаптацията, за хармонията между мъже и жени, между самотници и двойки, между възрастни и деца, между град и провинция, между различни социални групи.
"Другият", втори пълнометражен филм на Беноа Мариаж, се занимава с търпимостта и приятелството в духа на "Кантонерът". В него обаче няма смях - има тишина, меланхолия и много повече красота и съдържание: семейство, което е на път да се разпадне заради страх от един вид обвързване (те са доста над трийсетте и очакват първо дете), се преражда благодарение на друго случайно сполетяло ги, властно обвързване. Внимателно и лично - това е минорната зона на същото прочувствено белгийско кино, което даде "Тото героя" (1991). Част от чара на филма се дължи и на краткостта му, 71 есенциални минути при минимум 100-110 за повечето от останалите. От "Другият" са и няколкото неизличими картини, с които свързвам този Сан Себастиан. Бременна жена с вглъбено, изгубено изражение, седнала до детско легълце, пред нея - голямо петно боя се разлива по дървения под. Бергманова сцена на ангел с убого лице, който върви по разкалян път и носи под ръка едното си крило. И някакво религиозно усещане от цялото, в смисъла на благоговение, прошка, изкупление... "Трудно ми е да говоря за филма, както каза самият Мариаж, то е като да анализираш стихотворение."
Режисьор, сценарист и изпълнител на една от главните роли в "Старици" е Генадий Сидоров. Първоначалната постановка - няколко бабки-натурщици в затънтено селце в Костромска област, чиято обща тема за разговор са погребения, зимнина и селският идиот Миколка, а връзката им със света се изчерпва с един офицер от близка казарма, който се отбива да ги посети от време на време. Всичко се преобръща, когато ненадейно от азиатските републики идват мъж, жена (с две деца и едно на път) и дядо с тюбетейка - заради семейството преселници нещата се развиват непредвидено там, където да се очаква развитие отдавна е безпредметно. В предаването на историята има нещо приказно, с отлични хрумвания и ненадейни погледи отстрани и е факт, че именно благодарение на филми като "Старици" фестивалите се превръщат в празници на изкуството. Проблем за него вероятно ще представлява трудността да се разбере на запад ("Помниш ли как си играехме на Тимур и неговата команда?", преведено с "Помниш ли как си играехме на Робин Худ?"). Дори за едно по-младо и по-градско поколение в самата Русия надали е лесно да схване водката, краставичките, жестокостта и милостта на самотните бабички (черт нерусский!), каруцарските псувни на крехката селянка Галка, петминутна рецитация за стихотворение за изчезналия през Отечествената война татко ("какое счастье явилось: побыть на могилке отца!), дори просто меките, мечтателни планински пейзажи. От друга страна, може би интуицията и съчувствието са в състояние заместят разбирането - въпреки нескопосния превод, публиката в Сан Себастиан посрещна "Старици" "с бурни аплаузи - не само накрая и при героичната поява на Сидоров на патерици, но и, единствен случай на това издание на Фестивала, по средата на филма.
Типично жанровото кино присъстваше в Забалтеги със скромен, но достоен набор от комедии и криминалета. Първо два ударни млади филма с гангстерски елемент, по-свежи от Гай Ричи, макар и в същото направление, тип "функционално забавление" (vs. тип "артистични"): "Антракт" (Intermission, Ирландия-Великобритания-САЩ) - приятен, енергичен, находчив, истински смешен, в който катарзисът идва с разчистените сметки, и "Никотин" (Nicotina, Мексико-Аржентина-Испания) - приятен, енергичен, находчив, истински смешен, в който катарзисът идва с разчистването на главните герои. "Антракт", първи пълнометражен филм на ирландеца Джон Кроули, разказва с безпогрешно точна доза жестокост и съчувствие 11 истории "за любовта и хаоса" и "за случайното естество на този живот", които се случват между раздялата и повторното събиране на една двойка. Изгражда релефни образи и задава ритъм, който оставя зрителя без дъх (безкрайно ярък е шантавият полицай на Колм Мини). Едно от големите му предимства е умният сценарий на Марк О'Роуи. "Никотин" противопоставя, според небрежно интелектуалния, талантлив и все по-популярен актьор Диего Луна ("Майка ти също", 2001, Алфонсо Куарон) "безгрижния смях на критичния" и напомня "колко време губим в говорене на глупости и лесни неврози". Той е кратичък разказ за няколко преплетени и взаимно обтягащи се до пръсване опита за непочтеност. Едно от големите му предимства е страхотният саундтрак, както и развоят на събитията в реално време - "започва в 21.17 една есенна вечер и свършва в 22.50 на същия ден". И двата филма могат да се похвалят с многопластовост, актьорска игра и уважение към дребната фауна в асфалтовата джунгла.
Някъде по средата между тези, които се гледат, за да се запомнят и онези, които са гледани отдавна, преди да са направени, се наредиха "Цвете на злото" (La fleur du mal, Франция) и "Забравени от Бога" (Van God Los, Холандия). И двете са отлично стъкмени криминалета, които се следят с епидермално удоволствие и без никаква трудност се елиминират от оперативната памет в следващите 3-4 часа. Първото е във винаги елегантния и леко възприемаем стил на Шаброл: патиниран буржоазен фон, събития на границата (и предпазливо отвъд нея) на допустимото. "Забравени от Бога" е ефектно разигран кинодебют на влюбения в Кубрик и Скорсезе телевизионен режисьор Питер Куиперс по истински случай, който далечно напомня на "Хладнокръвно" на Труман Капоути в частта с разследването и в произволността на насилието в самата история. Откроява се забележително красивият протагонист Тиго Гернанд - изпит, дългокос, саркастично усмихнат, магнетичен.
Заслужава си да се спомене, че няма защо да се споменават: "Разводът" (Le divorce, САЩ) на Джеймс Айвъри (заради глупавата постановка "две блондинки в Париж" и нелепата автореклама, напечатана върху малки розови бикини и разпространявана сред журналистите), "Мечтателите" (The Dreamers, Великобритания-Италия-Франция) на Бернардо Бертолучи (заради празното и далеч не замечтано старческо вглеждане в малки момичета от последните години), "Човешко петно" (The Human Stain, САЩ) по романа на Филип Рот, под режисурата на Робърт Бентън (заради вездесъщия Антъни Хопкинс от зловещите филми и екзистенциалната импотентност на американските трилъри), "Брат му" (Son frиre, Франция) на Патрис Шеро (учудващо отличен като най-добър режисьор от последния Берлин, а всъщност муден, бездушен, самодосъжалителен и претенциозен), "Басейнът" (Swimming pool, Франция) на Франсоа Озон (заради фриволното пърхане и изначалното безсмислие).
Освен другото, в тази секция следва непременно да бъдат отбелязани и два документални филма: "Баска топка, кожа о камъка" (La pelota vasca, la piel contra la piedra, Испания) на Хулио Медем, заради скандалните опити на властта да го цензурира, и "Фридманови" (Capturing the Friedmans, САЩ) на Андрю Джарецки - заради направено по всички правила на професията разследване, което почти игриво прави безмилостна вивисекция лъжливата човешка природа (случаят с американското семейство Фридманови е свързан с болезнени теми като педофилията, медийната манипулация, липсата на прецизни инструменти в съдебното производство).

Приятели, съседи, хаос: панорамите и наградите Доностия

Освен официалната селекция и отворената секция, тази година Сан Себастиан представи и "Латински хоризонти" - новият, силен раздел за ибероамериканско и испанско кино; дни на баското кино; обзор на творчеството на Престън Стърджис (следвоенните комедии, "правени в обстановка като съвременната", по думите на Мигел Оласиреги, сегашният директор на Фестивала); панорама, наречена "Сред приятели и съседи" и събрала трийсетина филма от Магреб. Един от най-занимателните "странични" обзори бе този на 42-годишния често награждаван, абониран за официалната селекция на Кан британски режисьор Майкъл Уинтърботъм, който за последните осем години успя да заснеме десет пълнометражни филма в най-разнообразни жанрове от уестърн до мюзикъл, а понастоящем подготвя най-новата си продукция, "Звезда, наречена Хенри", ситуирана през 20-те години на миналия век в Ирландия. Уинтърботъм, разпознаваем главно по това, че всеки от неговите филми стилово по приляга на друг режисьор, но в съвкупност с останалите така и не изгражда нещо като "почерк на Уинтърботъм", присъстваше със "събраните си съчинения" от телевизионния документален "Ингмар Бергман: латерна магика" (1988), през "Добре дошли в Сараево" (1997), "Страна на чудесата" (1998), "Купонджии" (24 Hours Party People, 2002) и много други, до предпоследния "В този свят" и най-новия и най-гледаем, "Код 46". За "Код 46" Франк Котрел Бойс, обичайният сценарист на Уинтърботъм, твърди, че се е вдъхновил от легендата за Орфей и Евридика. Ролите са обърнати и активна е жената, тя разказва - в космополитен мега-Шанхай от близкото бъдеще се случва любовна среща между убедителния Тим Робинс и крехката и изключително очарователна в тромавостта си Саманта Мортън (пророчицата от "Специален доклад" на Спилбърг, русалката от клипа на "Electrical storm" на U2). Филмът, както е типично за Уинтърботъм, прилича на какво ли не: "Бледият ездач" (без да е студен), "Гатака" (без да е посредствен), "Сталкер" (без да е гениален), "12 маймуни" (без да е трескав), "Бразилия" (без политиката), "451 по Фаренхайт" (без книжовната задълбоченост) и "До края на света" (но трае едва 92 концентрирани минути).
Направен е предпазливо и нежно, изобретателно в някои подробности (английският на бъдещето включва откъслечни испански и френски думи). Повечето е вече виждано: град ядро и дива периферия, зона; контролиращата личния живот компания СФИНКС, голям брат; екзотични културни хибриди - азиатка пее фадо. Основното е вече факт: това е разказ за нещата, каквито са днес, а не каквито ще бъдат утре.
Друго фундаментално събитие на фестивала в Сан Себастиан е раздаването на наградите Доностия: през 2003 с тях бяха почетени Изабел Юпер (30 години в киното, повече от 80 роли при Годар, Таверние, Шаброл, разбира се, и много други), Робърт Дювал (40-годишна кариера, участие във филми като "Да убиеш присмехулник", "Апокалипсис сега", "Кръстникът" и др.) и Шон Пен (22 години в актьорската професия и 4 произведения като режисьор).
Най-концентрирана и очаквана беше появата на Шон Пен, който се представи така: "Не бих се нарекъл бунтовник. Има едно необходимо ниво на неудолетвореност в отношението на човек към света. Би било престъпление да станеш лесен в работата си като актьор или в ежедневието си." "Доностия" за цялостно творчество му бе връчена тъкмо заради яркия, симпатичен образ, не толкова заради обемна филмография: заглавията, към които има отношение като актьор, са едва 36 заедно с най-незначителните, а той самият е режисирал 4 филма (сред тях "Клетвата", 2001, и малкият авторски откъс от 11'09''02). Пак във връзка с гостуването на Шон Пен на Фестивала бе организирана извънредна прожекция на "21 грама" (21 Grams, САЩ), за който актьорът взе награда за най-добро изпълнение във Венеция. Истината е, че в новия филм на Алехандро Гонсалес Иняриту (типично второ произведение - с елементи от първото и леко похабени сили, което само може силно да ни натъжи, че забележителният триптих за страст и смърт "Кучката любов", Amores perros от 1999 така и не стигна до България) Шон Пен не прави кой знае каква роля и онези, които се надяваха на втори "Обратен завой" (Оливър Стоун), останаха неудовлетворени.
Така, в общи линии, между твърде много награди, нормално количество обичайни неудовлетворения и добри попадения в изненадващите открития, протече 51-вият международен кинофестивал в Сан Себастиан, където творците идват облечени непретенциозно и говорят, смесени с публиката; където трибуни, червени килими и звездни превземки не вълнуват дори редовия зрител; където публиката е културна и щедра, а организацията _ ефикасна и елегантно премислена.

Нева Мичева


С благодарност към Кети Иванова и Георги Мичев, към търпеливия приятел Филип Стоев и към S.T.E.P. beyond, които направиха този репортаж възможен.
S.T.E.P. beyond е новата схема на Европейската културна фондация за международна активност в областта на културата и на дейния обмен и партньорството между страните от Европейската общност (включително новите членки) и останалите европейски държави. Новата програма, стартирала през февруари 2003 година, подпомага индивидуални пътувания именно с тази цел. За S.T.E.P., Supporting Travel for European Projects, повече информация на www.eurocult.org

51-ви международен кинофестивал в Сан Себастиан, Испания: 18-27 септември 2003 година