Може би последните му записани думи
Бях чувал за тази аудиокасета от Василка Бумбарова преди години. Сега я държа в ръцете си. На нея пише: Камбарев Last interview.
През есента на 1998 г. режисьорът Стоян Камбарев приема да бъде художествен консултант на Драматичен театър "Н. Й. Вапцаров", Благоевград. Предстоят му последни репетиции на "Три сестри" в Театър "София"... Така и не дочака премиерата, която бе на 13 октомври.
Почина на 21 септември 1998 г., малко преди да навърши 45 години (роден е на 9.10.1953).
Днес отбелязваме 50 години от рождението му и вече 5 години от смъртта на изключително талантливия режисьор. Та в Благоевград, около седмица преди да ни напусне, Стоян Камбарев разговаря с Росинка Проданова за Радио Благоевград във връзка с откриването на сезона в театъра.
Може би това са последните му записани думи...

Н. В.

Някак случайно през годините се случват разни важни за мен неща, които са свързани с Благоевград. Докато ми задавахте въпроса, се сетих, че всъщност първото ми голямо театрално преживяване е един от националните студентски аматьорски фестивали, който се проведе тук. Започнал съм от аматьорския театър на Софийския университет "СУ-113" - една от главните авангардни трупи в България през изминалите няколко десетилетия.
Първото ми голямо бойно кръщение в сериозна творческа задача беше на фестивал точно в Благоевград. Това ми е останало в съзнанието. Беше още в студентските години, преди да следвам във ВИТИЗ, още бях във ВМЕИ. Оттогава е и старата ми дружба с човека, когото дълбоко ценя и когото поздравявам, когато срещна, режисьора Ставри Карамфилов. Той изключително успешно работи и в сферата на професионалния, и в сферата на аматьорския театър. Надявам се да се виждаме с него по-често. Преди две години пак тук, на Благоевградския фестивал беше първото важно изпитание на най-главното представление, което някога съм правил - "Майката" по Горки. Оттук тръгна важният ход на представлението, който се надявам да не е свършил. Тук се срещнах с фантастичните (по мнението и на художника, с когото работя - Никола Тороманов) служби в театъра, с цялостното отношение към много трудната задача, каквато е адаптирането на спектакъла към Благоевградската сцена. Тук получих и първата си покана за работа в чужбина, в Скопие, за постановка, която ми предстои съвсем скоро. Просто някакви важни неща са ми се случвали тук. Не споменавам факта, който е най-важен: как се чувства човек в даден град. Има градове, в които ти е никакво, чуждо ти е. Докато тук, в тази част на България, в този град, и не само защото имам приятели и добри колеги, просто някак си ми е добре. Разбира се, основната задача, в името на която дадох съгласието си на предложението на Николай Кимчев - новият директор на театъра, е да се стабилизира и, ако е възможно, да се повдига нивото на театъра като цяло. Изключително важни са нещата, засягащи цялостната стратегия на театъра. Този аспект на моето сътрудничество най-общо се нарича художествен консултант - достатъчно обемна, важна и творческа работа, която е свързана не само с конструиране на репертоара, но и с издирване на млади, интересни хора, които могат да бъдат привличани в екипите на отделни постановки, с привличането на възможно най-добрата и перспективна част на българската режисура, която все повече се движи в полето на най-младите поколения. С тях, за щастие, общувам доста плътно и интензивно, така че ще бъда от полза на театъра. Приех, т.к. до гуша ми е дошло от български театри, които някак иначе са добри, но до болка толкова много си приличат един с друг. Говоря за 99% от професионалните театри. Така се изгражда бетонно равно сиво лице на българския театър, съставено от еднакви театри... Благоевград е от уникалните градове. Първо, като темперамент на населението, и, второ, с това, че тук има огромен академичен потенциал. Това изключително ме занимава, и смятам, че театърът не е обръщал достатъчно внимание на тази най-изпреварваща, най-прогресивна, най-надеждна, от гледна точка на идващия ден, част от публиката. Мисля, че стратегията трябва да бъде прицелена в огромната академична общност.
През последните няколко години забелязвам, че радикално се сменят лицата на хората в салоните. Всичко в нашия живот стана скъпо. Това доведе до факта, че книга си купува само човекът, който би останал гладен, но ще си купи тази книга, че отива на театър само човек, който не може тази вечер да не отиде на театър. Тази "генетична" заложеност - дали да отидеш на кръчма (не че е лошо) или на театър е отпечатана на лицата на хората. Аз ги различавам тези лица. Не бих мечтал те да преобладават в салоните.
Не мисля, че най-голямата беда на българския театър е неговият провинциализъм. Ние сме изключително потентни, изключително талантливи, но сме може би и най-добрите в света по пречене един на друг. Когато наш човек на театъра се появи в чужбина на международен фестивал или когато работи по покана на някой чужд театър, редки са случаите да не е имал голям успех. Просто изключително много си пречим. Занимаваме се с дребни, ненужни неща. Нужен ни е замах, нужно ни е малко нахалство... Затънали сме до гуша в проблеми. Вторачили сме се в тях, само за тях мислим. Без съмнение е важно да се решават проблемите, но всеки от нас знае, че те се решават много по-лесно и някак като на сън, ако ги мислиш с усмивка, ако ги мислиш дори авантюристично. А театърът е територия, която е на границата между реалния и фантазния живот. Непрекъснато го забравяме. Способността ни да сме фантазни би трябвало да ни помага да разрешаваме реалните си житейски проблеми. Мисля, че така ще открием страхотни залежи в нас и крайно бързо ще направим впечатление и в Европа, и навсякъде по света. Говоря специално в областта на театъра.
Време е за хора, които са убедени, че няма нищо невъзможно и че дори най-ужасната задача е крайно вълнуващо и забавно да бъде разрешавана.