Шоуто на Слави в (други) 3
Две година преминаха, започна трета, а "Шоуто на Слави" продължава да бъде лидер на българския телевизионен ефир. Нещо повече, дори обедните му повторения имат по-голям рейтинг от някои, дръзнали да го конкурират, предавания. Гологлавият водещ обира в късната вечер приблизително 20% от зрителското внимание, а по обяд - около 10 (данните са на агенцията за пийпълметрия TV Plan/TNS). Поведението му на екрана мнозина почнаха да копират, имитират, подражават - сещам се за злополучния Дамян, за "Камикадзе"-тата по СКАТ, водещия на сутрешния блок по новоявилата се телевизия ВВТ, Мартин Карбовски по "Всяка неделя" и Милен Цветков в "Здравей, България". Във всеобщ маниер се превърнаха фамилиарността, говоренето на "ти", експресивното, агресивно и безпардонно държане пред камерата: въобще Слави е в някаква степен новият идол на България, по-голям дори от вездесъщия генерал и главен секретар Бойко Борисов; много от младите го обожават, всички от старите се съобразяват, дори и да не го харесват, докато той палавее триумфиращо из българското телевизионно пространство. Чак написа книга, за да обясни как и защо е този, който е: нарича се "Слави Трифонов за стърчането", където под формата на разказ за себе си и за участието си в различните телевизионни "ку-ку" проекти изгражда личната си визия за това що е то успех и как може да се постигне той в условията на българското. Фактически, без страх от преувеличение, онова, което, кажи-речи, всяка вечер проповядва плевенчанинът от екрана, си е една истинска идеология, един, ако мога да се изразя така, български проект за справяне в критични ситуации, за справяне в условията на криза (или преход, както искате); Андрей Райчев съвсем справедливо отбелязва, че "Слави е местен елит, той черпи силата си от факта, че има предаване, не от факта, че е почукал на вратата на фондация. Той има предаване, стотици хора се събират, събират се хиляди левове, но не само левове - и хиляди почитатели, повтарят му се репликите и т.н. - ето елит, който черпи силата си от себе си"; вероятно тъкмо поради това неговата звезда не залязва, а - напротив, засиява все по-ярко. Дотам, че дори посланикът у нас на най-силната държава в света Джеймз Пардю сметна за приемлива и подходяща появата си в неговото шоу (друг е въпросът за това колко хрисимо, по-тихо от водата и по-ниско от тревата се държа българският водещ, но - какво да се прави, близостта с Големия брат е респектираща).

Влиянието

Посланикът на САЩ в България не е сам в своето начинание, за тукашните рамки гостуването в предаването на Слави се превърна в нещо като мерило за престиж и популярност. Няма друг български политик, освен премиерът Сакскобургготски, който да е отказал на поканата му за участие в шоуто, а някои чак се явиха по два пъти (гореспоменатият генерал Бойко Борисов). Из артистичните среди дори се шушука, че тукашни "звезди" си плащат на ръка само и само да бъдат поканени. Президентският дебат между Петър Стоянов и Георги Първанов се състоя именно при Слави, лидерите на СДС и БСП също му гостуваха (за Сергей Станишев това едва ли не беше най-главното мероприятие, след като застана начело на социалистическата партия), при него идват и всички значими имена от световната шоу-сцена, наминали към България. Да не споменавам купищата младежи и ученици, прииждащи с портрети на Слави, на "Ку-ку бенд", с лозунги и плакати, изразяващи възторжената си любов към гологлавия водещ. За влиянието на предаването говори и фактът, че то си позволява от време на време да кани хора, за които Анди-Уорхоловото определение за 15-те минути слава се отнася с пълна сила: благородният ромски учител от монтанското село Долни Цибър, изтеглил заем, за да нахрани съселяните си, пазителката на реда, окичила се със званието "полицай на годината", или пък единствената жена-авиатор от гражданските въздушни линии. В шоуто гостуваха чак мастити евроемисари, само руският президент Владимир Путин удържа на натиска, въпреки - доколкото знам - сизифовите и неистови усилия на екипа да го привлече за свой гост. (Това е положението - тия думи Слави Трифонов ненавижда, но всеки някому и на нещо е длъжник - предаването е с прекалено лековата формула, за да може успешно да реши уравнението с пределната сериозност и с налагания образ на корав, неотстъпчив мъж, какъвто градят за руския президент неговите имиджмейкъри.)
И тук изскача едно любопитно, но и важно за настоящия анализ питане: Защо българските политици, които в собствените си очи, първо, и, второ, по естеството на занятието си трябва да са не по-малко сериозни и значими от президента на Руската федерация, тъй от само себе си разбиращо се и кажи го почти като длъжност и престижност приемат визитата при Слави? Защо не са повече отстранени и резервирани към едно шоу, чийто главен герой са най-вече те и то преобладаващо в негативна светлина? Струва ми се, че причините за тяхното поведение са, най-напред, тяхното усещане сами за себе си, че в полето на политическото присъствието им е някак случайно, политиката ги е, така да се каже, връхлетяла, вместо те да са я избрали. Българският политически елит е случайно случил се, неочаквано и за самия него озовал се там, където е и, следователно, мисли себе си в една посока на непостоянство, на не-необходимост - така, както съм днес на върха, утре може да изпадна и да ме смени някой друг, също толкова незначителен като мен. Не без основания един бивш вицепремиер, изпадайки в (без)крайна откровеност, заяви: "Ега ти държавата, след като аз й станах заместник министър-председател!"
Попадналите на върха на властовата пирамида въпиющо, неистово се нуждаят от легитимност, те - също както Деян Деянов казва за номенклатурните йерархии при социализма - изпитват остър дефицит на власт, но - и, мисля, че това е важно уточнение - не дефицит на политическа или на икономическа, а дефицит на символна власт (по смисъла на Пиер Бурдийо), което ги кара трескаво да си търсят източници, "рудници" за набавяне на "полезни (символни) изкопаеми", с които да преодолеят тази остра липса, този остър недостиг на символна власт. "Шоуто на Слави" е идеалната "открита мина" за такава "миньорска" дейност: то дава на българския елит трибуна, която се вижда и чува от многомилионна зрителска маса и самият факт на възкачването върху тази трибуна е вече достатъчна демонстрация, че човекът, който го е направил, не е там случайно, по ирония на съдбата, а е по заслуги, по достойнство. Преди време бившият премиер Иван Костов написа, че тези, които не се появяват по телевизията и за тях не пишат във вестниците трябва да се примирят с тази своя недостатъчност: думите му са великолепна манифестация за мисленето на политиците по отношение на медиите - за тях те са находище на легитимност, рудник за справяне с дефицита на символна власт. И тъкмо в тази посока "Шоуто на Слави" им прави невероятна услуга - дори и с подигравките си гологлавият водещ им признава правото и авторитета да са начело на държавата, поне за момента: по-добре е Слави да се майтапи с теб, отколкото да не те споменава. Тъй като всяко неспоменаване препъва, срива собствената ти легитимност.
И още: политиката в България открай време е мръсна дума, открай време устремилите се към нея са обект на съмнение. Заложено е, изглежда, още от Османската империя - за всеки, имал вземане-даване с властите, някак си е вървяло убеждението, че не му е докрай чист косъмът: "Настас ле, Настас чорбаджи, знаеш ли, Настас, помниш ли, я къту бехме на заман, на заман, на годините, субашки дъски бичехме, субашки на турци големи. Ти ни беше дамгджията, на дъска дамга туряше, половината я крадеше, та я на одер правеше, турците да кондисват, турците, още гърците, турците от конаците, гърците от чардаците. Харачарите дойдоха харачето да събират. Ние ти пари искахме, харачето да си платима, пък ти ни пари не даде, ами на, Настас, накара на хубавия Великден, на по-хубавия Гергьовден да ни, Настас, затворят"1. В тази посока са и думите на Петко Р. Славейков по време на бурните спорове около приемането на Търновската конституция: "Няма по-голяма глупост от тая да счита човек себе си по-умен от всички и да претендува за ръководство на другите"2, от същия ред е и убеждението, често намиращо място в "Шоуто на Слави", че "българинът е извоювал на бойното поле много победи, които на дипломатическата маса политиците са пропилявали". Тая нагласа на презрение и недоверие към политиците, политиката, политическото, колкото и учудващо да е, е налице и у самите български политици: затова най-постоянно срещаният мотив в техните публични поведения се състои именно в настояването, че те не са докрай политици или поне не са само политици. Не зная друга страна по света, където да съществува такава диференциация - "този е политик, а този - държавник", с ясен акцент за предимство и предпочитание към втория. (Съвсем наскоро за настоящия премиер също беше направено подобно разграничение и то тъкмо от негов колега-политик.) "Шоуто на Слави" ката ден рециклира, възпроизвежда тази диференциация, черпи от нея живителната си сила: ако липсваше това негативно мнение за политиците и политиката, налично в българското съзнание, шоуто би било длъжно да го измисли, защото в противен случай по никакъв начин то не би могло да се увенчае с успеха, с който всъщност съумя да се увенчае. Слави Трифонов всекидневно, ежечасно, ежеминутно и ежесекундно дърпа чувствителната струна на този български мит за негодността, недъгавостта, кьопавостта, инвалидността, несръчността, смотянящината, некадърността, леващината, сбъркаността на политическото (пейоративни епитети на негов гръб могат да се изреждат до безкрай) и благодарение точно на това реално се сдоби с такова огромно влияние сред масовата публика. Ето защо самите политици се виждат принудени, изнудени дори да влизат в сферата на това влияние, да се оставят да ги облива неговата поставяща ги в доста двусмислено и деликатно положение светлина. Не го ли направят, те моментално ще бъдат придърпани към отбора на политиканите, който е "загубил толкова много български битки". Превръщат се в бедствие, в пиявици, оглозгали снагата на България до днешния й никакъв размер. Никому не е по силите да понесе такова обвинение и затова доброволно се дава на плевенчанина да му пие политическата кръвчица само и само да не бъде набеден, че той е точно оная там грозна гад и смрад, която пие кръвчицата на народа.

Причините

Това е главната причина за успеха на Слави Трифонов - той черпи с пълна сила от нагласите и атитюдите на българското масово съзнание, дори нещо повече - той е тяхното крачещо, мятащо и кълчещо се, възклицаващо и хълцащо олицетворение на телевизионния екран, което е в ярък контраст с множеството фондации и неправителствени организации, чиито деятели - съвсем обратно на него, в желанието си да спечелят благоразположението на своите западноевропейски и трансатлантически спонсори, забравиха дори да говорят на български и съответно да намират път към сърцата на българите. И това е може би една от основните грешки на тукашните експерти, много от които бивши "семинаристи" (в смисъла на това понятие, използван от Миглена Николчина) - всички те се разбираха и се разбират по-добре със своите чуждестранни партньори, отколкото с представителите на своите целеви групи и това е така точно защото спряха да говорят български език, заменяйки го с английски, френски, немски, испански, италиански... Или, нека го кажем с думите на Михаил Неделчев за, както той ги нарича, "интелектуалците-международници": "Страхувам се, че подобни хора нямат никаква съпричастност към участта на своите сънародници, към участта на своята национална общност, видяна тя в етнически, културен или чисто гражданско-политически смисъл... Същите тези люде просто се хранят от международните фондове, които в последна сметка са насочени към повишаване качеството на живота именно на тукашните хора, на тукашната общност. Тези хора са там, в тези международни вериги, в тези мрежи като български представители, те не са просто сами по себе си, те са от българската квота. Но те (това се отнася не само до българите, а и до целия подобен тип интелектуалци-международници) говорят и присъстват там, сякаш са участници в едно идеално братство, чието социално и материално битие е абсолютно независимо от тукашното, бих казал от участта на Европа въобще."3 А всичко това доведе до там, че призваните да преведат евроатлантическия проект на разбираем за редовия нашенец език го изоставиха всъщност в лапите на езика на предишното цинично "дистанциране от високопарния официален език. Това беше езикът, който журналистите от големите комунистически всекидневници използваха след работа, езикът на чакащите другарите шофьори, езикът, който шестаците използваха помежду си, езикът, към който прибягвахме всички, за да пуснем пара и да продължим да живеем. Този език надживя режима, вля се в новите медии и продължава да играе зловеща роля. Това поражда отчаяние и пасивност, разреждана от изблици на социална агресия"4. "Шоуто на Слави" се вписва и в този език, но не съвсем: в своето състояване, за разлика от него, то има отчетлив позитивен ориентир - българското, "ние, българите", "българска майка юнашка", "и ний сме дали нещо на светът" и т.н. То, за разлика от първоначалното "Ку-ку", не си поставя за цел да разрушава митове, да деградира табута, да демистифицира строените от телевизията образи-симулакруми ("Козлодуйското предаване" или питането за Нубия и H2O например), неговата основна задача е друга - да даде образ на тукашното като положителност, като имащо своите достойнства, които само трябва по-артикулирано и по със самочувствие да бъдат заявени на глас - високо и силно. Да си български политик, според шоуто, може би не е най-доброто и стойностно нещо на света, но да си българин - е, това вече е друга работа! Ето какво казва самият Слави Трифонов в интервю преди тазгодишното си лятно турне: "В България малко с насмешка се гледа на някого, ако се чувства патриот. Според хора като Явор Дачков, ако си патриот, някак си не влизаш в числото на снобите, които казват "ние сме българи, пък другите само се правят". Ние имаме с какво да се гордеем, имаме история и герои, и музика, и фолклор. Доказателство за това е, че най-гледаното ни предаване досега не е нито концерт, нито шоу, а предаването ни за 3 март"5; той всяка вечер с гордост декламира Вазовото "Аз съм българче, обичам..." и съвсем не случайно неговото предаване (заедно с "Труд") беше най-гръмогласно при патърдията с уж махането на това митично стихотворение от буквара на първокласниците. И шумотевицата, ако и някои да смятат иначе, се породи не от неразбория, от "разбрали медиите, недоразбрали", а от неистовото желание, от трудно сдържания копнеж, от нетърпеливия мерак за пореден път българското да бъде заявено като положителност, като идентичност, която може да носи и носи позитиви, не негативи. Ето защо лисият шоумен не се свени да възпроизвежда, да преиграва, да възстановява, ако щете, българските митове и върху техния фундамент да гради предаването си; ако има нещо, от което той като Антей поема жизнена сила и е непобедим в пространството на българския ефир, това са именно тези наши български митове. Най-употребяваните: казахме вече, за недъгавостта на българското политическо; за сиромахомилството, тоест за изоставения сам на себе си наш народ, който трябва да оцелява както може; за мила, родна, българска Македония; за сексуалната надареност на българския мъж и неотразимата красота на българската жена (прочее, точно оттук идва усещането за краен мачизъм и сексизъм в дискурса на шоуто - но, след като то се построява върху тукашните митове - български и балкански - маскулинизацията на изказа е неизбежна - никак не е лесно хилядолетната традиция на свита, затворена, интровертна, комплексирана патриархалност, характерна за нашите географски ширини, да бъде изличена за някакви си има-няма десетина години); за ромите като народ, който само пее, танцува и гледа да открадне каквото падне; за магичността, измерима единствено с вселенски мерки на българския фолклор; за почти естествения и разбиращ се от само себе си начин, по който успехът спохожда българина в чужбина; и в същото време за завистта, която гложди нашенеца и която се опитва на всеки, чиято глава се е вдигнала малко по-високо от общото ниво, да му я отсече от раменете (това е непрекъснатият патос в книгата на Слави "за стърчането" - че срещу всеки, подал главата си над тинята, се прави всичко възможно да му я набутат пак там); за Запада като място, което гледа само да ни прекара, а ние с мерак му се "надупваме" без да браним изконните си национални интереси (воят около затварянето на АЕЦ "Козлодуй"); за съседите ни, особено гърците и турците, които дебнат всяка наша грешна стъпка, за да ни "натаковат" (заигравките и подигравките с ДПС са все на тази вълна); за това, че е по-подходящо българинът да оре с магаренцето си собствената си градинка, вместо да се бута там, където световните атове си разменят ритници, защото в този случай със сигурност той ще го отнесе. И тъй нататък, и тъй нататък неща, които сме чели още в "Житие и страдания грешнаго Софрония", в "Българи от старо време", в "Чичовци" и в "Бай Ганю"; с какво например беше по-различен Слави Трифонов при разговора си с американския посланик Джеймз Пардю от Захари-Стояновия Джендо - преструващ се на хрисим и простоват полу-идиот, когато заптиета го водят към тъмницата в Пловдив? Със силните кротък, със слабите рязък, с тези от твоята черга - и тако, и вако: "Шоуто на Слави" е само продължение на тези знаменити български книги в днешното ни време, но с телевизионни средства. А неговият водещ е събирателният образ на Хаджи Генчо и Дядо Либен, на Чорбаджи Марко и Рачко Пръдлето, на Иван Боримечката и Бай Ганю - образ, който ни е мил, свиден, на сърце и ние за нищо на света не искаме да се освободим от него, защото няма вече да сме същите. А Слави Трифонов всяка вечер ни поднася точно това - показва нашата същ(н)ост в положителна светлина. И ние се смеем, радваме и го аплодираме, защото по този начин се смеем, радваме се и аплодираме самите себе си.

Резултатът

Всичко това означава нещо, което написах още в първия текст, посветен на Слави Трифонов & Co: че "спрямо българските същност и менталност ХХ век все едно не е бил. Едно цяло столетие като дупка в съзнанието, през която са изтекли всички опити за цивилизационно одругостяване на българина"6. Няма какво да се лъжем, да връзваме и сучем: на България все още й предстои осъществяването на модернизационния проект, тя все още не е навлязла в, ако мога да се изразя така, своята зряла модерност. Няма значение какво са ни внушавали 45 години социалистически агитатори или през последните близо 15 сини, червени и други шамани - нам предстои да се модернизираме, сиреч да претрансформираме чичовското у българското в гражданско. Българският възрожденски проект не е завършил, ХХI век е приз(о)ван да изпълни онова, в което ХХ не успя, в което тотално, издъно се провали. Проблемът е, че за реализирането на тази задача няма еднакво мнение, да не говорим за еднозначна визия. "Шоуто на Слави" е важен сегмент от, ако мога да направя подобна диференциация, проекта, настояващ за повече българскост, за колкото се може повече и по-ясни национални характеристики при неговото изпълване. За него с пълна сила важи казаното от Густав Льобон в неговата "Политическа психология": "Наследствените предразсъдъци на един народ и неговите религиозни вярвания могат да се явяват нелепи за разума, но един истински държавник не ще предприеме никога оборването им, понеже той знае, че не може да направи това с полза. Само теоретиците, които не познават действителността, мислят, че чистият разум ще управлява света и ще претвори човеците."7 И малко по-нататък: "Вярата, че може да се претвори душата на един народ чрез промяна на неговите учреждения и неговите закони, е останала догма, която ние често ще оборваме в това съчинение...
Душата на един народ не се претворява с укази... Превъзходните за един народ учреждения могат да станат твърде лоши за друг и на всеки случай не могат да се прилагат винаги."8 На тази база си позволявам да назова този проект "патриотично-митологичен": той настоява за запазване на българските народопсихологически характеристики (нещо като прочутия Хердеров der Volkgeist) в движението ни към модерността, за съхраняване на заръката на Паисий "българино, знай своя род и език", убеден е, че българите са "първите европейци". Друга много важна част от него са ежедневниците, особено ВАЦ-овите - "Труд" и "24 часа". Спомняте ли си например какъв крясък нададоха двата вестника, когато се разбра, че от Европейския съюз ще ни "забраняват" шкембе-чорбата? Не случайно между печатните издания и телевизионното предаване взаимно и непрестанно се преливат теми, идеи, персонажи - това, което вестниците напишат, Слави Трифонов го развива в иронично-пародиен план, за да утвърди още веднъж и пак, и пак, че ние, българите, сме си готини, а този, който не ни харесва, няма вкус. Оттук и неистовият мерак на гологлавия водещ да пробие на световната шоу сцена - ако го стори, това ще бъде поредното доказателство за истинността на неговата теза - че нищо ни няма на нас, българите, големи сме си пичове и само нещастно стечение на обстоятелствата ни е попречило досега да си получим онова, което ни се полага - всепланетарно признание. Но за да стане работата, трябва не да се гърчим малодушни заради това, че сме българи, а трябва да изтрием най-сетне срама от челото и синините от бича и да заявим претенциите си - ясно и категорично, без свян и чувство за малоценност. Иначе така ни се пада - да ни тъпчат, мачкат, потискат, да се гаврят с нас и да ни подиграват...
Само ще щрихирам другия проект, който ще си позволя да нарека доста нескопосно "експертно-политологически". В най-общи линии неговото настояване е за колкото се може по-малко българскост, за о(т)глеждане, съобразяване и равняване със западните стандарти, за отказ от всичко тукашно, което се провижда като недостойно, пречещо и възпрепятстващо знаменития наш "път към Европа". В общи линии неговата есенция можем да открием в следното мнение на съвсем не случайно споменатия от Слави Трифонов в цитираното му вече интервю пред "24 часа" като не особено положителен тукашен образ Явор Дачков (двамата не без основание непрекъснато си разменят нападки в публичното пространство - визиите им за бъдещето развитие на България са коренно различни, абсолютно противоположни), изразено веднага след като СДС изгуби изборите: "...Счупи се усещането ни за принадлежност към това, което се нарича българска общност, и това е най-потискащото."9 Година и половина по-късно пак Явор Дачков прави в свой авторски текст сравнение между България и Холандия - разбира се, в полза на втората, където между другото срещаме и констатацията "за вечното ни мрънкане и оправдаване, че нещо друго или някой друг е причина за безсмисленото и досадно, на моменти тъжно българско шляене из живота"10. Радикален жест на отказ от българското, на срам от него и заради него; то, твърди експертно-политологическият дискурс, още не е държава, продължава да е територия (спомняте ли си Филип Димитров с неговото "тази страна", след което следваше педагогико-политическа лекция как трябва да се превъзпитат България и българите). Този дискурс непрекъснато внушава, че колкото по-бързо изчистим всички ония народопсихологически черти, определящи ни като българи, толкова по-добре, толкова по-сигурно ще успеем. В това си убеждение той залага на доводите на науката, на един своеобразен цивилизационен сциентизъм или, както пише Евгений Данов - друг виден местен "експерт", в една своя статия-отговор на Петър-Емил Митев: "Нали задължение на образованите е да разпръскват тъмнината на невежеството с факела на просвещението? Или, както казват учителите будисти: ако знаеш нещо, длъжен си да го предадеш нататък.
И ако за това е необходимо да застанеш на пътя на цял един народ и неговия цар - let it be. Който може повече, е длъжен да дава повече"11. За разлика от така изявеното мнение, патриотично-митологическият дискурс се осланя на доводите на историята, на едно знание, което Явор Дачков иронизира така в споменатата вече негова статия: "България е мъничка, но китна държава, която има нещастието да се намира на неподходящо географско място. Оттук минават много пътища и затова се засичат различни политически интереси. Преди е била славна, но чуждите интереси са я смачкали. Ето защо днес от нас нищо не зависи. Затова пък сме имали велико минало. 1300 години България. Ние сме дали много на света, а и българската култура винаги е била на световно ниво. В края на краищата трябва да се гордеем, че сме... и т. н."12 Въпреки сарказма обаче, това е дискурс доста разпространен и с много по-силни позиции сред мнозинството българи. С особения си етос и патос - традиционалистко-етническо-моралистичен, той е много по-лесен и разбираем от тукашната публика, като доказателството е огромната популярност, на която се радва "Шоуто на Слави" - един от топосите, в който този дискурс намира своето най-трайно присъствие. И много-много по-важното е, че той става все по-привлекателен и за младите българи: съвсем наскоро ученици издигнаха плакат по време на шоуто със следния надпис: "Дългия не е за изпускане". А ако приемем Дългия за метафора на патриотично-митологичния дискурс, без усилие получаваме следното знаменателно уравнение: "Патриотично-митологичният дискурс не е за изпускане".
Други съществени разлики на патриотично-митологичния с експертно-политологичния дискурс: ако първият се отдава на, нека я наречем интра-темпоралност, то вторият е обзет от идеята за екстра-локалност. Което значи: първият се рови в историята с упование и надежда, в нея се опитва и намира основания за гордост, за достойнство, за вяра в светлото бъдеще. Той разиграва една преданост към историческото ни минало, една почти сляпа нему вярност, непозволяваща и най-малко усъмняване в неговото величие и могъщество. Българската история е монумент, тя не може и не бива да се пипа, единственото адекватно поведение е да се прекланяме пред нея и да мълчим смирени пред героичния й пантеон. Всичко останало намирисва на национално предателство и антибългарска пропаганда. Ако имаме право за гордост, то е единствено и само в историята ни, никъде другаде; ето защо болезнено се приема всеки опит за обругаване на житие-битието по български днес в неговия всекидневен, народностен вариант: то е все едно да се хвърля кал по българската история. Българското тук се приема почти безрезервно, с всичките му недостатъци, които, естествено, се признават, но с една всичко разбираща и прощаваща снизходителност. Убеждението е: "Какво да се прави, такива сме си, но това не значи, че сме баш за изхвърляне, зер другите народи също не са съвършени, я!" Оттук ирониите и подигравките в шоуто към балканските съседи, към Македония (макар че нея Слави Трифонов едва ли брои за чужда), към французи (най-често), германци, англичани, холандци. Ръбатостта в усвояването на чужди езици също влиза в постройката на това убеждение, дори Магаданските смешки са част от него: абревиатурите образуват словосъчетания, всички близки и разбираеми за българина, да не говорим за научните открития, приписвани на добре известния още от социалистическо време институт. И това също е показателно: дори от социалистическото минало патриотично-митологичният дискурс не се отказва, дори в него той намира поводи за гордост и изпъчвания: съвсем не случайно например гости в "Шоуто на Слави" са били, кажи-речи, всички известни люде от сферата на културата в ония години (Любомир Левчев дори удари кратко прочувствено слово на концерта по повод годишнината на "Ку-ку бенд"), докато съвременните на гологлавия водещ важни имена от българската култура ги няма никакви. В известна степен за него те са по-малко значими от звездите на поп-фолка и на рапа: Глория му е сякаш по-интересна от Явор Гърдев, а Мишо Шамара - от Георги Господинов. И то не поради друго, а заради "глас народен, глас шоуменски" - просто сред българите те са много по-популярни. Ето тоест как интра-историчността те прави сляп за съвременността...
Екстра-локалността на експертно-политологичния дискурс от своя страна не се интересува от историята, нещо повече - тя му е противна. Според него тя е само пречка за европейския проект на България, която трябва колкото се може по-скоро да премахнем. Ето защо всяко настояване за величието и гордостта на/от българското историческо минало предизвиква у него единствено смях, подигравка и погнуса (вижте вече цитираното мнение на Явор Дачков). Неговата прицеленост е не в нашата история, а в държавното и социално устройство на страни, твърде далеч от традициите на тукашното - Западна Европа, САЩ, Скандинавия, дори Балтика, въпреки дългото съветско присъствие там. Убеждението е, че за страната ни няма друг път, освен да пренася тук практики от там: следователно колкото повече се отказваме от националния си нрав и от националните си особености, толкова повече сме обречени да успеем. Подобно изискване обаче докарва до бяс привържениците на патриотично-митологичния дискурс, чийто привърженик, разбира се, не е единствено Слави Трифонов. Спомнете си например какви гърмове и мълнии хвърляше Нешка Робева срещу Ивайло Дичев в предаването на Кеворк Кеворкян "Всяка неделя"; и как пак там опитаха да злепоставят Теди Москов за неговата "кучешка" по отношение на българите реплика. Настояването е, че ние, българите, можем да се развием в благоприятна посока и в рамките на собствените си граници, докато екстра-локалността на експертно-политологичния дискурс смята това за невъзможно - сполуката е в преодоляването границите на, ако мога да се изразя така, "българовостта", оставането вътре в тях ще е равносилно на провал. Територията "България" има шанс да се превърне в държава "България" само ако се поучи от опита в изграждането на институции от другите, по-развити от нея западни държави; единствено в този случай тя ще съумее да трансформира сегашното си състояние на безформена неформалност в добре оформена формалност13.
Оттук друга изключително съществена разлика между двата дискурса: ако единият е ейдетичен, тоест настоява за социално-политическо моделиране, другият е соматичен (телесен), тоест неговото желание е за общностно-индивидуалистично съхраняване. Всъщност идеята на първия е, че трябва да си внесем цивилизация отвън, докато вторият препоръчва да запазим цивилизацията, която вече си имаме тук. Нещо като знаменитата разлика, която се прави в германската социална философия между Gemeinshaft и Geselshaft, между общност (община) и общество. Забележителното е, че в едно нещо двата толкова противоположни дискурса се единодушни: тук, в България, държавата не е достатъчна, тя не достига, ето защо нам е нужна повече държава, по-силна и по-авторитетна. Разминаването е в мнението как е възможно да се стори това: ако експертно-политологическият дискурс вярва, че българският Geselshaft ще бъде налице единствено чрез акт на импортност, на внос, то според патриотично-митологическия няма проблем българският Gemeinshaft със собствени сили и на основание собствени характеристики да се превърне в Geselshaft. Затова е вероятно толкова широкото присъствие на темата за долницата в "Шоуто на Слави": разбира се, от една страна, то е чисто забавно предаване, така че не може да мине без позоваване на тази най-забавляваща ни част от човешката анатомия, но едновременно с това, от друга страна, по този начин то е съотговорно на един типично балканско-български хумор, в който темата за аналното има твърде осезаемо присъствие (дължа това наблюдение на унгарския българист Петер Юхас). Един вид да си живеем живота както си знаем и нещата ще се случат, въпросът е само да бъдем верни на себе си; докато алтернативата, предлагана от експертно-политологическия дискурс, е, че да се случат нещата, трябва да се положи усилие, да се предприемат определени стъпки, да се направят конкретни неща. В този смисъл може да ни се стори, че проповядваното от "Шоуто на Слави" е към една донякъде незаинтересованост и дори пасивност към социално-политическото, което обаче съвсем не е така: просто там се настоява за едно движение отдолу, което ще доведе до усъвършенстване и уреждане на битието ни. И цялата язвителност към политическото се построява върху това настояване: няма какво да чакаме от политиците, те стават само за бъзик, ние, обикновените хора, сме, които трябва да вземем нещата в ръце и да свършим работата. Един вид "Чрез ирония (на политическото) към прогрес". А сякаш доста по-заинтересованият и активистки експертно-политологически дискурс е само привидно такъв: неговото настояване е за реформа отгоре, за това, че - щем-не щем - ще бъдем принудени да се променим и да влезем в пътя по силата на това, че движейки се по него, неизбежно ще срещнем необходимостите ЕС и НАТО и съответно обезателствата, които те ще ни предявят. Недоволството е, че ние сме си все така недостойни за тях и всяко скърцане със зъби се прави именно от тази позиция. Един вид "Чрез критика (на българското) към прогрес". Големият ни социален проблем е, че тъй очертаните две визии за развитие на българското нямат и не искат да имат никакви пресечни точки помежду си. Взаимно те не могат да се понасят, гнусят се една от друга: едната е във възхита от българското-такова-каквото-е, другата се отвращава от тая негова (само)битност; едната настоява, че ни бива, докато другата смята, че не струваме и пукната пара; едната пропагандира вярност към традициите като единствена гаранция за успех, другата обаче смята, че това със сигурност ще ни доведе до невъзвратим провал. Въобще пълни противоположности, тотални антагонистичности: олицетворението на патриотично-митологическия дискурс Слави Трифонов се подиграва на олицетворението на експертно-политологическия дискурс Явор Дачков, на Явор Дачков пък му се гади от Слави Трифонов - това са всъщност две Българии, всяка от които смята другата за излишна и вредна. И ако има страшно българско разделение, то е точно в това, не в политическото, нито в синодалното или синдикалното - разделението между българското-като-задоволство и българското-като-недоволство, на гордостта-да-си-българин и срамът-да-си-българин. Никоя от страните не иска да чуе другата, никоя не прави дори минимален опит да се вслуша и чуе доводите й - хвърлят се ръкавици, разменят се плесници, кръстосват се шпаги. Само че спрямо модернизационния български проект нито едно от двете поведения няма и не може да има конструктивни постижения, докато най-главната му цел си остава да оспори и да унищожи своята алтернатива. В безплодната война на едното срещу другото преминава българското битие, макар че, струва ми се, не е толкова трудно те да намерят точката, която ги обединява, а именно - бъдещето на България. Само че втренчени в своите тактически различия, те отказват да видят своята стратегическа еднаквост.
Ала кой знае, може би един ден този разрив все пак ще бъде преодолян, например когато Слави Трифонов покани в своето шоу Явор Дачков, който от своя страна - вместо да откаже с презрение - се съгласи и отиде (това е, разбира се, шега, но всичко друго преди него е абсолютно сериозно). Едва ли обаче подобни братски "мир и любов" скоро ще станат факт - добрите пожелания нямат способност да се превръщат в реалност, а почти винаги си остават една добронамерена, но неосъществима фантастика...

Митко Новков







































































































































































































































1 Цитат по Вера Мутафчиева "Румелийски делници и празници", С. 1978, стр. 60.



2 Симеон Радев "Строителите на съвременна България", С. 1990, стр. 82.




















































































































3 "Интелектуалецът и политическото", в. "Култура", бр. 43, 30.ХI.2001 г.
















4 Миглена Николчина "Семинарът - начин на употреба", сп. "Критика и хуманизъм", 2/2002, стр. 94, бележка под линия.





























5 "24 часа", 8.VIII.2003 г.




















































































































6 "Шоуто на Слави в 3", в. "Култура", бр. 27, 13.VII.2001 г.



































7 Густав Льобон "Политическа психология", София 1993 г., репринтно издание от 1940 г., превод Константин Стоименов, стр. 8-9.



8 Пак там, стр. 14-15.





































































9 "Сега", 28.VI.2001 г.







10 "Сега", 30.I.2003 г.





























11 "Сега", 16.I.2003 г.



















12 "Сега", 30.I.2003 г.





















































































































































13 Казвал съм го и друг път: проблемите на българското общество като цяло и на българската държава в частност са във факта, че те и двете все още са и продължават да бъдат неформално общество и неформална държава: в тях много по-важни за личния успех и въобще за успешното извършване на каквато и да е работа са личните връзки и контакти, "трапезните" и други "празнични" познанства, връзките и "втората мрежа", отколкото законите, нормативните актове и всички други формални правила, които уреждат живота в развитите страни. Тук максимата "Законът е врата у поле" благодарение на "вуйчото-владика" продължава да важи с пълна сила.