Третият конкурс в 7/8
"Искам да чуя една българска фолклорна мелодия, разработена по класически начин" - казва д-р Георги Лазаров, станал известен сред музикантите и публиката у нас с конкурсите за нови музикални творби в 7/8. Тази година 15 български композитори се състезаваха в композиране на "Балетна музика в 7/8". Целта на конкурса е да стимулира композирането на симфонични произведения, които да претворяват уникалността на неравноделните размери в българския музикален фолклор и същевременно тези творби да станат основа за танцов спектакъл.
Двете журита - от професионалисти и от любители (според регламента на конкурса), номинираха 6 произведения, изпълнени на 1 октомври от симфоничния оркестър на Опернно-филхармоничното дружество - Пловдив, под диригентството на Чарлз Найдик (САЩ). От тях публиката отличи с първа награда ($ 6000) "Пагане - жрицата" на Александър Йосифов, с втора ($ 3000) - Балетна фантазия "Сън" на Захари Рашев, а третата награда ($ 1000) разделиха "Чумата Мория" на Сашо Младенов и "Цветница" на Юли Дамянов.
По повод на третото издание на конкурса разговарям с д-р Георги Лазаров - негов инициатор и председател на фондация "Свети Георги Победоносец".


- Д-р Лазаров, вие сте познат на музикантите у нас единствено като най-щедрия спомоществовател на българската музика. Разкажете малко за себе си.
- Роден съм в Пловдив. Първо учих във Френския колеж, а след това завърших Първа мъжка гимназия. Междувременно учих кларинет като извънреден ученик в музикалното училище. След като завърших медицина, работих в Котел, а след това се върнах в Пловдив и станах асистент в клиниката по ортопедия. В България има много добра школа по хирургия на ръката (проф. Холевич и проф. Матев в София), най-добрата в Източна Европа, и аз се посветих на тази специалност.
След като емигрирах в Щатите през 1972, трябваше да премина през стаж по ортопедия, който трае 4 години. Започнах работа в Центъра по хирургия на ръката в Балтимор, който сега е Национален център по тази специалност в САЩ.

- А какво стана с музиката през всичките тези години?
- Разбира се, при този напрегнат живот загубих амбушюра на кларинета, но любовта към музиката остана. Аз съм меломан или по-скоро опероман. Имам абонамент за всички спектакли на операта в Балтимор. Ходя на опера и във Вашингтон, в Ню Йорк, в Чикаго. Малко преди да дойда тук, присъствах на премиерата на "Дон Жуан" в изпълнение на оперната трупа на Георги Лалов, която напълни зала от 1200 души в едно малко градче в Пенсилвания. Ходя редовно и на концерти на Балтиморския симфоничен оркестър, който е сред десетте най-добри американски състави. От две години негов главен диригент е Юрий Темирканов. Аз съм го слушал преди 40 години в залата на партийния дом в Пловдив и тогава ми направи голямо впечатление, а сега е получил една "патина" и е станал знаменит диригент. Дава един руски оттенък на симфоничната музика, който публиката цени, защото залата винаги се пълни. Аз съм музикален консуматор от меркантилна гледна точка, а от музикална гледна точка съм професионален зрител.
- Вероятно така се е родила у вас идеята за този конкурс. Знаете обаче, че вашето благородно начинание не беше прието еднозначно от музикантското съсловие още при първото издание на конкурса. Най-много несъгласия събуди неговата емблема "7/8", заложеното в регламента условие за задължително използване на неравноделни размери.
- Аз не си правя илюзии, че като слушател съм изцяло компетентен в тази област, нито пък, че една творба може да се напише изцяло в 7/8 - това ще бъде нещо, което ще омръзне след 5 минути. Говорих със специалисти - например с проф. Лидия Литова, и тя предложи всъщност 7/8 да бъде емблематичното наименование на конкурса. Всеки, който е свирил на инструмент, т. е. който е малко повече от обикновен слушател, знае какво значи 7/8. Така че ако някой не знае какво е за българина 7/8, значи не разбира за какво става дума.
- Имах предвид друго. Много български композитори не се обръщат към неравноделните размери в музиката, но също пишат българска музика. Това несъгласие през 2001 г. беше изразено в доста широки граници - от композитори като Лазар Николов, който по принцип не е привърженик на употребата на фолклорни ритми, до автори като Милчо Левиев, в чиято музика неравноделните размери са често срещащ се елемент.
- Аз ще бъда възхитен и много окуражен, ако някой от българските композитори достигне до такова ниво, че да попадне на световните сцени. Много често се имитира Западът, без авторът да се е враснал в него. Струва ми се, че българските композитори се престарават да приличат на западните. Моят поглед към българската музика е първо на професионален консуматор и второ на човек, който не гледа от Бунарджика, а малко по-отдалеч. Ходил съм по света и съм забелязал, че когато се чуе някъде мелодия в 7/8, се казва: "А, това е българско". Българите така са свикнали с ръченицата, че казват: "О, не, това е фасул чорба, предпочитам да ям ризото например". Който страни от 7/8, страни от българския фолклор, вероятно скоро си е свалил цървулите и не може да разбере, че това му е в кръвта. Не считам, че щом идваш от село, това е недостатък, напротив - това е нещо много положително. Всяка страна би трябвало да цени собствената си народна музика, както я ценят гърците, да не говорим за французи, испанци... Неравноделните ритми са символични за българската музика. Така че ако някой напише нещо в 7/8 и аз го чуя някъде, ще кажа - това е българско. Както се познават Унгарските танци на Брамс или Италианското капричио на Чайковски.
- Според вас само наличието на фолклор ли определя националното в една музика? Означава ли това, че ако някой чужд композитор напише произведение според регламента на конкурса, то ще се определи като българско?
- Не съм компетентен, не мога да кажа. Обаче на този конкурс чухме как в някои композиции, от една страна, се вмъква български ритъм, а след това до него се появява долепен, но не ашладисан, някакъв модерен ритъм. Например в пиесата на Сашо Младенов имаше едно много хубаво движение в басите, което не беше българско и не се вплете в българската мелодика. Една българска фолклорна мелодия, разработена по класически начин - това не съм го чул и видял на тези три конкурса.
- С други думи, вие виждате конкурса като едно връщане към маниера на класиците - Стайнов, Владигеров? Трябва ли обаче днешните композитори да използват техния начин на писане, да се превърнат в техни епигони. Досегашните конкурси не показват това.
- По-скоро еволюция. Петко Стайнов например е написал "Тракийски танци" за любителски оркестър в Казанлък. Те са толкова красиви! Каква гениална простота има в тях! Дай Боже, да има, разбира се, и развитие по-нагоре от тези позиции.
- Защо фондация "Свети Георги Победоносец" страни от професионалните обединения на музикантите у нас - например Съюзът на българските композитори не е сред съорганизаторите на конкурса?
- Ще ви кажа направо - те са като една гилдия. Освен това композират предимно модерна музика. Не го казвам като обвинение, защото много от тези работи, които сега дразнят моето ухо, може би след време ще се възприемат. Вкусът на публиката се променя. Но едва ли някой може да има претенции, че е написал съвършена модерна музика. Не казвам, че не разбирам модерната музика, но често тя не ми харесва. И затова ако тези хора, които композират, са и съдниците - тогава все едно, че и хлябът, и ножът са у тях. Аз уважавам становището на българската симфонична публика. Като че ли има известно пренебрежение към публиката - казва се, че тя не разбира. Вярно е, че аз не разбирам какво се слага в кухнята, какви подправки се използват, обаче като вкуся яденето, казвам - а, това е вкусно. Когато видя една картина, аз казвам дали ми харесва или не. И ако не ми харесва, вината не е у мен, а у този, който я е създал.
- Но битието на едно произведение в концертните зали е нещо друго. Тук става дума за конкурс, при който определящи трябва да са професионалните критерии. Очевидно вие залагате на публиката като основен съдник. Дали все пак окончателната дума не трябва да имат професионалистите, а публиката да излъчи свои фаворити паралелно с наградените от журито?
- Това и направихме, но конкурсът постепенно еволюира. В началото беше само професионално жури. Аз обаче се опасявам, че има много подводни течения. Журито от професионалисти ще бъде компетентно, но няма да отрази предпочитанията на публиката. Затова ние въведохме и второ жури - от любители, за да не стане така, че професионалното жури да надделее. Първото жури избра шест произведения, а второто - четири. И някои от членовете на това жури ми казаха, че тяхното предварително класиране съвпаднало с това на публиката снощи. Много ме окуражава това, че в тези произведения има трайни стойности.
- А вие как подредихте произведенията, вашето мнение съвпадна ли с това на мнозинството от публиката?
- Аз бях сигурен, че Александър Йосифов ще вземе първата награда и затова гласувах за друг композитор, който също беше награден, защото си казах, че не бива един автор да взима 80% от гласовете; трябва да се окуражават и други автори. Но ще кажа, че концертът стана малко дълъг, може би трябваше да бъдат по-малко творбите. Оркестърът и диригентът хвърлиха много голям труд. Шест световни премиери - това е гигантска работа.
- Смятате ли, че чрез американския диригент Чарлз Найдик тези творби ще имат шанса да звучат и в други страни, каквато е вашата идея?
- Досега наградените творби от предишните конкурси не са свирени не само по света, но дори и в България от други оркестри. Но това не ме отчайва, защото стимулираме толкова хора да пишат в неравноделни ритми. Не толкова често се пишат гениални творби.
- Мислили ли сте върху възможността в конкурса да участват и композитори от други държави? Така специфично българското би могло да се интегрира в музика, идваща от различни национални традиции.
- Това е чудесна идея, дай Боже, какво по-хубаво от това. Даже чух, че някои композитори от чужбина вече се интересуват от този конкурс.
- Значи ще вървите към разширяване на територията му?
- Разбира се.

Разговора води Юлиан Куюмджиев



Разговор с
д-р Георги Лазаров