Значим международен научен форум
"100 години от Илинденско-Преображенското въстание. Международна научна конференция под патронажа на президента на Република България Георги Първанов". Както и се предполага при така формулирано официално заглавие, научният форум, проведен на 26 и 27 септември в Националния дворец на културата в София, бе маркиран от известно внимание от страна на високите институции на националната държава, от присъствието на мастити фигури като академиците Константин Косев и Благовест Сендов, въплъщаващи със своя опит и консерватизъм националните научно-държавнически традиции. При все това, колкото и институции да стоят зад едно събитие, винаги неговото създаване и постигане се дължи и на конкретни личности - в случая това бе може би преди всичко директорът на Института по история към БАН професор Георги Марков, чиито последователни и настойчиви постъпки пред изпълнителната власт доведоха до септемврийското научно общуване за случилото се преди 100 години Илинденско-Преображенско въстание.
Големият брой изнесени доклади - над 50 - измести характера на форума от фокусирана конференция (както загатваше заглавието) в посоката на научен конгрес с присъщите му разнообразие, нееднородност и неравномерност на докладите. Това обаче позволи българската историческа гилдия да бъде широкомащабно представена и да се случи стимулиращ диалог с колеги от други страни (макар и в по-голямата част задочен; за съжаление поради многото изнасяни съобщения време за дискусии почти не остана).
"Насилието в Илинденското въстание е архаично и с поглед към миналото, докато насилието на солунските атентати е много находчиво и интересно, особено с оглед реалностите на днешния ден" - заключи френският историк Бернар Лори и обяви взривовете през 1903 г. във вилаетската столица като дебют на насилие от особен тип. Образът на малката мрежа от атентатори - млади хора без професионални ангажименти, готови да жертвуват собствения си живот, намиращи се в периферията на обществото и почти напълно неизвестни дотогава - предизвика дълбоки размисли сред публиката; междувременно българският колега на Лори Светлозар Елдъров поясни, че все пак не младежите от Велес и Кратово са измислили този модел - те са го научили във френскоезичните университети на Европа и от арменските революционери.
През обсъжданата 1903 г. Солун, както и цяла Македония, е в състава на Османската империя. Затова особен интерес предизвика участието на турските колеги и особено на Фикрет Аданър. Автор на докторска дисертация - класическо изследване на македонския въпрос до 1908 г., което благодарение на издателство "Амициция" от една година е достъпно и на българския читател, професорът от Бохумския университет сега се спря на последния период на отоманска Македония, настъпил след младотурския преврат от юли 1908 г. Според него македонските интелектуалци били още от самото начало против сътрудничество с младотурците. Затова, когато през август 1908 г. представители на младотурците провели преговори с Христо Матов, те не дали резултат. Така в условията на продължаващите сепаратистични стремежи на отделните християнски народности от началото на 1909 г. нататък властите в империята прибягват към авторитарни и диктаторски мерки.
Това бе може би първата конференция за Илинден, в която съвместно участвуваха учени от всички страни от региона (с изключение на Сърбия и Албания). Най-символично и ключово като че ли бе присъствието на гостите от Република Македония и особено това на Зоран Тодоровски, който разгледа политическите идеали на Тодор Александров. Плътно придържайки се към запазените в българските архиви писма на известния македонски водач, Тодоровски очерта образа на Македония - независима втора българска държава - като основополагаща за мисленето на човека, възстановил и ръководил ВМРО през първите шест години след Първата световна война.
Докато общуването между историците от България, Македония и останалите съседни страни обнадеждаващо се движеше към разбиране на събитията по-близко до реално случилото се през 1903 г., то най-голямо оживление предизвика изказването на чешкият учен Ян Рихлик, който фронтално атакува най-болезнения и разделящ изследователите въпрос за националния характер на населението в Македония. Използвайки известната теория за нацията на именития си сънародник и учител Мирослав Хрох, Рихлик изтъкна, че през XIX век и в България, и в Македония тече процес на формиране на българска нация, който обаче съвсем не е приключил към 1878 г. След Освобождението институциите на националната държава, като училището, армията и съдебната система, осъществяват последната фаза от националното строителство. В останалата под османска власт Македония обаче българското национално съзнание се налага предимно в градовете, докато редом с него живее население, което все още няма национално съзнание. Дори по-късно, през 1926 г., чехословашкият консул в югославско Скопие преценява, че населението в градовете има ясен български характер, докато при селската периферия картината е по-неясна и проблематична. Тезата на софийския възпитаник и настоящ професор от Карловия университет в Прага предизвика дискусия от страна на българските му колеги; повторена бе наложилата се досега концепция за приключилото до 1878 г. създаване на българската нация; Ангел Димитров, историк и дългогодишен български посланик в Р Македония, припомни проведените след 1872 г. истилями (допитвания), чрез които православното население на Скопската и Охридската епархии изразява волята си и се присъединява към Българската екзархия. Така дискусиите останаха с отворен край: те ще продължат и в научния сборник с докладите на конференцията, и в други места на научното, а защо не и на общественото пространство.

Наум Кайчев