Консервативно

Предполагам, че не съм единственият, който намира отмъстителна наслада в това да чете <старомодно> изградени книги в ситуация, в която мнозина смятат, че единственото, до което си струва да се домогваш, е да се вписваш в някаква псевдо-постмодерна въртоглавост.
Книгата на Каръл Бъргър <Една теория на изкуството> е старомодно стройно изградена, вписвайки нестандартни теоретични ходове в дефинирането на иначе като че класически естетически топоси.
Макар да започва въведението си с адорновския въпрос, този път зададен през Чеслав Милош и Примо Леви, има ли изкуството все още нещо общо с нашия живот, авторът е изцяло против апокалиптичния песимизъм на множество съвременни естетически построения. И разгръща несъгласието си, работейки в режима на понятия като <природа> на изкуството, <художествен свят>, <съдържание>, <мимезис>, <диагезис>, <представен свят>, сред които това за края на изкуството стои чуждо.
Един от едрите проблеми, който придава систематичност и насоченост на изложението, е дали проясняването на традиционния въпрос за онтологическия статус на изкуството, т.е. за неговото оразличаване от другите същности върху един общ им метафизичен хоризонт, може също така да даде отговор на въпроса каква е причината да се занимаваме с изкуство. Неизбежна ли е човешката въвлеченост в него. В известен смисъл манипулативно обобщавайки, авторът си позволява да мисли естетиката през идеята за цел на изкуството като възможен отговор на този въпрос. И ако с него започва книгата, във финала си тя завършва с препотвърждаване на Кантовото разсъждение за вкуса и на идеята, че изкуството има за своя основа и предел постигането на наслада при съзерцаването на <хармонията на познавателните способности>.
Вътре в тази начално-финална синкопа изкуството се теоретизира в две преплетени нишки: първо, тази на класическия проблем за отличаването (разподобяването) и йерархията (свръхобединяването) на видовете изкуство; второ, тази на търсенето на интегрална теоретична парадигма, чрез която да се мисли изкуството във вътрешната му видовост и като цяло.
В първия случай едновременното оразличаване и йерархизация се постига чрез вариативната комбинаторика на две класически понятия: <начин на представяне> (mode of presentation) и <нещото> (matter) за представяне. Музиката е висшето изкуство, защото при него нещото изчезва напълно в начина на неговото представяне. Звукът като че поглъща и отменя самата презентация. Поезията поддържа частично припокриване на начин и представено, но позволявайки отделността им. Означаващо и означаемо са интегрирани в знак, но все още ги различаваме като отделни. При изобразителното изкуство материята абсорбира начина. Ако направим опит да отделим фигурата от контура и боята, ще загубим самата фигура. Начин и нещо са структурата на йерархията, а различните им комбинации дават видовете.
Що се отнася до интегралната парадигма Бъргър я вижда в съчетанието на естетика, която да постанови целта на изкуството, поетика, която да проясни средствата за постигане на целта и херменевтика, която чрез интерпретация да констатира постигането на целта. Личи си, че Бъргър е добре запознат с немския проект "Poetik und Hermeneutik".

Благовест Златанов

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Berger Karol, A Theory of Art. Oxford University Press, 2000, p. 292