Биеналето или града

Начало

Между 19 и 21 септември Центърът за медийни изкуства Интерспейс организира екскурзия до Истанбул. Целта на пътуването - посещение на 8-то истанбулско биенале.
Първоначалната ми идея беше да пиша единствено за биеналето като културно събитие от регионално и световно значение. Но, след 10-часовия път Истанбул - София, лежах вкъщи в полусънно състояние, опитвах се да концентрирам претоварените си мисли и да осъзная къде всъщност съм била - и наистина не знаех къде точно да вместя Истанбулското биенале сред многобройните си впечатления. Така че, с риск да прозвучи несериозно и дори лековато, ще обърна повече внимание на града. Почти невъзможно е да се съсредоточиш да гледаш само съвременно изкуство при първото си посещение в Истанбул...
Дори няколко седмици по-късно все още се затруднявам да намеря точните и достатъчни думи, за да опиша видяното. Все още бушуват смесено визии и емоции. От касетките, сред извивките на джазови интерпретации на традиционна турска музика бавно изплуват объркани спомени за изживяното... Пътуването, десетките километри пеш, навъртяни из истанбулските улици, силния турски чай, ароматът на ябълков тютюн из кафенетата...
Да! Бях там!

Тръгваме

След безумно 4-часово чакане на българо-турската граница нашата "делегация" от 120 души в два автобуса (без да се броят останалите, тръгнали организирано от СБХ) най-сетне се озова на турска територия. Това си беше същинска инвазия. (А българско участие в биеналето - за съжаление - нямаше.) На източния хоризонт изгряваше най-огненото, най-близко, огромно и ярко слънце. А земята се ширна равна като тепсия, пуста и безизразна. На влизане в Истанбул все още се питах какво пък толкова му харесват - широки асфалтови улици (е, вярно, без дупки) с плешива растителност между платната, сиви панелки, досущ като нашите, и много реклами. Но след всеки истанбулски завой започваш да се омайваш все повече и потъваш в калейдоскопичен лабиринт от стари къщи, съвременни сгради, безброй хотели, дворци, магазини и пазари и... започва да ти харесва.
Разбира се, за да стане всяко изживяване незабравимо, трябва да има и елемент на изненада в комбинация с трудности. Е, при нас се получи. Малко преди пристигането, организаторите заявиха нещо от рода на: "Ние бяхме дотук. Нататък се оправяйте както можете." И изведнъж осъзнаваш, че си в 12-милионен град без пукнат милион турски лири в джоба и трябва да откриеш неопределена финална цел със сюрреалното название "Антрепо N4"?! Какво ли пък е това - улица, сграда, квартал? Е, имаше някакви там ориентири - през моста, отвъд Златния рог. В този град трябва да притежаваш солидна ориентация за посоките, широко отворени очи, за да не пропуснеш нещо от пейзажа, покрай който препускаш бясно и поне малко да поназнайваш английски, испански, руски....
Българският вече не върви. Най-много като кажеш, че си българин, да те погледнат със съчувствие в очите и състрадателно да изтърсят "кооомшиии!!!"
След 3-часово търсене, преминавайки през завъртяни сокаци и пищни пазарища, след като прекосихме моста "Галата", ядохме безобразно едри смокини и видяхме Мраморно море, най-сетне достигнахме до смътна яснота накъде трябва да вървим. Наляво, надясно, през улицата, покрай джамията, през бариерата... и стигнахме.
Антрепо N4!!! Това всъщност беше главната експозиционна площ на биеналето - нещо като огромен склад на два етажа (общо 16 000 кв. м). Вътре се озоваваш в обширно пространство, в което някак хаотично на пръв поглед са разположени произведенията. Някои сякаш са свободно пуснати в средата, други са вместени в сепарирани обиталища - най-често там бяха намерили място фотография, видеоарт и рисунки. Не мога да твърдя, че някоя от показаните тук работи ми грабна вниманието с изключителността си. Имаше инсталации - не много и почти нищо не помня от тях. Ще спомена само дълги около 4 м подвижни завеси, които в неразгадана от мен последователност се движеха насам-натам. Особен смисъл не долових, но пък беше някак въздействащо.
Най-много място беше отделено за видео, разположено на долния етаж. За видеото обаче трябва време... Силно удоволствие ми достави изкачването по геометрично извитите стълби, свързващи първия с втория етаж. Така и не разбрах дали това е биенална работа или просто съоръжение, но със сигурност беше въздействащо. Преминаването по ярко осветените метални стъпала, свързани с на гъсто опънати вертикално синджири и силният контраст между светлини и сенки създаваше илюзията за нещо свръхестествено и космическо. Усещане за ефимерност и неповторимост, което в повечето произведения на изложбата липсваше.
Най-голямата ми заблуда по време на това пътешествие беше, че ще мога два пъти да посетя едно и също място. На Антрепо-то не му излезе късмета. За съжаление. Само една забележителност удостоих с две визити - Византийската Юстинианова цистерна. Но за нея - след малко.
С първия ден от екскурзията е свързано едно от най-силните ми истанбулски изживявания - среднощното парти за откриването на биеналето. Доста време ми отне да убедя някои от смазаните си от умора спътници да дочакаме до 22.30, когато от близък пристан отплаваше ферибот до неизвестна крайна точка. Както стана ясно час по-късно, точката беше на крайбрежието на азиатския Истанбул. Самото парти не се отличи с нещо особено, освен че нощният клуб се разпростираше върху осветена подводна скала. За да проличи, че тържеството е част от биеналето, на сравнително малък екран се прожектираха избрани части от биенални видеотворби. Иначе и там хората се забавляват като нас - пият водка и танцуват. Разликата се прояви само когато пристигна традиционен оркестър и предизвика малка група симпатизанти да се затресат в ориенталски ритми.
Атрактивната част от това изживяване всъщност беше самото пътуване през Босфора. (Протокът е достатъчно тесен, за да могат да се наблюдават еднакво ясно и азиатската, и европейската части едновременно.) Силното усещане бе допълнено от преминаването под двата огромни висящи моста (простиращи се без подпорни колони от единия до другия бряг, поддържани само от масивни стоманени вериги).* Плавното поклащане на ферибота покрай ефектно осветените джамии и дворци (Долмабахче нощем, със зали, които сияят, огряни от хиляди малки светлинки, наистина е нещо неописуемо) създаваше усещането за случване извън времето и пространството. Имах чувството, че когато се събудя на следващия ден, ще се окаже, че всичко е било само сън.
Но, да - истина беше. Поехме по широк булевард (Caddesi), по който се движеше единственият трамвай в града. Но затова пък му отделят необходимото внимание - беше постоянно претъпкан. Предпочетохме да се движим пеша. Крайна цел - "Света София".
Открих за себе си "Св. София" от гледната точка на биенален гост. Пред нейните мащаби (60 м височина) всяка проява на визуално (съвременно) изкуство започва да изглежда нищожна. Може би затова произведенията, изложени в галерията на втория етаж, привлякоха вниманието ми за кратко.
Тайландката Арайа Расджармреарнсук (Araya Rasdjarmrearnsook) е заснета на видео в момент, когато аранжира различни дрехи (най-често рокли) върху телата на мъртви жени и им пее поетични откъси. Обличането - действие, обичайното за ежедневието, извършвано с безумно и нехайно постоянство около неподвижната вкочанена плът, все пак е стъписваща гледка. ("Sudsiri & Araya", 2002; "I'm living", 2002)
Фотосите на Озава Цуйоши от Япония представят млади жени, които "стрелят" с оръжия, аранжирани от хранителни продукти. От каталога научавам, че проектът е започнал, когато авторката моли различни хора да препоръчат ястие от региона, в който живеят. След това Озава използва продуктите от ястието, за да създаде форма на пистолет. Тогава прави портрет на субекта, държащ пистолета, след което продуктите се изяждат. Това би трябвало да повдигне въпроса за различните интерпретативни гледни точки към враждебността (храната под форма на оръжие - жест на конфликт) и приятелството (храната, обединяваща региони и култури). ("Vegetable Weapon", 2003.)
След "Св. София", добре утъпканата туристическа пътека се отправя към Синята джамия (Sultanahmet cami). Там ходиш бос по персийски килими сред великолепие от флорални мозайки и витражни сияния в синьо, бяло и червено. Над главата ти мъждукат стотици лампички, а народът приижда на талази. Някои по-религиозни седят по турски зад специални заграждения и се молят. След като в "Св. София" душата ти е била издигната до висините, тук обстановката ти се струва някак прихлупена.
Мястото, към което всички с настойчивост ме насочваха, преди да тръгна, беше подземната византийска цистерна на Юстиниан (Yerebatan Saray или Sarnici)**. Входът към подземния свят по никакъв начин не може да подскаже за това, което те очаква долу. След силната дневна светлина попадаш в приятен сумрак и недотам приятна влага (от тавана постоянно тече като из ведро). Кънтят глухи звуци, ехти шепот, долавяш насечени мелодии. Маршрутът е предварително определен - вървиш по нещо като мостчета, издигнати над нивото на водата. Видимостта е накъсана от десетки колони, потопени в основата си. Между тях плуват риби - някои мънички, други - същински ветерани. Дифузната светлина се процежда през затъмнени лампи, подобни на улични фенери.
Тук биеналните работи бяха съвсем на място, органично вписани в средата. Първата, която ме грабна, беше инсталацията "Game pieces" (2003) на Налини Малани (пакистанка с индийски произход). Текстът, който съпровождаше работата, гласеше: "Мистични и капризни, но благи създания се въртят плавно с бавни движения, сякаш опитвайки се да заличат с огромните си, меки, сенчести тела насилието в сцените, нарисувани върху тях. Създанията оформят сенки със същата светлина, с която трябва да се състезават, за да преодолеят влиянието на мощното насилие, което прогаря прозрачната им повърхност." Това просто обяснение не е напълно достатъчно, за да опише усещането, което получаваш, попадайки под въздействието на "създанията" (4 броя), подредени в полукръг пред теб. Върху тяхната въртяща се цилиндрична, прозрачна повърхност са изрисувани човешки черепи, слонове, маймуни, дървесни листа, боксиращи се двойки. Насочените към тях разноцветни светлини преминават през повърхността им, за да образуват продълговати сенки, които се отразяват върху стената зад тях и водната повърхност под тях. Цялото това театрално вълшебство е съпроводено от мудна индийска музика...
Следва работата на Фиона Тан (индонезийка, живееща в Холандия). Черно-бялото видео "News from the near Future" (2003) се прожектира в далечината на една от стените, като същевременно се отразява във водата. Филмът показва лодка, поклащаща се сред потоп и пустош, които може би ни очакват след някоя и друга година нехайно отношение към собственото ни бъдеще.
В края на обиколката пред погледа ми в глуха тишина се възправиха дърветата-призраци на американката Дженифър Щайнкамп. Инсталацията ("Eye Catching", 2003) показва анимирани дървета (8/10 м, прожектирани върху стената) с отровнозелени листа, или без листа, чиито клони се огъват почти недоловимо. Това създава усещането, че те са живи същества. Натрапчивото им, но в същото време магнетично присъствие определено е обсебващо.
След като за три дни обиколиш толкова различни и въздействащи места, се чувстваш претъпкан от впечатления, зареден с емоции и естествено - съсипан от умора. Но пак не ти стига, казваш си: "Трябва да се върна отново".
Но следващият път - само Биеналето! Или само Града!

Светла Петкова,
смаяна (все още) екскурзиантка

























































































































































































* Приблизителната дължина на по-големия мост - Bogazici koprusu (6-ти в света) е 1070 м, а височината му - 65 м.





































































** Yerebatan Sarnici ("Потъналият дворец") е най-голямата византийска покрита цистерна, запазена до днес в Истанбул. Тя заема площ от 9800 кв. м (140/70 м) и съдържа 80 000 куб. м вода. През 1987 е отворена за публика след години реставрация. Някога цистерната се намирала под византийска базилика, вероятно поръчана от Константин Велики, разрушена от пожар през 475 г. Юстиниан я възстановява през 532, като реконструира и цистерната под нея, използвайки материали от други сгради. Първоначално цистерната включва 336 8-метрови колони, разположени през интервал от 4 м, подредени в 12 реда. Днес 90 от тях са скрити зад стена, построена в края на XIX век. Повечето от колоните завършват с византийски капители от коринтски тип.