Кой се смее последен?

Менцел пак дойде и пак постави две комедии. Пак в Сатиричния театър. И пак едната е съвременна, а другата - класическа. Този път е избрал сръчно написаната комедия на ситуациите на Алън Ейкбърн "Къде беше снощи?" и Молиеровата "Мнимият болен". Всъщност имената на авторите по афишите сякаш са единствената разлика с предишните му спектакли. Ако някой от зрителите се обърка и си купи билет например за "Още веднъж отзад" от Майкъл Фрейн, вместо за "Къде беше снощи?", едва ли ще забележи разликата. Все същият тип хумор, все същите гегове, все същите недоразумения и заплетена интрига, все същата професионална жанрова чистота, все същият стар театър. Все така телесното и битово-ежедневното се явява обект на желанието и смеха, а човешките слабости - предмет на добродушна веселба. Все така са буквално-бутафорни сценографията и костюмите, обозначаващи мястото на действие и плоския характер на героя. Не че е лошо. Но сякаш времето е спряло.
Със свещ да търси човек трудно би открил следа от знаменития Менцелов хумор, познат ни от неговите филми. С трън да се завърти - няма как да захване нещо свежо, оригинално и актуално в сценичното действие. Впрочем, единственото изключение е интелигентният, находчив, истински театрален превод на Златна Костова на Ейкбърн. Разбира се, в някакъв смисъл, театърът е консервативно изкуство и хората винаги са обичали да се смеят на падналите панталони, измамения съпруг, изобретателните любовници или стария егоистичен хипохондрик, женен за млада измамница. Смехът в залата го потвърждава. Два пъти близо по два часа можем да забравим в коя година живеем. Може дори да забравим, че да се поставя коя да е комедия на Молиер единствено заради грубия хумор на долницата и фарсовите глуповати шегички, е най-малко скучно, най-много - отбиване на номер. Можем да забравим колко по-интересни, забавни, талантливи сме виждали Христо Гърбов или Кръстю Лафазанов в далеч по-интересни, забавни, талантливи и не по-малко смешни, но много по-животеатрални и актуални спектакли. Можем, но защо? Ще кажете: "Заради публиката. Тя се забавлява." А има ли кой знае какъв избор?
Изобщо с тези спектакли може и да забравим в коя година живеем, но не и къде. Толкова ли западна и комедиографията ни и изобретателността, и живото чувство за хумор на режисурата ни след най-успешните спектакли на Теди Москов и Сашо Морфов? Дали плоските сценични продължения на медийните "смешки" и епидемичното разпространение на епидермалната пародия като единствено защитно средство срещу проблемите в ширналата се реалност са всичко, което остана? Дали е смешно предположението, че българският театър в последните години започва да губи способността да преобръща и преосмисля със заразителен смях живота ни? Да беше живият музей на комичното, в който ни канят представленията на Менцел, просто къс сцена сред разнообразен актуален, интелигентен, остроумен театър, да му се зарадва човек на екзотиката. А то е главното (да не кажем всичко), на което залага Сатиричният театър. Ако има смислени въпроси, които кръжат около новите-стари представления на Менцел, те са, струва ми се, в подобен регистър.
Той дойде, свърши почтено това, което може и се очакваше от него, поклони се на премиерите и си отиде. Ние тук да му мислим дали да търсим отговор, на отворените от представленията му въпроси, или да им се смеем. Пък догодина Менцел пак ще дойде. За да се смее последен.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата