Психологът на оркестъра
Преди пет години на 25 септември научихме, че сме се простили окончателно с един от най-талантливите музиканти и обществени фигури на България - диригента Димитър Манолов. В продължение на цели седем години преди този ден той беше главен диригент на симфоничния оркестър в Богота, Колумбия, което с нищо не показваше нещо нередно - поредният голям човек на изкуството, който иска да поработи известно време вън от родната си страна, независимо от причините за това...
Мисля, че не само неколцината неговите близки, но и всеки оркестрант или солист, докосвал се до неговата личност, знаят каква болка и скрита тъга се таяха в лаконичните му коментари по повод неговото решение да създаде оркестър извън пределите на България, но да работи както той смята, че трябва: "Изключвам изконното, най-безмерно щастие - да живееш там, където си роден. Това е трудно щастие. За него трябва да се воюва. В това влиза дори разчистването на терена." (из интервю, взето по време на завръщането му през 1993 г. в България).
До нас достигаха, особено през последните години преди смъртта му, фантастични за нашата представа отзиви, прояви на див възторг от колумбийската публика, граничещи с невъзможното: "В Университета се оказах пред тълпа поне от 3000 души. Направо един върху друг: стъпала, проходи, служебни ложи, всевъзможни дупчици. И с колата имахме след това поне половин час за промъкване от портала - не повече от 150 метра, заради запушалката от народ и стотици автомобили. В един вестник портретите, моят и на Белисатио Бетанкур - президентът, бяха поместени един до друг с надпис: основните фигури на вечерта в театър "Колсубсидио".
Разказите на Димитър Манолов за концертите му с оркестъра на Богота като че ли се отнасят за някой друг, независимо нескритото задоволство от постиженията си с него: "Резонансът от моите концерти надхвърли всички очаквания. Дават се дваж - петък вечер и събота следобед - слушат се общо от 6000 души. Аплодират ме като някакъв небесен пратеник; стига се до осемкратни (засега) бисове. Нещо ново напоследък е закачването на "дадзи-бао" с мои изказвания зад сцената, предназначени за моделиране духа на оркестъра. Това е инициатива на синдиката и ги зографисват с едри букви готически шрифт. Понятието "ерата на Манолов" отдавна се е утвърдило във всички уста. От своя страна залагам честолюбието си във всеки концерт и не пестя ровенето в партитурите - такива периоди са много плодоносни. Но стига съм се хвалил. Важното е, че като в народната песен "Юнак дядо", ще се върна с капа мечета. Там е така: Пратили дядо в гората, дано го вълци удавят, дано го мечка изяде, минало, що е минало, дома се дядо завърна, мечка за ухо водеше и пълна капа с мечета..."
Голямата дарба на Димитър Манолов да бъде психолог на оркестъра (както индивидуална, така и колективна психика), примесена с прецизна мануална техника, чувствително ухо и интелект направиха достояние на българската публика творби из съвременния репертоар не само до 50-те години на ХХ век (Дебюси, Стравински, Барток, Прокофиев, Онегер, Шьонберг, Шостакович, Бритън), а и такива, създадени след това: Варез, Кейдж, Щокхаузен, Ноно, Булез, Пендерецки, както и много български композитори, близки до неговата естетика. Учителят му по дирижиране Генадий Рождественски при последния си гастрол у нас е споделил: "Завиждам на страната ви за Димитър. Той има такъв талант, че само смъртта може да го отнеме".
Няма да гадаем колко много критични моменти из музикалното ни битие Димитър Манолов би предотвратил с присъствието си тук, където по правило отиваше да спасява големите наши оркестрови институции в най-тежки моменти, независимо дали в Плевен, Русе, София или Пловдив. "В Америка не повече от година още. Следващото лято си идвам вече. Знам, че мога да увисна в една работоспособна възраст. Нищо... ще изчакам. Ако Софийската филхармония някога загази отново, сами ще се сетят за мен. Но това, братко, са сметки без кръчмар..."
По ирония на съдбата, според нейните неумолими правила, последните редове, написани от ръката на Димитър Манолов, предвещават край на един период и желание за нов: "Най-актуалната българска книга комай е тази на Тончо Жечев за Одисей. И най-вече феноменът на вечно разтягащото се завръщане. И едновремешната Итака не е стояла непроменена, камо ли днешна България. И не е чудно, че Одисеевите приятели в Итака в определени периоди не са му пожелавали завръщане, също като някои мнения за мен, които ми донесе моята сестра. Едно е сигурно: моментът няма да бъде избран от мен, а ще дойде от само себе си, ще го определи сумирането на вътрешните и външните обстоятелства. Не ми се иска да бъде обаче след 30 години".
Може би, ако не беше получил тази пълна реализация приживе, независимо къде, по законите на живота би живял още дълго, а и кой ли от нас би могъл да знае...
Мисля, че щом днес, години след смъртта на Димитър Манолов, споменът за него е така жив, ще има кой да го съживява и след 30 години, най-вече когато слуша записите, дирижирани от Манолов, бащата на съвременното изпълнителство у нас.

Анжела Тошева