Автопортрет с палка

Хипнозата

...Тази малка дървена клечица, която според мнозина е само символ, за мен не е!
Защо този инструмент е толкова мъничък и прост?
Може би затова, защото всичко останало, което трябва да излъчи един диригент, трябва да бъде във вид на духовна материя.
И тази духовна материя трябва да влезе в ей тия няколко сантиметра дърво.
В нашата епоха на свръхразвитите средства за информация живото човешко изпълнение на жив концерт с живи хора трябва да носи всеки път белезите на уникалното и неповторимото...
Изглежда за това е нужна хипнозата на човека с клечката, с палката - да ги увлече в това, което той иска да им каже в този момент. И някъде от втората секунда те да го следват.

Везните

Когато си спомням стъпките от началото, винаги ми се иска равносметката за очакваното тогава и реалното, което се е получило, да не бъде отрицателна...
Според мен има едни везни. На едната трябва да сложим характера, на другата - таланта. Ако едното го имаш в излишество, вероятно то уравновесява недостига на другото. Но на нещо трябва да се облегнеш...
В личността на музиканта всъщност трябва да живеят две личности. Едната - неговата собствена, житейска личност, и другата - професионалната. И заедно с това, когато те се съединят в една, тогава стават хубавите неща. Това е идентификацията.
Мисля, че с годините човек разчиства от себе си пласт по пласт техницизма. Пластовете, които определят неговата самозащита. Затова съществува и понятието амплоа. Тези творби, в които човек се чувства в своята кожа. Там той е убедителен, защото се идентифицира с тях.

Раздвоението

Сигурно съм двоен човек, т. е. с две лица. Понякога съм моралист, следователно трябва да ми бъде чужда екстравагантността.
Изглежда си почивам от моралиста в себе си, когато съвсем като хлапак предпочитам да удивя хората с нещо неочаквано.

Публиката

Изкуството затова е изкуство, защото запознава със себе си чрез самото себе си. Науката би трябвало да обучава човека с цифри и букви. А изкуството може направо, чрез сетивата. И би трябвало да дадеш, за да получиш. На публиката трябва да дадем по този артистичен начин знанията, усещанията, за да събере тя в своята памет повече музикална литература и да я търси после."
(1984 г., София)
... А днес по следобедно време имам концерт за деца - възпитателен. Децата ще бъдат от бедните слоеве - в центъра "Лурдес" (всъщност напомня нашите дворци на пионерите, плюс забавачниците, имат си зали, кръжоци, спортни секции). Ще бъдат вероятно някакви индианчета, дано не са много сополиви. Но ми е любопитно, пък и ще им говоря на испански. Музиката ще бъде предимно симфонични танци: Дворжак, Стравински, Берлиоз и др.
Веднъж в София направих много успешно подобно утро. Откакто Лени Бърнстейн изстреля своя знаменит цикъл, всеки диригент гледа да не пада по-долу. И за добро - понеже станахме по-търпеливи на неудобства и спускания "от пиедестала". Сполай! Това засега е първият ми концерт. [...] 18.10 часът. Току-що се върнах от концерта. Боже, колко хубаво слушаха тези деца!.. Пътували около час съответното разстояние. Стонове на разочарование, когато казах: "Последен номер".
Да са живички!"
(6.10.1981 г., Богота)

Рискът

Имах амбицията да включа малко познати и дори неизпълнявани в България съчинения, като Симфонията за духови в памет на Дебюси, тия очарователни вокални миниатюрки, двата цикъла "Спомени от детството" и "Прибаутки". И искам да споделя нещо дълбоко лично. Все по-рядко напоследък изпълнителите се осмеляват да сложат трудни ноти на пулта пред себе си. Това е един процес, свързан с ефикасността и бързия успех. Но ако няма смели хора, които да рискуват, тази музика ще изчезне от света. И затова приех за себе си риска да представя за първи път съчинения, макар и това да коства много усилия, много репетиции и сценичен страх.
... Студентите като публика. Спомням си, когато свирихме Вагнерови фрагменти. Най-добре постигната според мен бе "Тристан и Изолда", включая непостигнатото дотогава "море" от щрайхов звук.
Но големият успех (надали другаде би било различно) дойде на "Ездата на валкюрите". Наложи се да я повторим. Но тук не свърши всичко. Половин час след концерта пред сградата, в която живеех, някакъв младеж от опашката за автобус ми се обади: "Маестро, имам вече "Ездата на валкюрите" - и се потупа по портативния касетофон. Да не пропусна: с радостни очи. Неговият възторг не беше тясно профилиран - нито конкретно към Вагнер, нито към изпълнението, беше всеобща спонтанност на приобщаването към друг, различен свят. (Е, между нас казано, такова не ми се е случвало в София...)
(1982)

Крастата

Пак си хванах белята и предварително се уморих, скалъпвайки "театрализираната" "Месия" и "Историята на войника". Но особено второто засега ми дава неочаквано удоволствие: понеже не намерих подходящ режисьор, събрах актьори, мимове и танцьори за колективна импровизация. В момент на закучване те ми казаха "води ни" и си чеша крастата като режисьор и даже посягам на хореографията. Но това е нищо, готиното е, че във всеки се пробуди най-доброто, валят приятни изненади и за себе си открих, че вече банализираният футуризъм на парчето, при това насочван от мен към Фокин и Шагал, в сегашната историческа ситуация отваря неочаквана сила. Е, акцентирам националното, залагам на конфликта Изток - Запад, Войникът на моменти ще напомня Петрушка или Арлекин... Разказвачът-Дявол е чист индианец, за първи път имам работа с такъв: изумителен инстинкт и ориентация, отдача, никакъв педантизъм, затова пък точна мушка.
Наскоро бях в Мексико. 12-те руснака от иначе добрия оркестър на Толука ми устроиха една толкова носталгична разпивка на текила след концерта, че Анатолий Рибаков би се вдъхновил да напише продължение на "Децата на Арбат". През юли пък дебютирах като комедиограф и режисьор: беше концерт от пародии - жанрът на правеното от Сашо Владигеров с Ицко Финци, Тошо Колив и т. н., но с по-друг нюанс, спектаклова цялостност, включително пантомима на "Чиракът-магьосник"..."
(1998)

Шнитке

Нека започнем работата над Трета симфония - Шнитке. Бих я сравнил с работата на едно дете, което трябва да построи от кубчета някаква фигура, за която чертежът е неясен.
Композиционните средства, с които борави Шнитке, са толкова разнопосочни, богати, бликащи от музикална информация, но са подредени в една много необичайна комбинаторика. Това изисква силна концентрация на мозъчните клетчици на всеки отделен музикант във вникването в собствената му функция в рамките на цялото. Упражних до голяма степен и моите собствени клетчици.
Много ми се иска да вярвам, че търсеното е вече запечатано в колективния мозък на оркестъра... За богатството на проблематиката на Трета симфония заслужава много да се говори. Това са проблемите човек - природа, човек - ежедневие, човек - общество и човекът отвътре - в неговата душа. А това, че ухото на слушателя ще открие и подобие на познати автори, като Моцарт, Прокофиев, Барток, Малер, в случая не е епигонство. Това е също цитат на идеи, по-скоро като състояние на човешката душа.
(1989, зала "България" пред Пловдивската филхармония. Първо изпълнение в България на Симфония - 3 от Алфред Шнитке)

Камбанката

Имам един такъв израз - да работиш над творбата, докато тя звънне при почукване. Някак си всичките й части да зазвучат в един необходим порядък. Тогава обикновено и една зала започва да звучи по-добре. То дори е подобно на пробите, с които избираме една диня. Ако тя чука според най-добрите закони на акустиката, значи е зряла.

Пътят

... По-далеч от началството, по-далеч от конкуренцията, по-далеч от бюрокрацията, по-далеч от манипулацията... И аз тръгнах с пълното съзнание, че постъпвам правилно. И като че ли около мен е по-чисто...

Бяло

Така на чисто се чувствам, че правя нещо както някога. Съединението на натрупания 15-годишен опит и независимостта е нещо много силно.
Радвам се на всяка репетиция. Между колумбийците има много свестни хора и талантливи музиканти. Публиката в последните концерти беше просто невероятна: бисове, правостоящи...
...Много работя, но то е сладко.
Заслужава си споделяне: така сме на мода напоследък с оркестъра, та се чупят стъкла и врати от неуспелите да си купят билети. Тъпчат се хората в аудиторията тяло връз тяло, аплодират като френетици: това, което преди година се случи на Девета симфония, сега е на всеки концерт. Разбира се, това ме стимулира, разпалва въображението и самолюбието, прекарвам много време на пианото в изобретяване на "специалитети".
(2.10.1983)

Хлябът

Сега съм в по-благоприятна ситуация за писане: привърши един горещ цикъл... Общо взето, се бях фанатизирал, което не е лошо - въобразих си, че разчиствам "вечните" сметки с Йоханес Брамс. Е, направих каквото можах и което ми позволяваха обстоятелствата от четирите негови симфонии и сега хладнокръвно се облягам на натрупания професионализъм.
Денче за почивка не съм имал, но нека така да е! Живея активно в единствено възможното тук измерение - без корени и привързаности, освен призванието, градивното предназначение - нещо, което годинките изчистват от заблудите на младостта.
Знаеш ли кое е любимото ми занятие за почивка? Кухнята. Но по-точно, последното ми увлечение е печенето на хляб. Преминах през разните сортове. В момента съм пъхнал и овладявам "просеника". Смешно - не смешно, смятам, че е полезно умение, което все някога ще послужи. Пък и... точно в хляба най-вече се крие нещо от корените!
На моменти се питам какво ме движи, за да стоя тук.
Не съм ли се "вдал", обуначил в нещо?
Има такива симптоми. Последната "въдичка" е цикъл от всички Бетовенови симфонии. Разбира се, примамливо за който и да е колега, особено понеже е "девствено" - никаква съпротива от страна на оркестъра и на публиката, за да реализираш вкуса си...
(4.06.1983 г., Богота)

Тореро

Веднъж тръгвах за концерт от хотела (беше в Сан Хосе, Коста Рика). Жените от рецепцията, от нещо живо заинтересувани, ме оглеждаха и ме сочеха с пръст. Едната се осмели: "Господине... Вие сте тореро, нали?".
Недоумявайки, проследих накъде сочи пръстът й - беше в лъскавия пояс под смокинга ми. Това, което съобразих да отговоря, бе: "Не съвсем, но почти!"

Носталгия

Напоследък съм в период на "национална" носталгия, мисля за София, за разни планини и местности и въпреки че тук нищо неприятно не се е случило, приемам Колумбия по-особено...

Чук

...Отлетях от грешната земя в небесните висини на Лудвиг Иванович Бетовен. Но без самолет, а във вид на юмрук от нерви и мускули.
(Поетичната метафора трябва да ми бъде простена, понеже в случая не е преувеличение.) Бях зверски концентриран, мозъкът ми работеше като електроннна машина, а телодвиженията ми бяха достойни за Холивуд. Излизането ми без партитура било поизплашило сеньор президента и той го споделил на балкона. Но къде ти?!
Реакциите ми бяха програмирани на петократна бързина, не направих нито една грешка в текста, нито в поведението си на пулта. Дадох си относителна почивка в подходящите места, а кулминациите забих като стокилограмов чук.
Оркестърът също надмина себе си. Срещата с президента след това ми се стори далеч по-бледо преживяване...

Осанна

Откак съм пристигнал тук, нищо не ми отказват. Както вече някъде се изразих, посрещнаха ме като нещо средно между Тосканини и Христос. Разбира се, това с нищо не променя намеренията ми. Но както съм я избрал тази шантава професия и съответните жертви вече са направени, остава поне да се следва жребият и да постигна това, което мога...
(11.10.1981 г.)

Амбиция

Песимизмът, породен от инфлацията, съседства с оптимизма на успешната поредица на Филхармонията. "Без дураков", нивото на последните концерти превъзхожда всичко предишно. Мале, като се счепкахме с Брамс - всичките четири симфонии!.. Безкомпромисна европейска школа, амбиция за даване на най-доброто. Имаше и кавги, но излязохме с чест и... след това всичко стана по-лесно... За пръв път оркестърът излезе във ваканция, едновременно уморен и щастлив, с възбудата, която познаваме от нашите български състави. "Картините от една изложба" на Мусоргски, с което приключихме, се изляха на един дъх, като в "най-добрите семейства".

Воля

Често мисля за първородния грях, че ми е писано да развалям живота на себе си и на другите. И някоя кибернетична машина би трябвало вече да отсъди, че трябва да бъда унищожен. Но това в Богота може да стане много лесно.
По-трудно е другото: да се преживее с полза и за себе си, и за близките. И сега се стремя към това.
(1.04. 1982 г.)

Флуиди

... Да си с лице към оркестъра... Единствената стойност. Ние слушаме, именно слушаме, публиката, нейните флуиди с гърба си. И тогава сме си отговорили на въпроса - гълта ли или не гълта.
Аплодисментите могат да бъдат и заблуда. По всичко друго, по начина, по който публиката е слушала, по начина, по който са си разменили погледите вътре в оркестъра, е имало акт на истинско изпълнение. Аплодисментите са без значение. Но да бъдеш с лице към оркестъра, още не е достатъчно. Да чувстваш, че пробягва нещо между теб и оркестър... да чувстваш, че без теб не би било така...
Това е един от най-неизследваните и, може би, най-сладките типове човешка комуникация...

Горещо

С тази новина (за назначение в Софийската опера - б.р.) силно удължената елипса се затваря, светът изведнъж се "подрежда" отново в представите ми. И вече нищо тук не може да ме ядоса. То се е видяло, че все ми върви да ме слагат, където е "горещо".
Амбициран съм да се справя и вярвам, че именно аз съм човекът, способен да върне доброто име на театъра отпреди 20 години.
Разбира се, вече трябва да се пипа с повече хладнокръвие и решителност...
(5.10. 1982)

Очакване

В предстоящите немногобройни седмици ще правя програми, които са ми интересни, и те ще минат бързо. Но не искам, най-вече инстинктивно, да си представям 88-та година в Богота. Би било твърде фатално отдалечаване от този жив свят, който си е мой, не искам да бъда друго, освен гост в този континент.
(6.11.1982 г.)
Приемам връщането си и конкретния пост като логични. Същото бих казал, ако се касаеше не за мен, а за друг. Редно е, правейки преценките, да не забравяме както прекалените възторзи, така и прекалените драми. Без тях надали някой минава, важно е, че не са ни разрушили. Силици, слава Богу, още има!
(1.10.1982 г.)

Устрем

Преди много години, в граничното поделение в Родопите, очаквайки утринната проверка, ние, новите войници, пиехме с очи щедро обагрените в огненочервено изгреви. Тогава бяха минути на откраднато затишие, в което мислите бягаха към напуснатите любими родни места, а те изглеждаха още по-хубави и желани.
Подобни минути имам и сега, в утрините, когато крача за репетиции надолу покрай "Архиепископската" река. Почти съм сам, стандартният боготанец предпочита да се вози. Изгревът е останал зад гърба ми, пред мен бяга сянката ми. Не мога да я надскоча (не искам), но трябва да я следвам!
(1982 г.)

Надежда

В края на краищата хора като нас копаят градинка и отглеждат стока със специфика, която, ако не винаги, то някога и някъде обществото ще потърси.
(1997 г.)

Епитафия

Много илюзии не бива да си правим; и май че Царството, което е тяхно (на Нищите духом) е... земното. И какво остава за нас, Докторживаговците?
(29. 08. 1998 г.)