Музика с приятел
Не знам в какъв план да пиша за Митко Манолов, още е в мислите ми, още чувствам присъствието му, гласът му още звучи в ушите ми, виждам фигурата му - приведена над подиума, излъчваща напрежение и енергия. Първите концерти с филхармонията - преди почти 30 години, "Петрушка" на Стравински, "Прометей" на Скрябин...
По-късно концертите с ансамбъл "Полиритмия", където за пръв път чухме музика на Джон Кейдж и Карлхайнц Щокхаузен. Спомням си за "Improvisаtions sur Mallarme" от Пиер Булез, които звучаха като музика от друга планета. Бяхме във възрастта (между 13 и 18 години), в която поглъщахме всичко около себе си, слушахме всичко, което се свиреше в зала "България"; всеки четвъртък, в продължение на години, прохождахме в музиката, разговаряхме след концертите до сред нощ; караници и разправии, кой е по-голям - Шьонберг или Стравински, защо Шостакович променя езика си след 1936, Прокофиев може ли да се мери по ръст с него; какво това, какво друго... Така беше след концертите на Митко Манолов. После той се изгуби от погледа ни, отиде за няколко години в Колумбия, после в Операта, после в Пловдив...
Много след това, през 1988 година (аз вече бях попреживял това-онова в музиката), го видях отново - този път на прага на моя апартамент в "Младост" 1А. В този квартал години наред нямаше прокарани телефони и ако някой искаше да ни се обади, трябваше да дойде на крака. Беше посред лято, горещо, бях намъкнал някакви изхлузени дрехи, на вратата се звъни, отварям, виждам диригента (Маестрото), който беше изградил голяма част от представите ми за музика, на когото се бяхме възхищавали и когото разпалено бяхме критикували (в тинейджърска възраст критикуването е основно занятие). И почвам да се потя от мисълта в какъв вид посрещам "героя от моята младост".
След това "героят от моята младост" стана най-близък приятел и в продължение на четири години непрестанно споделяхме концерти, ровене в произведения и автори, съмнения и надежди за съдбата на духовността и етичността в музиката, пиянски разговори за политика до шест часа сутринта и радостта да можеш да правиш музика с близък човек. После той замина отново за Колумбия, аз - за Белгия, пишехме си дълги и трудни писма и чувствахме липсата на другия.
Ето малко от последното му писмо (10 февруари 1996 г.):
"Така или иначе, прекарах едно медицинско премеждие (април'94, след Четвъртата на Шостакович) - мини-инсулт, който ме държа седмици в болница и още - ходене, равновесие, преглъщане и т. н.
Имаше и преживявания от метафизичен характер. Нещата се изгладиха за около половин година, като вече на третия месец се бях върнал на работа..."
"...За мен сегашната България е една енигма, доброто, което има, е, че всички говорят български (с времето се уморих да се изразявам непълноценно на други езици) и че щеш, не щеш, тази е био- и етноструктурата, в която съм се оформил..."
"...Може би не ти изглеждам толкова весел - бих искал повече. Но... Апетитът идва с яденето, първите репетиции на новия сезон ще вдигнат носа ми към небето..."

Боян Воденичаров