Два визуални спомена.
Спомени за изчезване...

Пореден преглед на произведеното от българските композитори през отчетната 1986-та. Или може би 87-ма, 88-ма, 89-та... Или дори 90-та (Nach der Wende). Оркестри, диригенти и солисти изпълняват дълга си пред Родното. Това е без значение. Значение имаше Димитър Манолов на сцената - пред, и както само той можеше, в оркестъра на операта. Премиера на "Кантилена върху два тона" от Димитър Христов. Отчетливо помня плътната и безутешно трагична вълна, която заля залата и в която залата изчезна. Накрая изчезна и самият Маестро - изтъня, издължи се, някак пулсиращо се стопи във вертикала, по който водеше музикантите си, нас и самата композиция. Изходът беше единствено нагоре и той безпогрешно го намери. (По-късно същият автор композира "Нагоре...Високо...Търся те"). По авторско предписание светлините в салона плавно изгасваха, но той изчезна преди мрака! За поклона Манолов вече се беше върнал, защото леко можеше да прехожда между "Има го" и "Няма го". Не сея метафори, аз разказвам спомен. (Учех ли вече при него, при Просперо?)
...И не музиковед, а може би астрофизик или окултист трябваше да рецензира това изпълнение. Това наистина беше... Беше и Третата симфония на Шнитке. Със сигурност - през 1989 г. Тогава пък в стройни редици се преглеждаха българските симфонични оркестри - оказа се, за последен път. Разбира се, концертът на Манолов с Пловдивската филхармония стана поразително. Поразително! - симфонията бе всъщност публично композирана, сякаш партитурата възникваше заедно със звука. Тя възникваше, а пловдивчани, прекрасният оркестър - изчезваха. Всичко беше в тънката, невероятна фигура, танцуваща на острието между двата масива. Тази фигура нанасяше своите светкавично бързи и светкавично бавни удари, пълни с ирония и напрежение, неподражаеми!
После гледах видеозапис и видях лицето му, когато в края на симфонията, прибрал вече всичко в себе си, той вибрираше в транс.
Димитър Манолов изчезна на няколко пъти. Първо от някои оркестри, после от държавата, след това от континента, после (но не накрая!) от... Явно всички тези места са загубили лекотата си, станали са с нещо леко непривлекателни. Щом ги е напуснал...
Много жалко е, че у нас запетаите биват слагани post factum. На тримесечие, на петилетка, на четиридесет дни, след един живот. "Бай Димитър" (както го е наричал Добрин Петков), мой учител толкова за кратко - и завинаги, обичаше Арсений Тарковски, който пише: "То, что запятою не отделилось, то запятою и смертью отделилось..."
По-добре е обаче да завърша с друго:
"А не може ли да не се явявяш и изчезваш тъй бърже? - попита Алиса - Зашеметяваш ме!
- Добре - рече Чешърският котарак.
И тоя път той изчезна доста бавно; започна с крайчеца на опашката си и свърши с усмивката, която остана да се вижда още малко, след като цялото му тяло беше изчезнало."

Драгомир Йосифов