Фестивал за вълнуващи филми
Заглавието е малко подвеждащо, "Златната ракла" е място, където се гледа всякаква продукция, предимно редова продукция на телевизиите. Но, мисля си, за какво е един фестивал, който струва маса пари и ангажира маса хора, ако не да представи вълнуващи филми. В постоянно затулващото ни хоризонтите ежедневие, убеден съм, нам трябват и филми по-необикновени, които да ни преобърнат; под "вълнуващи" в случая въобще не разбирам непременно разплакващи или разсмиващи филми.
Другите, обикновените - дори да не са сополиви дъвки за сетивата, дори да са направени професионално и да вършат важна работа (например образователните документални филми) - нямат нужда от форуми и обсъждания, за тях е достатъчно да се организира (да се отиде на) филмов пазар и да се купи това, от което публиката има нужда. И за което има пари.
Очевадно е, че Фестивал се прави за вълнуващи филми. За филми, които - най-банално казано - "разчупват форми", формите на мисленето, калъпите на обикновеното, удобството на привичката. За тези филми може човек да спори, тях може да ги защитава или напада на Фестивал. Тези филми - вълнуващите - са дирите по пътя, който виждаме, като се обърнем назад, те не само ни белязват, именно те маркират движенията, лутаниците, пропаданията и избухванията през годините.
Изглежда само след като е присъствал на голямо скупчване от всякакви филми, човек започва да си дава сметка колко всички те са необходими в днешния ни телевизионен свят, добива една снизходителност към средното равнище, едно разбиране за неговото съществуване - и в същото време си дава ясна сметка колко са малко вълнуващите филми сред конвейерните продукти.
През последните двайсетина години отначало плахо, после все по-уверено нашите кинотворци постепенно започнаха да попиват известната холивудска максима за киното като "фабрика, фабрика за сънища, за сълзи, за усмивки"*.
Българските филми като цяло стават все по-сръчни, все по-гледаеми от широк кръг публика, с все по-ясни, с все по-прости послания. Но пък и вълнуващите филми стават все по-малко.
Тук ще се спра на няколко такива, представени на "Златната ракла".
"Под едно небе". Напълно заслужена Голяма награда. Филмът се откроява с деликатния и вдълбочен реализъм, с който се води действието, изграждайки в същото време мащабни метафори. Той не може, не бива да се разказва, като всяко истинско вълнуващо произведение филмът напоява зрителя с разяждащата смес на удоволствие и тревога, която дни след прожекцията му смъди на сетивата и безпокои съзнанието му. Освен брилянтната работа на сценариста и режисьора Красимир Крумов, тук трябва да се спомене на всяка цена фантастичното, фантасмагорично, абсурдно изображение на оператора Емил Христов.
Другият награден вълнуващ български филм е "Чия е тази песен". Режисьорката Адела Пеева ни разхожда из балканските страни - Турция, Гърция, Босна и Херцеговина, Македония, Сърбия, България - и навсякъде ни пеят една и съща мелодия, навсякъде са убедени, че тази мелодия е "тяхна", "изконно" турска, македонска и т.н. Някъде тази мелодия е любовна песен, сълзливо-сантиментална. Някъде тя е боен марш на Аллах. Някъде (в българска Странджа) е песента на Преображенското въстание... Тази простичка разходка - и мелодията, скъпа на всяко балканско сърце, която то чува да се пее в друг ритъм, с други думи и с друго предназначение - казва за Балканите повече, отколкото всякакви европейски или соросови програми за "балканско взаимоопознаване и сътрудничество". Филм, който разклаща балканските национални представи, но не за да ги срути, а за да ги разтревожи - да ги развълнува.
"Нова година! Снежни планини" е заснет в "източен" маниер - максимално опростено, с максимално количество внушения. 50-годишен мъж, избягал преди време от селото си в Северна Корея, живее в планините на Южна с една жена от близкия град. Живеят високо в планината - и филмът просто следи бита им. Секат се дърва, готви се, пере се в ледения поток, яде се. Карат се, сдобряват се. Ходят до близкия град. Връщат се. И т.н. Към това се прибавят планински пейзажи, гори и реки, дървена къща, чиито врати и прозорци са на неочаквани места. Едно изчистено битие на напуснал родното си място, без да може да се върне там, човек, който не е и отшелник в това отшелническо място, който през цялото време си спомня за роднините си и който просто живее. С какво вълнува този филм? С надникването в чужд свят, в който твоите, същите твои неща от живота са толкова различни?
Неочаквано, японският "Тихото село" ни запраща в Полша по време на войната, за да ни върне към днешните си герои от едно малко полско село, което при подялбата тогава попада в Съветския съюз, а след германското нападение и влизането на хитлеристките войски в него избива своите евреи. Случаят стана известен преди няколко години, но филмът не е посветен толкова на разследването му, на упоритото скриване на вината от селяните, които носят спомена за масовото убийство; режисьорът по-скоро концентрира разказа върху един човек, който търси да разбере има ли баща му вина в този ужас. И разбира - успоредно с разгръщането на разказа за кървавото деяние, извършено от мирни селяни в дълбоко вярващо католическо селце - че да, баща му е сред убийците. Вълнението, което излъчва този филм, не е толкова в документирането на военното време, на престъплението, на себесъхраняващото "забравяне" на истината от селяните и възмущението им: "бащите ни не може да са направили това". Вълнението е по-скоро в последната реплика на героя: "Сега, като знам истината, ми е по-леко".
"Делото Милошевич. Бележки под линия към един процес" (сценарист Жерминал Чивиков, режисьор Йос де Путер, продуцент Олаф Аудхойзен - ВПРО ТВ, Холандия) беше представен в Пловдив извън конкурсната програма. Той е от филмите, поставящи си задачата да бунят общественото мнение, като поставят на изпитание установените представи, клишета и митове на зрителя. Такива филми, за жалост, не са чести на "Златната ракла" - преди две години един такъв ("Етническо прочистване" - ЕнЕйчКей, Япония - вж. бр. 38 от 19 октомври 2001 г.) мина безшумно в Пловдив, без да бъде забелязан от журито. И без да бъде купен в България. Японският филм разказваше как нюйоркска PR агенция с пари на босненските мюсюлмани създава термина "етническо прочистване" и сатанизира сърбите. Оттук тръгват авторите на "бележката под линия", за да разказват за сатаната Милошевич, изправен като обвиняем в "Процеса на века" в Хага, и за неговите прокурори и съдии... Съдържанието на филма е познато на читателите на "Култура" от многобройните публикации на Жерминал Чивиков във вестника. Манипулирането на свидетелите, безжалостно разкрито от камерите в залата на съда; безпомощността на един съдия, сложен там да осъди, а не да съди; един уморен и саркастичен Милошевич - всичко това, благодарение на усилията на "международната общност", остава скрито от световното обществено мнение. А филмът ни го показва, за да знаем, че има нещо гнило в Хага, за да се тревожим, за да си зададем въпроси около политиката в правото, около правото им да ни заблуждават. Това е филм - разследване, разследване на изкористяването на правото - в този смисъл той не търси различни гледни точки към случващото се, самият той е различна гледна точка към толкова хомогенното установено мнение по въпроса. За съжаление, мисля, че и той (както и "Етническо прочистване") няма да бъде купен, началниците в нашите телевизии се грижат съзнанието ни да не бъде обременявано с тревожни въпроси...
ТВ-началниците ни обаче не биха имали нищо против например "Една калория нежност" (сценарий Георги Данаилов, режисьор Иванка Гръбчева - Ники Филм, България). Тук вълнуването, за което говорех, е изразено в думи, потопено в думи, удавено в думи. Като в тенденциозното американско или съветско кино от 50-те години всички тези на протагонистите, всички мисли, до които публиката трябва да стигне, са в думите, действията не създават отношения - те са само подложка за думите. Сякаш пред очите ни се разиграва не действие - низ от случващи се парчета действителност, които да ни тревожат, и като преминаваме през тях, тревогата да ни разкрива нови измерения на битието ни... нищо такова, присъстваме сякаш на рецитал, в който актьорите, наредени в редица на сцената, правят крачка напред, за да си кажат репликата, която ни разказва какво те правят, и след това заемат отново мястото си, безизразно очаквайки следващ виход, в който за пореден път ще ни внушат мъдрости за битието. За което получават награда от журито за актьорска игра.
Всъщност, справедливо ще е да се каже, че тазгодишната "Златна ракла" беше по-богата, по-разнообразна и многолюдна от предишните. Успоредно с конкурсните програми течаха събития (Панорама на филмите на Карен Шахназаров, гостуване на филмовата школа ИАТ- Португалия), представяния (на Международен детски фестивал "Златният слон" - Индия; на филми на БНТ, на Румънската, Сирийската, Арменската телевизии), премиери на книги ("Сянката на Лай: метафорите на властта във филма" на Виолета Петрова и "Дигиталната стихия" на Божидар Манов, издания на "Титра"), творчески вечери, срещи и лекции. Конкурсните филми бяха много (както ги изброих - 109 от 37 страни!). По-радостното, според мен, беше присъствието на филми от 10 български продуцентски къщи - често в копродукция с БНТ, но понякога и "чисто собствено" производство. Окуражително за един фестивал за телевизионно творчество бе и плахото присъствие на третата Национална телевизия - Нова тв (с филма на Светослава Тадаръкова "Бизнес със смъртта"), надеждите са след време в Пловдив да се срещат повече филми (собствени или копродукции) на Големите Частници...
Добра идея е и разделът за студентско кино - творците на бъдещите вълнуващи филми трябва да се търсят сега - из многобройните филмови училища по света.
Колкото до закриването - какво очаквате от една голяма телевизия днес - лукс, звезди и глупости. Нормално...

Христо Буцев


* Цитат по интервю на Иван Ничев, публикувано по време на "Златната ракла". "Никъде по света няма фабрика за шедьоври", заключава той.
Пловдив, Златната ракла'2003