Лудостта: история на демократичния свят

След Фуко да се пише за лудницата и още повече във Франция стана безспорно трудна задача. Малко или повече, всеки модерен автор попада във властта на неговата концептуална стихия. Лор Мюра обаче се връща към традиционния метод на документалното писане с умерено вплетени белетристични похвати. Тя има двоен късмет. От една страна - пикантната тема за психиатричната клиника Отел дьо Ламбал, където са пребивавали пациенти като Жерар дьо Нервал, Шарл Гуно, Тео ван Гог, Ги дьо Мопасан... (започвам да разбирам популярните в края на ХIХ век теории за връзката между лудостта и гения). От друга страна - изключителната находка на регистрите, водени от "дома Бланш", след като са били изгорени медицинските картони на всички по-известни негови пациенти. И едно огромно количество писма, разменени между лекарите и техните близки, включително пациенти, потънало в библиотеката на Френския институт. Такова документално богатство е в състояние да увлече всеки изследовател в изкушението да "сглоби" своята история от историите на много хора, още повече, че сред епистоларните автори се срещат Александър Дюма, Теофил Готие, Дьолакроа, Мане, Реноар, Дега и пр.
Клиниката и по-скоро къщата (la maison) на д-р Бланш е била изключително за своето време място. Тя е основана през 1921 г., т.е. по времето, когато един доклад до министъра на вътрешните работи разкрива следната картина на заведенията за душевноболни във Франция: "Видях ги голи, покрити с парцали, нямащи нищо друго освен слама... Видях ги в тесни, мръсни, вонящи изби, без въздух, без светлина, оковани в леговища...", а пазачите си служат с връзките ключове като с "оръдия за мъчение". На този фон "къщата" на Еспри Бланш изглежда просто невероятно: около четиридесет луди живеят заедно с лекарското семейство, като споделят трапезата, дома и градината; след обяда пациентките свирят на пиано или мечтаят пред прозорците със завеси от бродиран муселин. Наистина, не всички са толкова кротки. Понякога се завързва бой между двама пациенти, които "се хващат за гушата, удрят се и се хапят". Тогава се намесва властният д-р Бланш и всичко завършва с някой студен душ или неизменните пиявици отзад на главата. Впрочем, пиявиците са много обикнато средство за психиатрично лечение още от древността. Слагали са ги на някои изключително чувствителни и кръвонапълнени места, като целта е била да се изцеди болният от болестотворните течности.
Книгата на Лор Мюра изобилства с истории из историята на този дом, но покрай тях - още истории за хора, известни през ХIХ век, понякога на границата със светската клюка. Между тях има трогателни (като историята на г-жа Дьо ла Валет, която спасява мъжа си от затвора с цената на собствената си лудост), поучителни или пикантни (някога големият актьор Монроз се завръща на сцената след продължителна лудост и трябва да произнесе опасните думи на Фигаро "той е луд! той е луд! той е луд!). Там, където е по-подробен, разказът се приближава към жанра на психографията, уплътнен с много архивни материали и документални свидетелства. Книгата предлага огромен корпус от примери за всеки, който се интересува от историята на социалните нрави в Западна Европа през ХIХ век. Когато четеш някои глави, например "Лудостта в женски род", искрено ти домилява периодът на "турското робство", когато Мунчо броди необезпокояван из улиците на Бяла черква и даже умира със смъртта на герой. А какво да кажем за кака Гинка, която заявява правата на женската свобода по същото време, когато във Франция "зловещото шествие от изпратени в лудница свободни жени е безкрайно"?

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Лор Мюра. Клиниката на доктор Бланш. Превод от френски Любляна Гоцева. Издателство Меридиани, С., 2003.