Всичко им е такова

Те посегнаха на Георги Фотев, един от малкото символи, помогнали ни да вярваме, че ученият и гражданинът, човекът и администраторът могат да съжителстват в едно тяло; те погазиха демократичния избор на общото събрание на един академичен институт и - с това самото - те погазиха кодекса на научната автономия изобщо. Скандалността на случилото се е очевидна и ни изпълва с оправдана погнуса и законно възмущение. Надали обаче това, че веднъж сме намерили сили да заявим публично, че се възмущаваме, е достатъчно основание за научна и гражданска гордост; ние трябва да направим още нещо: да намерим сили да заявим пред онази вътрешна за всеки от нас публичност, която наричаме съвест: настанало е време за равносметки.
Още в началото трябва да призная, че, чувайки за случилото се, бях обсебен от призраците на идеологическото си безсъзнателно: аз - внук на човек, осъден от Народния съд за демократичните си убеждения, и син на човек, пратен в концлагер заради своето свободомислие, - който защитих Стоян Михайлов от униженията, на които го подлагаха на "Развигор"; аз - заклейменият като потомък на врагове на народа от тогавашния партиен секретар на Философския факултет - който заявих, че същият този факултет по онова време беше символ на либерализъм спрямо личните философски избори. Те наистина бяха решили, че след като никой не тръгна да им отмъщава, за тях няма да има възмездие; и бяха изпълзели от дупките си, изпълнени - самите те - с отмъстителност. Още в началото искам да призная това.
Бях изкушен - за пръв път - да ги нарека "червени боклуци" (но така щях да забравя онези, които също така скандално прогониха един символ, аналогичен на Георги Фотев - Добрин Спасов - от Софийския университет). Бях изкушен - въпреки ненавистта си към лустрационните закони - да заявя, че "законът Панев" е бил прекалено мекушав спрямо тях (но така щях да оневиня посредствеността и корумпираността на новите партийни секретари). Бях изкушен - тук мога да си призная, че не за пръв път - да се присъединя към диагнозата "мухлясали комунистически мозъци" (но с това бих пренебрегнал немалкото антикомунистически мозъци, които или също вече са мухлясали, или имат достатъчно време и способности за това).
Но съвсем очевидно е, че идеологическите клишета и политическите квалификации няма да решат нашия въпрос; нещо по-лошо: те дори ще ни попречат да го формулираме. Ще ни попречат, връщайки ни към дълбокомислената политологическа формула на човека от улицата "Всичко им е такова!"; т. е. ще ни препречат пътя към следните питания: кои са те? (което ще рече: кои сме ние?); само тяхно ли е това всичко? (което на свой ред ще рече: или и наше?); само те ли са виновни за това, че то е такова? (което пък ще рече: не сме ли им съучастници?). Ако приемем, че те са корумпирани, в повечето случаи посредствени учени, обслужващи най-различни политически сили, но обвързани в полезни за всички тях мрежи, окопани в допотопни академични институции и подпомогнати от една скроена по техните мерки нормативна база, ние още няма да сме отговорили изчерпателно на тези въпроси. Защо?
Защото ще сме пропуснали себе си, самоуспокоително живеейки с убеждението, че не сме корумпирани, че в повечето случаи не сме посредствени и гледаме да не обслужваме политическите сили. Забравяйки, че - въпреки това - сме обвързани в техните мрежи (и това е от полза за нас самите), че кабинетите ни са в същите тези институции, в които те са се окопали, и че вече трета петилетка не можем да се преборим с нормативната база, скроена по техните мерки (или не искаме, защото и за нас е удобна). Затова в началото казах: трябва да намерим сили да заявим пред онази вътрешна за всеки от нас публичност, която наричаме съвест: настанало е време за равносметки. Затова сега добавям: ако искаме политически да им противодействаме, а не да сме политически инвалиди с ампутирани мисловни крайници, тези равносметки трябва да провокират публичен дебат. Иначе винаги всичко ще ни е такова.

3 ноември 2003 г.

Деян Деянов





Отворено писмо до нас самите