Непотъващият Грас
Романът "Рачешката", разбира се, беше използван от германските критици като повод да се питат отново и отново успява ли Гюнтер Грас да заеме овакантеното през 1955 от Томас Ман място на Големия немски писател. Успява ли да вземе надмощие над Мартин Валзер, успява ли да създаде книги, с които да обобщи германския опит и да го дискутира в една философска честота, която да пребъде. В това отношение германската критика си остава в повечето случаи рожба на романтическата естетика - тя вярва, че съществуват творби, които остават в световната съкровищница, които притежават есенциалната сила да бъдат акумулатори на мъдрост, познание за човека, художествено величие.
Всъщност "Рачешката" наистина представлява поредният опит на Гюнтер Грас да свърже една от най-големите теми на немската следвоенна литература - за германската вина или по-скоро германското чувство за вина, с перспективата на времето след падането на Стената и появата на новите, все по-мощни медии. Интересно е да се отбележи, че този нов опус на Грас веднага бе оценен като разчупващ табута, като рушащ гланца. Това е вярно, но на първо място що се отнася до табутата, на които се е подчинявал досега, в течение на десетилетия, самият Грас. Табутата, които той сам е създавал. Т.е. "Рачешката" открива нова страница за живия класик, доколкото за първи път той заговорва за страданието на германците по време на II световна война. След като в качеството на левичар досега е инструментализирал германската вина, считайки, че след Аушвиц немците нямат право да говорят за никакви свои щети, ето че в началото на новия век Грас избира сюжет, в центъра на който е темата за немските бежанци при настъплението на една обичайно мародерстваща армия - в случая Червената. Следователно повестта има амбиции да бъде представителна творба, да казва нещо повече от всички онези художествени фикции, които пишат обикновените писатели. Тя носи бремето на един автор, вече нарочен за съвест на Германия, за учител на Германия дори.
Мисля, че съществената разлика с ролята на българския образцов писател може да се онагледи от плаката, който издателство "Щайдл" разпространи след публикуването на "Рачешката". От него Грас ни гледа с онази физиономия на угрижен, но и оптимистичен баща на нацията, уморен, но в силите си, с небрежно нахлузени върху средата на носа очила. Но по-важен е надписът: "Сигурен съм, че книгата ще има последната дума." Българският писател също толкова уверено и далеч по-популистки би казал, че последната дума има читателят. Книгата сама по себе си у нас никога не е била на такава почит, както авторът и публиката му.
В "Рачешката" темата за възпитанието се явява философски ключ към необходимостта от познание за историята. В повестта следата на Bildungsroman-а (или по-скоро на Entwicklungsroman-а, романа на душевното развитие) е ясно доловима. Може да се каже дори, че това е съвременна, иронична версия на този просвещенски жанр. Но както вече подхвърлих - историята вече е контролирана не само от традиционните институции на училището и публицистиката. Живеем във време, в което своите версии за значимото в историята могат да предложат на публично четене всички, които разполагат с компютър и малко свободно време. И ето че Гюнтер Грас, който в "Моето столетие" иронично представя младежката субкултура (при цялата условност на това "суб") на глобализиращия се свят с нейните технопаради и като че ли никога досега толкова разпространено койне, базирано върху SMS-елиптизъм и англицизми, които в самия английски все още се усещат като неологизми, сега избира да разкаже все още проблематичната германска история като разгръщаща се в Интернет, като област на интереса и дискусията на младите днес.
Наставленията на родителя или учителя. Литературата познава този спекулативен квазижанр (ако се възползвам от щастливия израз на Цветан Тодоров) още от Античността. В "Рачешката" той е иронизиран, защото родителят се осмелява да поучава своя 17-годишен син в чата, в средата на детето и с неговите средства. Съвременният родител според Грас е свил перки, един не толкова властен и сигурен в авторитета си настойник, един обезоръжен от самото време, от либералната епоха, човек, мухльо, който е загубил достъп до детето си поради толкова много причини, че би могъл подобно на героите от антична трагедия да състави дълъг списък, в който вечният разрив между поколенията (в който естествено връзката през поколение е по-силна, отколкото пряката между сина и бащата: в "Рачешката" връзката между бабата и внука завръзва сюжета) да се редува с типично германския исторически опит, а заедно с това с редуцираната от сложни аргументации сила на самоотслабилия се интелектуалец (разказвачът в "Рачешката", Паул Покрифке, е журналист) и, разбира се, с новата самота на Интернет.
Завиждам на Гюнтер Грас. Това сигурно ще прозвучи комично: та какво общо може да има един млад български литератор с германския нобелист от 1999? Е, точно затова му завиждам - за възможността да пише за възпитанието и книгите му все пак да се продават. Това наистина е трудна работа в България, където романът на възпитанието никога не е бил образцов жанр. Разбира се, Грасовият метод включва задължително гротеската и в новата му книга това най-силно се забелязва в сцените на самопредставянията на разказвача-журналист и при предаването на майчините му думи с техния източнопруски (съответно в превода на Александър Андреев - нисък разговорен стил на слабообразована особа, включително с използване на турцизми, което по мое мнение е отличен избор). Но и тук няма нищо изненадващо, защото гротеската върви ръка за ръка с моралистичното повествование, защото точно така се случва в средновековните истории с корабите на глупците. Мисля си, че Грас не може да не е търсил такава връзка. Неговият "Вилхелм Густлоф" е кораб, натоварен с образци на човешката неразумност.
А и ако все пак изчислим какво място в "Рачешката" е отделено на реконструкцията на исторически състоялата се трагедия на 30 януари 1945 г. - едва десетина пълни страници, едва ли ще преувеличим, ако кажем, че корабът на Грас е един "Вилхелм Густлоф" в двойни и тройни кавички. Разполагаме със серия от рамки, един постоянен процес на обрамчване. Рамката, в която несъстоятелният еврейски студент по медицина Давид Франкфуртер убива в Давос функционера на националсоциалистическото движение Вилхелм Густлоф - не само предистория на раждането на един кораб-мит ("знаме" на организацията "Сила чрез радост", емблема на нацисткия проект по създаване на нов синдикализъм и пълно обемане и на почивката на трудещите се, на контролирането на тяхното свободно време), но и съществен пункт в изграждането на идентификацията на един 17-годишен през 1997 г. активен интернет юзър. Рамката, в която един журналист сменя не просто вестника, за който пише (от циничните Шпрингерови издания в левичарския taz), но с това и своята политическа ориентация - той обаче вече е баща и историята на професионалната му кариера е част от веригата. Рамката, в която една обикновена жена от простолюдието с нейната възхита от всички силови режими се превръща в ментор на свръхмодерния юноша от постиндустриалното време.
Грас ни запознава със серия от авантюрни герои и писателското му умение блести пред нас във всички онези моменти, когато трябва да ни покаже случилото се в историята като авантюра. И както се казва - през сълзи ние се смеем на биографията, на всичко, което сполетява бъдещия Герой на Съветския съюз подводничаря Маринеско, типичния моряк в литературата - курвар и пияница. Смеем се на чистосърдечието и невинната виновност на Тула Покрифке, която с малко усилие е способна да произнесе реч на почти книжовен немски. Смеем се известно време и на патоса на 17-годишния създател на типичния дясноекстремистки сайт "Мъченика" - www.blutzeuge.de. Умението да гради такива леко карикатурни герои е отдавна известна страна на Грасовия почерк. Още в "Котка и мишка" читателят може да се натъкне не само на Грасовото трагикомично море, но и на голяма част от тези герои.
Част от критиката подчертаваше колко майсторски Грас описва самата трагедия на потъващия в плитчините край Щолпебанк "Вилхелм Густлоф" в нощта на 30 януари 1945 г. Не отричам, че намерените детайли са много ефектни. Но всички те са подчинени на едно по-широко общо място - темата за третирането на една трагедия. И на множеството различни версии за един исторически факт. Когато ни показва торпилирания кораб, Грас специално подчертава стъклената променада, в която като в аквариум биват удавени мнозина, или изпуснатия басейн на ниво "Е", под ватерлинията, в който загиват медицинските сестри - убити преди всичко от хвърчащите отломъци на плочките, облепили бившия символ на отмората и насладата.
Наистина, как да бъде представена смъртта на хиляди, повечето от които жени и деца? И може ли тя да бъде представена днес на чисто, без съзнанието за това, че всеки разказ е вече манипулация? Ето защо Грас цитира един истински черно-бял филм с популярни актьори - "Нощ се спусна над Готесхафен". Това ми напомня, че все пак гротеската в "Рачешката" едва се докосва до черния хумор - и спира. Грас не би могъл подобно на Антъни Бърджес да се надсмее над пренаписването на историята. В "Механичният завет или Краят на Ендърби" (The Clockwork Testament; Or, Enderby's End") на Бърджес също е използвана дистанцията, създавана от филмирането на една морска трагедия. Но Бърджес избира да разкаже за потапянето на кораба "Германия" с множество от монахини на борда - една хиперболизирана притча, защото точно такъв кораб определено не се е появявал в аналите на морските катастрофи. В "Краят на Ендърби" холивудският произход на цитирания филм дава възможност на автора да говори за крайната безскрупулност на масовото изкуство. А тук темата е как младите четат историята, как се идентифицират с нея в търсенето на примери и как новите комуникационни технологии "смачкват" историята. Не фабриката за илюзии Холивуд, а фабриката за илюзии Интернет е тема на "Рачешката". Като не бива да забравяме и дребнобуржоазния национализъм, над който Грас се смее отколе - тук например 17-годишният патриот твърди в чата, че подводницата, потопила кораба с бежанците, е постигнала успех само защото всъщност е продукт на високия германски стандарт (правена е в германска корабостроителница) и е била купена от руснаците в самото навечерие на войната. С това виждаме Грас като критик на немския шовен, а това го прави наистина универсален, защото всяка нация има своите шовен-овци.
В рецензия, публикувана в "Зюддойче цайтунг", Улрих Раулф намеква, че и тук като в "Тристрам Шенди" на Стърн се говори повече за предисторията на живота на героя. А аз бих добавил, че тук имаме също толкова много биографии вместо единствената очаквана и една от най-авантюрните и комичните е именно биографията на кораба "Вилхелм Густлоф", който сменя неведнъж своето предназначение и външен вид: кораб за показни излети на трудещи се край легендарни норвежки фиорди, кораб, пренасящ батальони от Испания на Източния фронт, плаващ лазарет, учебен военен съд, кораб-спасение за бежанците от градовете вече превзети от Червената армия. Спомням си, че бях изненадан от откровеността на американския писател Джон Ървинг, който в множество интервюта повтаря, че сред учителите му са Салман Рушди и Гюнтер Грас. Да, точно комическото при Грас може да остане незабелязано. Както се е случвало на най-големите комици - Себастиан Брант, Суифт, Кафка, Бекет.
Що се отнася до несъвършенствата на книгата, все пак мисля, че критиките са уместни там, където повестта стига до своя решителен епизод с убийството на себенамразилия се младеж Волфганг (мечтаещ да бъде евреин) от също толкова самотния, ненавиждащ родителите си и себе си Конрад. Дали Грас трябваше да вкара тази линия, воден сякаш само от стремежа към симетрия? Не е ли прекалено набързо скалъпена, заради нуждата от завършеност? Ако я сравним с разказа за първото убийство - на Вилхелм Густлоф от Давид Франкфуртер през 1933, не изглежда ли и недостатъчно изработена, твърде "бърза"? Не трябваше ли Грас да се задоволи с маските в чата, с неяснотата има ли наистина двама спорещи младежи или всъщност това са само двете лица на един и същ, играещ си с огъня, превърнал Интернет в сцена на уж безобидна игра със историята, която неусетно може да прелее в кървава случка?
Грас тръгва от идеята, че Интернет - това е "глобалната детска площадка". Той не ни представя Интернет като място на тероризъм, а като място на детска игра, която може да се превърне в територия на тероризма. Днес това е наистина световен проблем. И писането по тази тема е не само национална отговорност. Още повече възможно най-сложното и пълнокръвно писане. Интернет е сила, която се отличава, може би като всяка техника, със способност да инфантилизира. Същевременно това е не просто играчка, а и генератор на светогледи. Когато Грас е избрал да представи едно нападение над крупен, по-скоро невинен, "граждански" (но не съвсем) обект, той със сигурност е осъзнавал, че асоциацията със Световния търговски център в Ню Йорк ще проработи (немската критика вече реализира тази потенция) и ще придаде допълнително звучене на книгата. Така е и с Интернет. Не можем да не се възхитим на майсторството, с което един натоварен с тежка корона творец гради своите естетически светове при неизбежната необходимост те да служат на възпитанието.
И едно изречение за превода. Александър Андреев, преводач вече на няколко книги на Грас, неведнъж се е сблъсквал с трудностите по превода на речта на герои с нисък образователен ценз, често на диалект, или с речта на военните, нашарена от вечните им ритуални понятия. Но тук имаме набъркана и лексика, свързана с Интернет, с националсоциалистическия новоговор, с гедерейския бюрократичен език и т.н. Възхищавам се на успешното им пресъздаване, направило книгата забавна и за българския читател, който благодарение и на специфичните езици на героите започва бавно да потъва в различните немски контексти. Да потъва, за да изплува от закъсалата в дребнотемие и езикова безпомощност българска културна среда.
Когато преди близо десет години Александър Андреев преведе томче със сонети на Грас, проблемът беше да се намери трудно намираем в българската словесност адекват на философската парадоксалистика. В последващите си преводи обаче - след "Плъхката" и особено при последните две книги, "Моето столетие" и "Рачешката" - Андреев е изправен пред задачата да пресъздаде комическото, при това възвишено комическото, а не битовото. А това е особено трудно. Умберто Еко специално подчертава колко фин е комическият регистър и колко "диалекти" има комизмът, колко "локален" е той. Е, мисля, че в това се крие особеният успех на новата книга.

Йордан Ефтимов


Йордан Ефтимов (1971) е старши асистент по теория на литературата в Нов български университет. От декември 2000 г. също така е автор и водещ на предаването "Книжни тигри" в Radio France International - София.
Гюнтер Грас.
Рачешката.
Роман.
ИК Атлантис КЛ.
София, 2002.