Беззаконие в сърцето на закона

Събитието носи електрически заряд: преди по-малко от месец се появи вторият том на една от най-провокативните философски книги на отминалото десетилетие, "Homo Sacer" (1995) на италианския философ Джорджо Агамбен. Въпросният труд вече има и своя български отглас, на първо място в наситения текст на Владимир Градев "И ако това е живот..." (в бр. 48 на "Демократически преглед"), както и в някои работи на автора на тези редове, а самият Агамбен беше представен в тази рубрика от нейния редактор Миглена Николчина.
Жанрът на рецензията предполага по необходимост опростяване; ще се опитам тук то да не бъде за сметка на приглушаването на остротата на Агамбеновия радикален политически анализ. "Homo Sacer" предлага една философска генеалогия на политическото. Негова изходна точка е разграничаването и противопоставянето на две гръцки понятия - zoe и bios, биологически, "гол" живот (zoe) и политически формиран живот (bios). Анализът на Агамбен на архаичната фигура на римското право, homo sacer (човек, чието убийство не може да бъде смятано за престъпление, но който не може да бъде принасян в жертва - и в чието лице се сблъскваме с абсолютната неразличимост на zoe и bios) отвежда Агамбен до заключението, че полагането на политически организираното съществуване винаги изисква отделянето на т.нар. "гол", биологически живот. В този смисъл полисът, мястото на включване в политическата общност, по необходимост включва изключването като свой определящ структурен момент. Агамбен показва, на основата на анализа на "Политическата теология" на Карл Шмит, че въпросното сплитане на включване и изключване засяга на първо място фигурата на суверена. Суверенът е този, който според Шмит взима решението за въвеждане на извънредно положение. С други думи, именно възможността за суспендиране на даден юридико-политически порядък стои в основата на суверенността. Това обаче означава, че прекъсването на закона е в основата на самия закон: беззаконието е в сърцето на закона. Законът следователно е винаги вече вън-от-закона.
Тази набелязана в първия том линия на размисъл върху структурата на политическото, която води към стъписващи на пръв поглед заключения и радикална критика на доминиращия в света днес либерално-демократичен ред ("днес не полисът, а по-скоро лагерът е фундаменталната биополитическа парадигма на Запада"), предопределя и заглавието на втория том на "Homo Sacer": "Извънредното положение". Агамбен не пропуска да извърши, още в самото му начало, типологическа аналогия между нацистките лагери и днешната американска база в Гуантанамо, доколкото и в двата случая сме свидетели на суспендиране на съществуващия юридико-политически ред, и следователно на създаване на зони на извънредно положение - които са обаче симптом на перманентното състояние на извънредно положение, в което според Агамбен се намира днешният свят (в този пункт впрочем Агамбен е съзвучен с тезите на иначе критично дистанциращия се от него Жак Дерида, развити през изминалото лято по време на осемчасовата му лекция "Идващата демокрация" на посветената му декада в Серизи-Ла-Сал, публикувана в току-що появилата се книга "Бандити").
Оставям тезите на Агамбен в провокативната им схематичност, за да дам шанс на най-важната задача на книгата: начало на безкомпромисен критически дебат върху съвременната актуализация на политическото. Ще се опитам да дам рамо на този дебат, излагайки, отново схематично по необходимост, няколко свои възражения към тезата на Агамбен, засягащи ключовата опозиция zoe/bios. Ще използвам като пример за нейната проблематичност извършения анализ на фигурата на фюрера. Агамбен твърди, че при фюрера биoлогическо и политическо тяло (тоест zoe и bios) стават неразличими. На което трябва да възразим, че тялото на фюрера не е чисто биологическо тяло - напротив, то е фигура, продукт на комплексни техники на репрезентация, които я довеждат до нейния предел, до това, което Жан-Люк Нанси нарича, във вече представената в тази рубрика студия "Забраната на репрезентацията", свръх-репрезентация. Нанси твърди, че в лагерите се извършва опит за свръхозначаване, за абсолютно налагане, без остатък, на порядъка на репрезентацията, достигащо до задачата за репрезентиране на непрепрезентируемото, невъобразимото, това, което е било покрито със сакрално табу - с други думи, на смъртта, на мъртвото тяло. Твърдението на Агамбен, че в лагера, както и във фигурата на фюрера, но с обратен знак, става дума за гол живот отвъд или преди репрезентацията, преминаващ директно в закон, има двойствени виталистки импликации, предполагащи възможността за абсолютна изключеност от порядъка на културата, за регрес до животинското, "природно" първично състояние (което също е културен конструкт), и следователно за "животинското" като субстрат на човешкото, била тази изключеност и конститутивна за самото включване. Като че ли Агамбен осъзнава риска от подoбна интерпретация на тезите си и във втория том настоява върху това, че няма никакъв zoe, който предшества bios, че няма "животински" живот в опозиция на културно-политическото съществуване, а че двата се раждат едновременно във фикцията на разделянето им. Така голямата цел на Агамбен е да събуди критическия поглед към действията и решенията на съмнителни държавотворци и биотехнолози, които днес си присвояват властта да обличат това разделяне в юридико-политически дефиниции. В противен случай, както твърди последното изречение на "Homo Sacer", рискуваме да се изправим пред безпрецедентна биополитическа катастрофа.

Боян Манчев

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Giorgio Agamben. Etat d'exception. Homo Sacer II.
Paris, Seuil, 2003.