Кабарето погълна и класиката,
и джаза


Една различна идея в концертната ни практика се разшумя около себе си и привлече многолюден интерес към зала "България". Цикълът "Biochim Clssic Jam" в основата си разчита на кросовър-предпочитанията на известни музиканти. Предизвикателството в този първи концерт от цикъла бе анонсът, че Йълдъз Ибрахимова, едно име, което у нас не се нуждае от никакви обяснителни епитети, ще прекоси джаз-линията или по-точно ще я продължи към някои класически "хитове" от категорията "малки музикални бисери". Тя беше солистка на Младежкия оркестър на Classic FM радио, тази вечер с диригент Велизар Генчев. Една част - популярна класика от Григ, Бах, Рахманинов, Бокерини и Римски-Корсаков, една част - Гершуин - кратки пиеси, оркестрирани от Любомир Мицев; а три от песните на Гершуин - в майсторска, изящна и с вкус към стила и характера излята оркестрация от Александър Владигеров.
И така - очаквах джаз-версия на класически "парчета" в познатата стилистика на Йълдъз, като с известно притеснение си мислех за партньорството на оркестъра, дори под палката на музикант и професионалист като Велизар Генчев. Събитията в залата напълно ме опровергаха, като се самонасочиха към някаква "зона на промяната". Най-напред ми направи впечатление звукът на оркестъра - мек, заоблен, култивиран, повече балансиран, с ясен, но не груб щрих; очевидно бе, че Велизар Генчев бе сторил каквото трябва - и в тези малки, но нелесни и с фактурата си, и със знаковостта си пиеси изведнъж младият ансамбъл се подреди по много приятен за ухото начин. И тук дойде следващата изненада - Йълдъз, която действително търси винаги новото, интересното, непознатото и за нея, и за публиката реши да се ориентира съвсем едно към едно към пеене - ала класик, някъде с вибрато, някъде без, съвсем насериозно - но по такъв начин, че в съзнанието ми все повече се настаняваше идеята за някакъв тип кабаре-сцена. В което няма нищо лошо, стига да бе защитено и стилово, и репертоарно, и гласово. И досега не мога да си обясня на какво се дължеше изборът на регистрите в повечето пиеси - на аранжимента ли, непредвидил подходяща територия за гласа или на нейното собствено желание да се превъплъти в определен тембър и да демонстрира различен тип вокализиране. Във всеки случай резултатът бе доста смущаващ - слушахме един оркестър в един стил - гъвкав, пластичен, точен, щрихово ясен, звуково направен - и плътен, и прозрачен, където е необходимо в приятен салонен аранжимент и солистка, която не можа точно да се определи на кое място да бъде, вследствие на което изявата й бе изкуствена, застинала, някак непохватна на места. Направо не можеш да познаеш Йълдъз, а на всичкото отгоре не можеш да й отгатнеш намеренията, защото разбираш, че такива има - тя не е случаен музикант.
Още по-невероятна в това отношение бе Гершуин-частта, там изглежда се търсеха параметрите на мюзикъла, но не можаха да бъдат открити; парадокс беше, че Велизар Генчев и оркестъра стилизираха, но със суинг и с виц, а тъкмо специалистът в тази насока настояваше на нещо, което дори не се вписва в стила и в неговите възможни трансформации. И това се доказа с всичка сила накрая, когато Йълдъз повтори "Съмъртайм" на бис, по начин съвсем различен от изпълнението си преди това - музиката блесна, всичко си дойде на мястото - и гласът, и суинга, и тънката импровизация, и регистрите. И беше и "класик", и "джем"!

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо