Днес дори не би могло да се говори за филмова критика в България.
Естествено, не става дума за членската маса на сдружение "Критика" в СБФД, а за статута на професията. Българската демокрация (в лицето на т.нар. свободни медии, културна реформа и пазарна икономика) посече с як сатър едновремешния престиж на самото понятие "критик" (професионален анализатор с цветист диапазон от знания). Разбира се, елитарността на критическото занимание се запази, ала социалната значимост/потребност от него замря.
Защо? От една страна, филмовата критика се оказа твърде апетитна и неохраняема зона за напористи лаици, от друга - липсата на кинематографичен процес я изведе от изконната й роля на негов фундаментален сегмент, за да я превърне едва ли не в обслужващ персонал (я на дистрибуторските къщи, я на българските филмови автори). Разбира се, не бива да забравяме и компрометирането на едновремешната филмова критика като оръженосец на предишната власт. Прибавяме изобщо понижената степен на културно любопитство у масовата аудитория и съответната й погнуса от елитите и се оказва, че филмовата критика е изтикана в гетото на кабинетно-академичното и виртуално знание.
Така че критика няма. Има отделни критически сленгове - по скалата скука-игра, клиентелизъм-обективност, периферност-важност. В зависимост от психо-естетическите нагласи на авторите, в критическите текстове доминира я аналитичната риторика, я артистичната импровизация. Рядко и двете.
Днес сериозният критически текст (рецензия или портрет например) е като анархистичен жест по време на апатия. Освен това, автентичното критическо писане е "интернирано" върху оскъдно-островния терен на две издания: в. "Култура" и сп. "Кино". Друг е въпросът, че дефицитна се оказва не само територията, а и атрактивността на критическото послание.
Наясно съм с позицията си на културен медиатор между автор и зрител. Но лично аз се опитвам да еманципирам единствено мечтаната професия - т.е. да я практикувам не в позата на "рак отшелник, който се храни върху творчеството на другите". Отказвам да възприема своето критическо говорене само като метаезик, колкото и да е детерминирано от обекта му.
Не смятам, че е предвзета хипербола твърдението, че критикът е своеобразен терапевт - на отделното произведение, автор, направление. На националното кино, ако щете. Разбира се, за това е необходима грижовност, както показва историята на киното. Без нея работата върху всеки текст - от транжирането на обекта, през поставянето му в контекст, до ситуирането му според естетическите ти критерии - би могла да бъде рутинна дейност, панегирик или гилотина. Така че парадигмата автор-критик е доста болезнена, но поне е креативна. За сметка на това парадигмата критик-публика днес е почти утопия.
Т.нар. широка аудитория е абсолютно безхаберна към компетентността. Разгърнат ли нейни представители "Култура", мигновено се чувстват потиснати. И за да не наскърбяват невежеството си, повечето елиминират четенето на критика. Задоволяват се с рекламата (преписана най-често от прес-китовете) на тиражните всекидневници (където българското кино, ако изобщо присъства, е оцветено в жълто) или с разните филмови сайтове (т.е. общуването със себеподобните си). От началото до края на 90-те като автор на колонки за кино (и телевизия) съм гастролирала в доста издания с отношение към индивидуалния стил, които вече не съществуват (в. "Континент", сп. "Български дневник", културната притурка "СтандАрт", сп. "Филм").
Честно казано, предпочитам свободата, плащана със социалния дискомфорт на "Култура", отколкото профанния комфорт на тиражните всекидневници.

Геновева Димитрова