Само конспективно ще спомена 8 1/2 от трудностите пред пишещия театрална критика.

1. Първата (не по важност) трудност е свързана с визията за нашето място. Къде са критиците, къде сме ние? Понеже темата ни е свързана с метафората "културен мост", си представям как публиката се разполага в далечината, на единия бряг на реката, театърът обитава другия бряг, а критиците задъхано притичват със своите текстове по моста, свързващ двата бряга, или спешно строят авариен понтонен мост? Очевидно тази представа изхожда от допускането, че достатъчно често творецът, театърът твори нещо не съвсем ясно, и има нужда от специализирани отряди по изясняването му, по събуждането на интерес сред евентуалната публика от сътвореното. Това е толкова по-належащо, ако реката се е разляла и преките контакти са затруднени.

2. Само че тук възниква голямата трудност. Една медиа трябва да познава потребителите си. Интересуват ли се хората от театър, важно изживяване ли е той за тях, и какви са тези, които допуснем, че отговорят утвърдително? Последните от какъв театър се интересуват? За тях ли пишем, или тях си ги броим за "спечелени за театъра" и се опитваме да заинтересуваме другите, "неспечелените"? През годините тези въпроси променят интензивността си, но никога не губят своята актуалност.

3. Третият кръг от ада на критиката е свързан с авторите й. Кой да пише за театър? Какво значи специалист в тази област? Само завършилите театрознание ли имат право на тази дейност? Мисля, че завършилите театрознание са само едно от възможните множества на пишещите за театър. Може би първоначално най-подготвени, но не единствени.

4. След "кой пише?" идват трудностите, свързани с въпроса "за какво го пише?" Напоследък се налага да се ровя в различни архиви и срещнах следното: Големият български театрал - актьорът и директорът Емил Кьостебеков, който има важни заслуги за развитието на няколко провинциални театъра, в своя автобиография, помолен преди 20 години да спомене няколко текста за негови роли, пише: "За мен няма написано нищо, което заслужава внимание." Свива ми се сърцето, като чета този сдържан, горчив машинописен ред.
И още. Преди повече от 20 години в разговор за критиката в "Култура" големият български режисьор Леон Даниел казва: "Така се случи, че през последните години един млад театровед се зарови в критиките за Хамлет на Сава Огнянов. И искаше за себе си да си представи какъв е бил този Хамлет. Но не можа. Донесе статиите на мен, като на стар театрал, да се опитам да възстановя как е изглеждал, как е играл тази или онази сцена, да си представя стила на игра... И изведнъж разбрах какво ни очаква след време, когато хората ще се питат как е играл например Апостол Карамитев. И няма да могат да разберат." За Апостол Карамитев, например, това време - уви! - дойде.
Та думата ми е: ако пишем за историята, това изисква описание на спектакъла и на отделни роли, което поне днес е немислимо по страниците на вестниците. Ако искаме да препоръчаме на зрителя един спектакъл или приятелски да го посъветваме да не си губи вечерта, богата на толкова много други възможности, то това може да бъде по-късичък текст, но той трудно би могъл да бъде определен като аналитичен. Какъв е мостът между тези раздалечени брегове?

5. Не по-малко без-отговорен е логично следващият въпрос: за кого се пише? За правещите театър? Или за тези, които биха го гледали, или вече са го гледали? Въпросът е толкова по-актуален във време като днешното, когато наличието на публика в салоните съвсем не е безпроблемно. Както пише Ромео Попилиев: "...критиката е в постоянната преса на правещите и консумиращите изкуството". Понякога си мисля, че това фундаментално разграничение се смирява от факта, че и двете "страни" не ни четат и така те задружно лишават въпроса от неговата драматичност...

6. Да си представим, че изчезне писмената критика. Хипотезата може би ще затрудни присъстващите гости, но едва ли би стреснала българските ми колеги - подобна перспектива не е така далечна. Убеден съм, че това ще доведе до "точково" развитие на театъра ни, в най-добрия случай - до "пунктирно". Отслабващата с времето памет ще стопи възможността да се открояват различните силови линии на театралния ни процес. Всичко ще започва винаги и пак от нулата. Това трябва да схващаме като комична ситуация.

7. Поредната трудност е свързана с нещо толкова разтегливо и релативно, че даже е неудобно да го назова. Става дума за морала на пишещия театрална критика. Давам си сметка, че по дефиниция този занаят съдържа някаква нескромност, определена суета и не малка дързост (ако предпочитате - наглост). След време остава почти само написаното; и въпреки това критикът трябва да съзнава, че не словото му е в началото, а спектакълът. Моралът и отговорността повече пред широкия кръг читатели, отколкото пред правещите театър - мисля, че това, наред с грамотното и интересното писане, с наличието на куража да си искрен, са шансовете на даден критик да изгради авторитета си в очите на хората. Очевидна е дилемата: да споделям съмненията си, или да карам по-остро на завоите, да ме боли от неуспеха на един спектакъл или строго да му посоча мястото в ъгъла за наказания... Всеки дава своя отговор, но съм убеден, че читателят долавя кога тази дилема въобще отсъства, изобщо не се поставя от даден критик.

8. И така, потънал в самообвинения и неувереност, намирам изход в усилието да препоръчам: повече любов, отвореност, лекота и хумор, особено хумор. Непрекъснато си го повтарям: любов, отвореност, лекота и хумор! Дали това не са материалите, от които може да се игради мостът, за когото говорим на днешната ни кръгла маса.
8 1/2. Реприза. Обичам професията си на театрален критик, може би защото не зная точно в какво е тя... Но се питам. Вече толкова години...

Никола Вандов