Нашата дискусия днес е провокирана от въпроса "Критиката - четиво за творци или за широката публика?". Ако в този въпрос заменим тирето с глагола "съм", той ще прозвучи като отговор: "Критиката е четиво за творци или за широката публика." Тоест въпросът за нейното "съм", за нейното съществуване, така поставен, имплицира необходимостта от избор, който критиката/критикът трябва да направи. Или ще избере творците, посветените, или широката публика, непосветените. В този смисъл, изборът е свързан с вярата в изкуството, за което пише критиката, с необходимостта от него, с неговата, така да се каже, религиозна стойност в обществото. Дали ще пише за посветените в изкуството творци, или ще посвещава в него широката публика? Какъвто и да е нейният избор, в него има нещо от драматизма на датския принц и на мен ми се струва, че преди да се запитаме като него: "Кое е по-достойно?", е по-достойно се запитаме доколко изкуството, с което се занимаваме, има подобна стойност в обществото, в света, в който живеем. Защото критиката се занимава с произведението на изкуството и от неговата значимост за обществото зависи и какво четиво е тя. И понеже аз се занимавам с театър, за мен въпросът е каква е значимостта на театралното изкуство в нашия живот, та да си представим критиката като свещеник, който трябва да се грижи за "вярващите" и да посвещава широката публика в "истината"?
В периоди, когато театралното изкуство е имало подобна висока "религиозна стойност", когато изкуството е имало висок престиж и стойност в обществото, критиката е имала подобни функции. В очите на широката публика, която е отивала на театър, критиката е тази, която просвещава, посвещава зрителя в изкуството, тълкува и обяснява "свещения текст" на произведението. По силата на своето знание, на своята собствена посветеност, на своята професионална компетентност, критиката е институцията, която държи правото да тълкува представлението и да анализира майсторството. От тази си позиция тя черпи моралното право да критикува произведението, защото тя знае "правилата", по които то трябва да е произведение и да служи на публиката. Така тя поема функцията и на естетически коректив, и на пазарен регулатор - ценното, оцененото от нея получава цена в очите на всеки непосветен от публиката, за когото театралното изкуство е било важно. Когато широката публика е гледала с недоверие и неразбиране авангардните произведения на театралното изкуство, пак критиката ги е теоретизирала и е въвеждала тяхната значимост в публичността.
Не бих изпратила с лека ръка всичко това в миналото - далечното или по-близкото, макар днес театралното изкуство да няма подобна престижност и стойност. Но знаем, че театърът отдавна не е "свещен" (Гротовски), макар да пази тук-там подобни силни спомени и традиции. Разнообразието в съвременното театрално изкуство, различните видове театралност търсят максимално широко ветрило от видове публика, която така се и партикуларизира. Широкият спектър от различни социални групи, хибридни културни групи (с напредването на глобализационни процеси), субкултурни общости и прочие с множество различни предпочитания, ценности и традиции в съответните страни с различно театрално наследство, предлага различни естетически посоки на развитие за театралното изкуство. Разноликият съвременен театър в стремежа да разширява своето място, да достига до все повече хора от обществото има много различна в социално и културно отношение публика. Дори в страни със силна обществена и държавна подкрепа се създава в културната среда на доминиращо на конкурентния пазар развлечение. Към това трябва да добавим, че в страни като моята, театърът има наследство, което трябва да осмисли, минало, което да преработи. Задачата и функциите на критиката в тази съвременна ситуация се усложняват и значението на дискусии като днешната е високо. Нямам намерение да давам бързи отговори, но в тази ситуация драматизмът на въпроса, с който започнах, сякаш избледнява. Защото пред нас не е вече просто "широката публика", която критиката да печели за театъра (за това има PR-стратегии и в театъра). Не е и театралното изкуство, чиято територия се ръководи от няколко ясни естетически идеологии. Особено у нас ситуацията е още по-сложна, имайки предвид сериозните трансформации, които претърпява обществото ни и театърът в търсене на различните лица на своята нова публика. С други думи, критиката вероятно е нужно не само непрестанно да разширява своята компетентност, тя би трябвало поне приблизително да знае към коя или към кои/колко от разноликите групи публика е насочено четивото, което създава. Към това непременно трябва да добавим и определението "четяща" - не само заради различните видове издания за различна публика, в които се публикува критика, а и защото, доколкото е "четиво" текстът се чете и от хора, които не отиват непременно на театър. Към професионалната ерудираност, писателски талант и позицията, която са се изисквали от нея, днес би трябвало да се добави и далеч по-широка компетентност в динамиката на културните процеси, на различните изкуства, както и жив, игрови език. За да й имат нейните читатели доверие. Това е най-крехкото, но и твърдо най-важното условие, за да има критиката авторитет, за да се чете. Тя е обърната към онези, които имат потребност от изкуства. Въпросът, който все повече ще ни занимава, е кои са те и как критиката да пише за тях.

Виолета Дечева