Александър Райчев
(1922 - 2003)

"Аз съм оптимист!", завършва последното интервю на Александър Райчев. Есента на 2001 е, композиторът съвсем не е в блестящо здраве, прословутите гарвановочерни коси не са вече същите от години, но очите му пазят искриците хумор, енергия, властност, надежда, увереност... Почти по същото време Лазар Николов ще напише: "Младият Александър Райчев беше, а такъв остана и до днес, дейна, енергична натура, изпълнена с жизненост и оптимизъм". Много по-рано - Константин Илиев: "Не си спомням дали беше след някакъв концерт или след часовете при Владигеров. Заедно със Сашо дълго обикаляхме квартала. (...) Улиците бяха тъмни, беше късна вечер и нищо не предразполагаше към оптимистични разговори. Споделих със Сашо проблемите си, казах му, че съм направил своя опит в музиката и съм решил да не губя години за нещо, което не е за мен. Мрачното ми настроение обаче не му повлия. Той беше (както и сега) човек с толкова светъл и жизнерадостен поглед върху живота, беше толкова уверен в хубавото, което го чака, че ме изгледа с неразбиращ поглед. Започна да ме убеждава, че ще направя голяма грешка, привеждаше примери за музикантския ми талант и дали оптимистичният му тонус ми повлия, или пък аз самият съм чакал точно такива думи, но решението ми беше разколебано. (...) Когато се разделяхме, той ми изсвири с уста песента на момчето от моята музика към "Вятърът и момчето" и ме погледна многозначително."
Памет за Александър Райчев! Памет на негови връстници, преживявали много заедно, дори приятели, но и естетически опоненти. Което я прави далеч по-валидна от лустросаните клишета, обичайни при такива поводи. Защото е преценка на равноправни: "...поехме различни пътища, що се отнася до средствата на композиционната техника. Сигурен съм, че той не е съгласен с мен, както и аз оставам резервиран по отношение на някои негови творби. Но майсторството му остана все така бляскаво и лекотата, с която пише - все така впечатляваща. Всичко, излязло под перото му, е белязано с висок професионализъм и завидно течаща спонтанност..."(Константин Илиев); "...и в музиката изказът ти е такъв - категоричен и приповдигнат. Един широк и мощен поток от звуци, който сякаш не среща препятствия по пътя си, който се разлива спонтанно и уверено, за да завладее с естествеността на своето разгръщане. Винаги, когато слушам твоя музика, се удивлявам на тази лекота - на тази, бих казал, "увереност на лунатик", с която разгръщаш музикалния материал..."(Георги Тутев); "...името на Александър Райчев е име на композитор с голям размах, с големи творчески възможности, име на личност с рядък музикантски талант..."(Лазар Николов)...
Всеки друг от истинските български композитори би изказал (или го е правил неведнъж) по свой начин подобно мнение. Защото безспорното има множество лица и единна същност. Музикантската мисия, дадена от Бога, която Александър Райчев следва до последно. "Още от малък мечтаех да създам едно крупно и сложно произведение, което да разказва историята на човечеството до наши дни... Но това остана само една неосъществима илюзия..." Затова пък подобна детска мечта говори достатъчно за човека, който създаде "Новият Прометей" сред шестте си симфонии, опери и балети, увертюри и концерти, но и "Тихо се сипе първият сняг"...
Опитах се късно да проумея човека Александър Райчев по повод мемоарната му книга "Спомени от петолинието...", на която естествено всичката налична културна преса обърна аристократично невнимание. В тази книга нямаше другост, модерност и постмодернизъм, а и дискурсът бе някак прекалено естествен. Имаше обаче един живот, който тия дни си отиде само физически. Да кажа накрая по стар български обичай - хубаво поне, че в чужбина го знаят. Александър Райчев - Композиторът!


Маня Попова