За разстоянието между любовта и дъвката
Вечер на българската и иранската женска поезия - проява от този непопулярен събитиен жанр се състоя в края на миналата седмица в Народната библиотека. "Съществуват универсални ценности, съществува и език, на който те могат да бъдат изразени - езикът на поезията", каза в приветствието си Райна Гаврилова от фондация "Отворено общество", с чиято подкрепа се организира вечерта. Иранското приветствие съперничеше по поетичност на стиховете. В него се говореше за поезията като "град, отворил своите порти за всички народи и цивилизации", за "сияйната звезда от стихове и поезия", която изгрява над "пустинята на интелектуалността [...] на кръвта и скръбта, където са отрязани вените на състраданието".
В мраморния коридор на библиотеката, осветен оскъдно от смесената светлина на луминесцентни лампи и на обикновени, сложени в железен обков, напомнящ факли, прозвучаха гласовете на три български поетеси и на две ирански. (Третата иранска поетеса не беше дошла, но беше изпратила стихове си.) "Не се обръщай.../ Не искам да се върна в мъртвата жена", високо и решително отекна с "Евридика" гласът на Мирела Иванова сред мрамора и луминесцента на библиотеката. Последва "Дъждовен юли" и "Балада за една жена... от годините на преход..." - едно много дълго заглавие, след което ставаше дума за трамвай - 14, за пазарски торби, млечни баници, съпруг и алкохолни бутилки. Гласът на поетесата стана още по-твърд, мраморът и светлината - още по-хладни; преводът на фарси не можа да възпроизведе стакатото на тази понятна за всеки софиянец действителност.
Рада Панчовска внесе патриотично-патетична нотка с посветеното на Блага Димитрова стихотворение и най-вече с "Ритони", посветено на Панагюрското съкровище. Така иранските слушателки индиректно се запознаха и с останките от "персийската традиция" по нашите земи, както и с някои фактологични данни, вплетени в стиха: "6 кг злато и отгоре", "5 реда негърски главички".
Кристин Димитрова прочете три скромни лични миниатюри - "Баща ти сега", "Десет без пет, пет минути преди началото" и "Границата", в което след въпрос на малката й дъщеря, дали й носи дъвка, поетесата обобщи: "Има щастлив свят и нещастен и между тях има дъвка".
Съкровище, дъвка, трамваи, "цигане с криле от картон" (Мирела Иванова) - в българската поезия. В иранската - главно любов. "Стихове за мъчителното пътуване", "Мелодията на каменното цвете" ("Сърцето ми е остров [...] мисля си, колко ли е разстоянието между мен и рибите"), "Мечта", "Като майка" - бяха заглавията на Фатеме Ракеи (професор, университетски преподавател, депутат, директор на Съюза на иранските поети).
Наргеф Ахенгеран (преподавател по социални науки, завършила религия и право) казва чрез устата на Мъдреца в "Отдаденост": "В света на хората единомислието е по-сладко от единоезичието". Но в другите си стихове говори за любов: "За теб, с теб, без теб..." или "Къде си дъжд от сълзи/ вали, вали...".
Вечерта завърши със стиховете на Перване Неджати (дипломирала се по английска литература, образцов учител в областта Шираз, съветник в Министерството на наставленията). Очила, черно чадри, дълбок, силен, напевен глас. Стиховете й говорят за любов, но прозвучаха и като заплаха: "Душата ти е корава/ когато не си влюбен [...] Не ти се гледа/ когато не си влюбен [...] Нямаш желание за утре/ когато не си влюбен [...] Нямаш разцъфнали очи/когато не си влюбен."
Вечерта на поезията беше част от по-голям проект за културно сътрудничество с Иран, наречен "Мост между цивилизациите". В дългия и хладен библиотечен коридор действително припламнаха някакви искри от всичко онова, за което се говореше в думите.

Ирина Илиева