Литература в действие - само в затвора
На 23 октомври т.г. българо-британският фестивал "Литература в действие" (бел. ред. - вж. "Култура", бр. 40 от т.г.) влезе в затвора. Докато чаках на входа, гледах с любопитство към прозорците на една от сградите, исках да видя затворен затворник. На един прозорец се показа гол до кръста млад мъж. Заразглеждахме се като странни непознати животни и се изненадах колко сме различни, само заради стената, която стоеше между нас. На пропуска ми пишеше: "Лицето А.Г.Ч. ЕГН... може да влезе само в затвора." Пред мен вървеше изостаналият от групата Пламен Дойнов и се шегуваше, че може да се загуби и един поет да остане в затвора.
Участниците: Бил Хърбърт, Марк Робинсън, Фадия Факир - Великобритания; Георги Господинов, Надежда Радулова, Момчил Николов, Пламен Дойнов, ВБВ, Тома Марков - България.
Публиката: повечето мургави с липсващи зъби, в чисти дрехи, пъстри и шаващи присмехулно по седалките. Нямаше убийци, защото те трябва да ходят с белезници (дали не са им забранили, защото няма да могат да ръкопляскат), присъстваха крадци, които казваха, че са съдени не за кражби, а за грабежи.
Фадия Факир, родена в Аман, Йордания, стоеше в строг костюм, с червило, блестящи черни очи и прочете най-предизвикателния текст. Откъс от романа й "Стълбове от сол", текст за жената, специално подбран за затворниците. Може би защото в съзнанието на мъжа винаги има една жена, която е готова да изпълни всяко негово сексуално желание, особено жената от Изтока, легендарна с покорността си пред мъжа. Като че ли накрая те ръкопляскаха, грейнали по-скоро на свършването на акта, отколкото на литературната стойност на откъса. На самата Фадия Факир очевидно й беше страшно забавно и си седна тържествуваща.
В стихотворението си за фантазиите на всекидневието Надежда Радулова говореше отново за сексуалността, само че в друг аспект. Да го изразим с един от белградските графити - "Работата е в наши ръце, положението е напълно самозадоволително", или с една дума "автосексуалност". За мъжа и жената в една душа.
Последното любовно стихотворение беше "Любовният заек" на Георги Господинов, защото "любовта може да бъде и кухня, и готвен заек, в крайна сметка". То се обръщаше към емоционалната страна на любовта. За дълготрайното чувство, което може да продължава да "къкри" дълго във времето. Тома Марков му създаваше ритъм с найлоново пликче, което в един момент подбуди асоциация с дишане на лепило. И възгласите "Кале, кале!" накараха Господинов да пита два пъти "Изключи ли печката?", "Изключи ли печката?"...
И всички тези любовни стихове в затвора ме накараха да се сетя за едно парче на Джим Морисън, в което се казваше: "Постройте ми жена / десет стъпки висока". Смятам, че успяха да я построят за затворниците. Изговориха им я.
А Бил Хърбърт сам определя поезията си като "поезия на мястото, пронизано от локалното, като архитектура, история и език". Стихотворението, което прочете, беше за духа на мъртвите. Казваше се "Slow animals crossing", беше преведено на български като "Малки животни пресичат пътя", което ме изненада, защото животните бяха slow (бавни), а не small (малки). Макар че може и да са били намалени, защото заглавието идва от грешка в пътен знак, на който трябвало да пише "Slow! (бавно, намалете скоростта!) Animals crossing (преминават животни)". Обаче му забравили удивителната. Марк Робинсън започнал да пише между смените си като главен готвач във вегетарианска фирма, но в момента е директор на изкуствата и развитието на Art Council England. Стихотворението "Как се научих да пея" е по-скоро картина, в която става дума за звуци и глас. Звучеше като свобода, донесена в затвора.
Затворниците обаче ми изглеждаха донякъде силни и сигурни, защото са затворени, изолирана общност. Помислих си, че този начин на отделяне не е правилен. С изненада открих, че затвореният човек е същият като свободния човек, че си има два крака, две ръце, може би по-малко зъби, но е човек. И същевременно е травмиран. На тези хора като че ли им трябва лечение на душата, а не затваряне на тялото. Защото това покрива и замазва проблемите, но не ги премахва. Защото, както каза един от затворниците, в изминалите девет години за трети път идват писатели. Иначе в затвора се четат криминални романи.

Александра Чаушова