Гранични състояния


През последните десет години свикнахме да се срещаме с необичайните живописни интерпретации на Станислав Памукчиев. Но всяка следваща негова изложба добавяше нов елемент - част от материално-духовния му "надсвят". От 4 ноември в СГХГ художникът събра отделните части в обща експозиция, с която отбелязва 50-годишния си юбилей.
Същността на произведенията на Памукчиев подлежи на многобройни интерпретации. Те поставят въпроси и отправни точки, насочват към размисли за граничността на времето, на пространството. Тяхната инспирация се свързва по-скоро с миналото и отвъдното и твърде малко с настоящето. В основата си те се родеят по особен начин с българските традиции, със селските обичаи и предметност, с останки от миналото, посипани с прах. Неслучайно художникът ги подрежда по "музеен" начин - под стъклени витрини, върху лавици или ги закача, сякаш забравени, върху подобие на селски плет. В настоящата изложба са си дали среща материалният и нематериалният свят, извадени от земните "пластове". В тях предметът е спомен за някогашно, човекът е силует на душа, а образът - проекция на собственото ни съществование.
Забележителна е и последователността, в която тези причудливи форми се появяват. Метаморфозата им започва от двуизмерността на листа/платното, от която те "напират" към третото "зримо" измерение, за да се превърнат в пластични пространствени обекти. Така те дават и нова форма, ново значение на традиционната представа за живопис. Забележителното в тях обаче се дължи на навлизането им в четвърто - невидимо за очите, непонятно измерение.
Въпреки че се занимава с реалност "отвъд", която обикновено е мрачна, неясна и плашеща, Станислав Памукчиев създава с произведенията си атмосфера на оптимизъм, проникната от светлина. В тях преобладават тъмните тонове с ахроматична деликатност, но каква по-подходяща тоналност би могло да има за свят "в зачатие", който все още не е напълно познат и не е достатъчно изследван.
Материите, с които Станислав Памукчиев работи, също са специално подбрани. Пепел, въглени, сажди, трици, пръст, восък - все "земни" материали, претърпяли метаморфоза, за да придадат смисъл.
За дефинирането на произведенията на Станислав Памукчиев се е обособила специфична терминология, "витаеща" около граничното. Като започнем със създадената от него дума "морфи", преминем през заглавията на отделните му изложби: "Пепели", "Утаено време", "Про/то/странства", "Преминаване", "Реликти", през имената на негови работи: "Проходи", "изтляване... предел... сияние", "Пътека", "Пластове" и достигнем до критически определения като: "търсения, които надскачат външните форми на реалността и се стремят да проникнат отвъд тях; там, където властват фундаменталните, но същевременно и дискретни форми на битието", "вместилища, хранилища на недооформени пориви, пашкули, криещи неизвестни въжделения, отломки от неосъзнати желания, първични, все още размити, импулси..." (Борис Данаилов), "фикционални модели на интерпретация, чрез които можем да се докоснем до присъствието на една неподозряна реалност, за чието присъствие предполагаме, но не можем да я обозрем" (Искра Траянова). Всички тези думи очертават съществуването на паралелен свят със собствени правила и закони, до който само художникът се докосва, но успява да му придаде видими очертания.
Интересен е фактът, че самият художник дефинира насоките си на търсене, осмисляйки всеки следващ етап. Чрез творческия акт той достига до "вътрешна свобода" чрез "себепознание и взиране в собствената съкровеност".
Произведенията, събрани по този начин, в една изложба, дават много отговори, но поставят и закономерен въпрос "Какво ще следва?"

Светла Петкова

* Цитираните по-горе текстове са част от великолепния каталог, съпътстващ изложбата. В него са събрани фотоследи от десетгодишния труд на Станислав Памукчиев, а теоретичен смисъл му придават текстовете на Борис Данаилов, Искра Траянова и Светлин Русев.