Човеци през блатото
Четиринайстото издание на "Златен ритон" е уникално (за периода след възраждането му през 1998) в поне девет аспекта: количествено изобилие, предизвикало пресяване (селекционна комисия в състав Людмила Дякова, Пенка Монова и Георги Ангелов са избрали 75 филма - 56 документални и 19 анимационни - от 110 заглавия), доминиране на качествените филми (освен 15-те адекватно наградени от журито, имаше поне още десетина свестни), изваждане на парливите проблеми на съществуването ни през екзистенциалното, заявяване на 2 нови за киното ни жанра: "равносметка през монтажа на собственото творчество" ("Обикновен (социализъм)?" на Никола Ковачев и "Истината е една: две истини няма" на Стилиян Парушев) и "личен документален филм" ("Баща ми" на Андрей Слабаков), достойно присъствие на регионални телевизии (РТЦ - Русе, с "Блажени Босилков" на Пенка Шопова, "Горяните от равнината" на Владимир Кондов, "По вода... под земята" на Елена Машкова), гледане на филмите от журито в зала, невъзможност да се види и един филм от информационната програма (с изключение на наградената анимация от Анеси, придружена от Венсан Фери, директор на маркетинга на Международния анимационен филмов пазар), нито един филм не е произведен на 35 мм, трима от наградените режисьори са възпитаници на НБУ (Стефан Командарев, Светослав Драганов и Иван Трайков)...
Поел с "летящ старт", тазгодишният "Златен ритон" удържа темпото до финала и ни зареди с бъдеще - напук на социалния разпад, който в различна степен бе експониран на екрана. В момент, когато пари за кино изобщо няма, а Законът за киното е все още мъглявина, в реномирания лукс на "Новотел Пловдив" гледахме от сутрин до вечер филми за опоскваните ни пак от сутрин до вечер демократични упования. Поради изобилието им бе нарушена фестивалната традиция да се представят техните създатели преди прожекцията (единственото изключение направи Стефан Китанов, пристигнал специално за случая в битността си на продуцент на "Хляб над оградата"). Иван Трайков се представи в конкурса с 3 заглавия ("35 мм спомени", "Закуска на тревата" и "Огън и плам"), други режисьори - с по 2 (Иван Младенов с "Вятърът на оголената луна" и "Селото, в което не се случи нищо", Стефан Командарев с "Азбука на надеждата" и "Хляб над оградата", Любомир Халачев с "Как Европа влезе в България" и "Френската жена на българския подофицер" и Светослав Драганов с "Млади сърца" и "Веселите момчета"). Разбира се, не всички филми бяха равностойни. Нещо повече - имаше недоразумения, промушили се през критериите на селекцията (предимно репортажи). По-важното е, че авторите продължават традицията на славното ни документално кино да изследват параметрите на днешността в контекста на историята и етнопсихологията. Но, за разлика от преди, сега социологическият патос е изместен от екзистенциалното изследване - човекът с неговите тегоби и надежди е показан в крупен план (и визуално, и психологически). Неслучайно тематичната фестивална доминанта бе реализацията на индивидуалния житейски проект на фона на обществения крах. А нейната интерпретация бе реализирана в опозицията активност-пасивност, формирала и най-важните тенденции в документалното ни кино днес: хроничен трагизъм (филмите на Иван Младенов) и стоическа креативност (филмите на Стефан Командарев) на фона на изтърбушеното село.
И в "Селото, в което не се случи нищо", и във "Вятърът на оголената луна" Иван Младенов продължава заниманията си от времето на "Селска война" (1988). Както на фестивала често се повтаряше, той продължава да прави "своя" филм, само че времето е изкормило и последния лъч оптимизъм (финалният транс на детето в "Селото..." или заколването на ярето във "Вятърът...). И двата филма са травматични пътувания през кошмарите на българската мизерия, но "Вятърът на оголената луна" е направо адски крясък. През херметизма на селяните от Лопушна и замлъкналата му едновремешна духова музика се разкрачва историята като неизтребим хищник - от 1923 до Веска Меджедиева. Фундаменталният примитивизъм на това живеене е изведен като трагична поанта за българската обреченост през естетиката на натуралистичната поезия. Излят и катартичен, този филм не ми дава покой вече седми ден.
Противоположен е погледът към конвулсиите на прехода във филмите на Стефан Командарев. В "Хляб над оградата" той тръгва от заедността на живеенето (етническо и религиозно) в затънтени места, където верските различия (католицизъм, православие и ислям) са помирени от добротата и хляба. Бедността е факт, но всеки от героите й се опълчва с малката си траектория на съзидание. Дълбоко, топло и тънко наблюдение, стъпило върху човешкия ресурс и откритостта пред другия. За съжаление, прекалено обстоятелствено - форматът 56 минути не издържа докрай. Затова пък "Азбука на надеждата" изглежда дори кратък за своите 53 минути - той е апотеоз на всекидневния житейски смисъл.
Поел от обезлюдяването на погранични села след прокуждането на турците по време на "възродителния процес" през 1989, Командарев се съсредоточава в жертвената всеотдайност на родителите спрямо образованието на децата им. Турското семейство не е заминало, живее в схлупена къщурка, но бащата всеки ден кара с каруца двете си дъщери до спирката на микробуса. "Когато бяха в първи-втори клас, зиме ги носехме на гръб, тъй като за каручката е непроходимо", споделя майката, безразлична към граматическата категория "род". Прямото произнасяне на поколенската им безпросветност е трогателно, но всекидневните инвестиции в просветността - родителски и детски - са направо величави. И в двата филма главната находка на Командарев е най-вече в избора на героите - скромни, светли и симпатични, но "Азбука..." печели и с по-изчистената структура, и с делнично-живописната визия на Антон Бакарски. Този филм зарежда с добра енергия и продължава креативната тенденция в новото ни документално кино, зачената с "Орфей и говедата" на Здравко Драгнев ("Златен ритон" '98).
Занимания с аспектите на етническата толерантност видяхме и в други важни филми: пътешествие с мелодия и карта из крехкостта на етническия мир на Балканите ("Чия е тази песен?" на Адела Пеева, вж. "Култура", бр. 40 от 2003), травматичната проекция на т.нар. "възродителен процес" върху заминалите и останалите в България турци ("Пътят" на Станислава Калчева), парадоксалното живеене между България и Сърбия заради разделение на дворове и фамилии в Западните покрайнини по силата на Ньойския договор ("Браздата, която разделя" на Симеон Григоров от пернишката кабелна телевизия "Кракра")...
Изненадата на фестивала бе, че сред толкова млади режисьори, вперени в днешността от позицията на своя бекграунд, класиците Никола Ковачев и Стилиян Парушев им отговориха, щурмувайки за пореден път цитаделата на социализма и за първи - собственото си творчество. Провокациите им за тези монтажни равносметки са различни, както и процеса на създаване, но ги обединява посланието. "Обикновен (социализъм)?" е жесток и безнадежден филм, в който може би единствената закачка е заглавието (спомняте си "Обикновен фашизъм" на Михаил Ром, нали?). Както винаги честен и чист, Никола Ковачев се опитва да се обезпаразити от идеологическите си заблуди чрез микс от интервюта, възгледите на емигранта Генчо Попцвятков и собствените си филми. Създаван между 1992 и 2003, този проект е осъществен благодарение на продуцента Росица Вълканова (която, прочее, също активно присъства в кадър). Равносметката е болезнена - България е клоака. Но чисто кинематографично това е артикулирано мъчително и бъбриво (53 минути). Затова пък "Истината е една: две истини няма", създаден от случайно струпване на прашасали кутии лента, е по-банален като намерение, но далеч по-прозрачен като резултат. И двамата ветерани обаче извеждат проблема за достойнството - един от смисловите акценти на този фестивал.
Наблюдавахме и обилие от филми, посветени на личности - те бяха може би половината от конкурсната програма. По време на обсъжданията авторите темпераментно се съпротивяваха срещу клишето "портрет", но колкото и плътен да е контекстуалният хастар на този род филми, не може да се заобиколи дефиницията - все още не е измислен друг термин. Те биха могли да се класифицират като съвременни и исторически (в зависимост от епохата, в която е живял обектът), редови и юбилейни (в зависимост от повода), обществени и художнически (в зависимост от професията), индивидуални или групови (ясно защо)... Между другото, гледахме и два филма, продуцирани от обекта си ("На кого му пука" на Марин Градинаров, посветен на актьора Венци Божинов, и "Изстрели в храма на удоволствието" на Рангел Вълчанов, посветен на д-р Емилова).
Най-респектиращият в своеобразната "портретиада" безспорно е "Похвално слово за българския консерватизъм" на Светослав Овчаров, посветен на един от съзидателите на българската държавност Константин Стоилов, роден преди 150 години (вж. "Култура", бр. 35 от 2003).
Най-радикалният в тази поредица бе "Баща ми" на Андрей Слабаков, посветен на Петър Слабаков по повод неговата 80-годишнина. Трябва да си дързък като Андрей, за да вкараш зрителя в интимитета на семейно-поколенското общуване, да задържиш вниманието му с цитати от роли на актьора Слабаков и да съградиш метафора на уловеното време от срещата на два свята. Въпреки че на моменти градусът пада, изгледах 71-минутния филм с тръпка.
Едва ли ще шокирам някого с тезата, че най-любопитни опити за обемане на времето и неговите вибрации показаха младите. Необременени от гърбиците на идеологически/естетически товари, те жадно вдишват всекидневието и с шеметна скорост го издишват във филм. Най-темпераментният сред тях е Светослав Драганов. Той не само хваща разни столични чудаци от разни поколения и съумява да ги предразположи да се разголват, сякаш камерата е виртуална, ами и щрихира живота като купон. В "Млади сърца" това са самотни пенсионери, своеобразни последователи на героите в "Балът" на Еторе Скола. Един от друг по-симпатични, те изваждат третата възраст от щампата "вайкане и сапунки" и й дават шансове за мечтаене. "Веселите момчета" е филм за музиканти, но това не е едновремешната съветска група, а незрящи, които вместо да протягат ръка за социална милостиня, си изкарват ракията с достойнство. Освен това, Светльо Драганов ни ги представя с такава съкрушителна искреност, че забравяме да им съчувстваме - различията са пометени и заживяваме заедно с героите. Ако беше малко по-скрупульозно конструиран, филмът щеше да звънти.
Иван Трайков влиза от проект в проект с публицистичен хъс, кротко вдъхновение и плашеща динамика. В "35 мм спомени" алармира за умирането на визуалната ни памет заедно с взривоопасно-вехтите филмови ленти. И за държавното безхаберие по въпроса. Ценен филм. Сериозното си отношение към архивите той експонира в "Огън и плам", посветен на митичния навремето шеф на столичната пожарна Юрий Захарчук, за когото все още се носи легендата, че момичетата надвисвали по прозорците, когато минавал на кон. "Закуска на тревата" тръгва от дините и тиквите, струпани като жалки инсталации сред урбанистично-панелна София; преминава през несгодите, изповядани от техните производители; стига до неизбежната репродукция на едноименната картина на Мане. Хубава идея, изгубена в хаоса.
Преживяване бе и особеният филм "Домът" на Ралица Бонева, който показва няколко обитатели на столичен дом за деца в неравностойно положение, които в страданието се еманципират до степен да поемат отговорност за родителите си. Но и той ми се стори дълъг.
"Каре" на Ани Йотова е изтънчен опит да помири любов и старост, желания и смърт. Увлекателен филм за женската рекапитулация през погледа на четири картоиграчки. Смях и кокетство, борбеност и нежност се разхождат достолепно из екрана, а камерата на Иван Тонев ги следи с мистично благоговение. Чуден филм... Тепърва ще обсъждаме перспективите на документалното ни кино.
Анимацията се изсипа в последния ден и напълни дотогава рехавата зала. Заприиждаха млади автори и техните приятели. Атмосферата стана някак по-пъстра. Не бих казала съвсем същото за видените филми. В анимационната програма също се събраха класици и новаци: от Тодор Динов и "Двуокият" до студента в НАТФИЗ Ясен Джабиров и "Черти и наковални", от Стоян Дуков и "Бълхата" и "Ромео и Жулиета" до Борис Десподов и "Митология", от Николай Тодоров и "Мир като на война" до студентката в НБУ Роза Стефанова и "Съседи". А в "Поет и Пегас" на Андрей Кулев се срещнаха дядо и внуче - сценарист е Христо Ганев. Но въпреки заиграването с колорит и теми, въпреки лъчистата фантазия или митичните сюжети, повечето филми изглеждат някак претупани (но пък и прожекцията направи, каквото можа, за да закаля багрите). Най-хомогенни според затрудненото ми от насипността възприятие ми се сториха "Дребосъкът" на Андрей Цветков (с динамиката, персонажите и посланието) и "Черти и наковални" (с графичния си лаконизъм). Но това са само епидермални впечатления. Анимацията заслужава специално внимание.
Утопия би било да се мъча да обхвана всички филми на "Златния ритон". Утеха би било да съм представила по-важните акценти от фестивала. И за да бъда докрай коректна, ще призная, че това жури взе възможно най-елегантните решения. Да не забравя - и купон имаше. Навярно "Найлонът" сега ще е по-скучен бар. Остава надеждата, че ще се видим следващата есен. Защото филмите настояват "Златният ритон" да си върне статуквото на ежегоден фестивал. Пък дотогава дано повече телевизии се обърнат към документалното и анимационното ни кино - като производство и програмиране.

Геновева Димитрова



Златен ритон,
Пловдив,
2-8 ноември 2003