Да гласуваш за кауза
Като имам предвид склонността на всички (включвам и себе си) да доизмислят и видоизменят в съзнанието си личната си история до степен, че в спомените им да останат и неща, които практически никога не са се случвали по този начин, се досещам защо още когато стана ясно, че СДС губи изборите в София, веднага иззад гърба бе измъкнат лозунгът за "нереформираната БСП" (разбирай, комунистите).2 Изглежда, че и "мозъчният тръст" на сините също има наум горепосоченото, доколкото всъщност можем да говорим за "мозъчен тръст" у която и да било българска политическа партия. Проблемът обаче е, че този стереотип вече не работи така, както преди няколко години, и за това има някои причини, на които ще се спра по-надолу. Преди да го сторя, трябва да кажа, че в тях не влиза известната още от "царските" избори теза, че хората са се отказали да бъдат "граждани" в политическия смисъл на думата, поради простата причина, че "хората", поне у нас, никога не са били такива, та в даден момент да се откажат от това свое качество. Наистина обяснението звучи ефектно, но практически то няма съдържание. По тази плоскост се плъзна и Любен Дилов-син в сприхавото си изявление (за какво точно, не стана ясно), което впоследствие се оказа, че е било преамбюл към светкавично-смешноватото и очаквано коалиране със СДС още на пресконференцията. Именно там и беше извадено плашилото на комунизма. По всяка вероятност т.нар. дясно в България все още не притежава други средства за самоидентификация, освен еднозначното определяне на противника. Това също е обяснимо, доколкото в обществото не съществува достатъчно голяма социална група, която да се отъждествява per definitionem с "десни" ценности.
Консервативно - парадоксално - в България е "лявото", или поне то се опитва да заиграва с такъв тип послания.
Ползвайки тази терминология, аз естествено си давам сметка за голямата доза относителност в понятията "дясно" и "ляво" в съвременния свят. Относителност, чиито смисли се проявяват и тук, в България, по определен начин, дължащ се на липсата на общественополитическа традиция както за тяхното разбиране, така и в променянето им. По тази причина у нас "лявото" и "дясното" не се припознават като културни реалии, а или като своеобразна "битова" жестикулация, или като откъснати от родната действителност интелигентски напъни. Каква точно християндемократическа ценностна система оплодява СДС? За каква социалдемокрация можем да говорим при БСП? Ако е истина (аз мисля, че е), че тя все още е нереформирана, не по-малко вярно е, че СДС все още не е формулиран. Политическото у нас е чиста конюнктура и тази конюнктурност най-вече (ще) предопределя слабата избирателна активност3, а не разочарованието на хората от факта, че "всички са маскари" - такова със сигурност има, но твърдя, че не то е същинското измерение на проблема. Само като разочарование искат да го представят партиите и за тях има смисъл да го правят, още повече, че им позволява, както видяхме, да заговорят активно за "морала в политиката" - един оксиморон в съзнанието на българина именно заради гореказаната конюнктурност. Да не споменавам и онези PR техники и похвати, които се заемат от Запад и автоматично (дори и до степен превод) се прилагат на родна почва, оставяйки ясното впечатление, че смисълът на политическия избор е във възможно по-професионалното прилъгване и прикоткване на електората. Смисълът - по всичко личи, е точно такъв, но трябва да се действа малко по-умно. Твърде дразнещ понякога е и вече оформеният кръг от млади и недотам млади интелигенти, които бих определил с думата "еврокомсомол" и чиято основна дейност се изчерпва със семинари, ролеви игри и нахъсано говорене (на практика помежду си) за това колко е важно да бъдем "активни граждани". Сякаш "гражданската активност" е иманентното съдържание на интелекта и се обозначава външно чрез процента усвоени средства от фондации и програми.
И така, какви са причините (според мен) призивът да се гласува "за кауза" вече да не работи по начина, по който се очаква от десните лидери.
Първо, както казах, собствената им конюнктурност и "идеологическа номиналност". Те самите не знаят (и никой не знае) какви са, но пък много добре засега успяват да кажат какви не са. В потвърждение на това служи и призивът на Надежда Михайлова да се гласува за Софиянски. В противен случай "нереформираната БСП" ще вземе властта и в столицата. Прилича на политически прагматизъм, но всъщност откровено разчита на елементарни рефлекси, което всъщност е доста обидно за избирателите на СДС, особено след близо 14 години скрити и недотам скрити обяснения, че именно те са по-интелигентната част от обществото.4 С това не твърдя, че вероятно доста от тях не са се вслушали в призива, но казвам, че сериозната политическа сила не бива да си позволява да разчита на снизходително отношение от страна на симпатизантите си. А пък как да разтълкуваме радостната гордост в съобщението, че СДС "остава втора политическа сила", освен ако това не е било изненадващо и за самите тях? Тук, разбира се, пресилвам, но такъв тип заявления, направо казано, са смешни и напълно антиполитически. Да, може да се отговори, че навсякъде по света партиите се коалират в името на определена цел. Съгласен съм. Партиите по света, разбирай, европейските партии, са традиционни партии с традиционни групи съмишленици с целия комплекс от следствия и съдържания в понятието "традиция". В България СДС е всичко останало, но не и традиционна партия. Тя тепърва трябва да се опитва да стане такава.
Второ, поради липсата както на християндемократически традиции, така и на средна класа и едър бизнес в България, СДС (по-точно онези, които се считат за негови водачи) през изминалите две години трябваше да отговори и на себе си, и пред обществото на няколко въпроса. Но без сръдливи заявления, че това е вътрешен проблем на партията - за една парламентарна партия балансът между вътрешнопартийно и обществено би трябвало да се определя по-прецизно. Така че - за какво и защо е СДС? И не според принципа "за ЕС и НАТО", тъй като в това политическо послание, както се казва, няма новина. (Всички - поне по-значимите - партии в България са за ЕС и НАТО, а освен това самата заявка далеч не се възприема еднозначно.) Не и според лозунга "против комунистите", защото веднага трябва да кажат по какви причини, докато бяха на власт, не отвориха досиетата; защо практически принудиха Симеон II (по онова време) да отиде на парламентарни избори, а не го оставиха да спечели президентските; защо знакови фигури от ръководството или напуснаха, или бяха изгонени с обвинения за корупция и клиентелизъм, а днес и в близко бъдеще със същите или с част от тях ще се наложи да се правят коалиции? Струва ми се, че може още да се пита в тези посоки и пак най-вероятно няма да се получи отговор. Но тогава как ще бъде убеден някой да гласува "за кауза", още повече, че не се знае каква точно е тя. Да не споменавам случая с фондация "Демокрация", зад който най-малкото се крие въпиюща политическа некомпетентност и недалновидност на фона например на онези отказани 1000 долара, дадени от покойния Илия Павлов за кампанията на президента Клинтън. За разлика от БСП СДС няма "естествен" статистически значим електорат, т.е. хора, които независимо от всички разочарования ще стоят "до гроб" с партията си, не защото са някакви социалдемократи, а просто вече възрастни (в по-голямата си част), които не могат - а и никой няма право да го изисква от тях - да приемат идеята за безсмислието на досегашния си живот. Длъжен съм да призная все пак, че към днешния момент социалистическата партия сякаш търси решения за проблемите си сравнително по-грамотно от своите опоненти. На практика именно тук е основната разлика между "ляво" и "дясно" в България. БСП се държи точно като политическа партия, която добре познава и използва реалиите на нашенската народопсихология независимо какво мислим за нея. Поведението на десните партии, и най-вече на СДС, напомня повече за псевдоаристократични клубове, в които довчерашният Драган се опитва да си докаже, че вече е барон Драган, и комизмът е окончателен, щом се усетим, че всъщност никой не се интересува от баронството му.
Ако говорим сериозно, проблемът на СДС е, че в България автентично дясно няма, а доколкото изобщо го е имало някога, то днес е само в спомените на малкото все още живи неполитици, т.е. "дясното" в България днес е повече акт на неизживяна емоция, отколкото на прагматична политическа визия. Следователно, за да иска от хората да гласуват за него като "за кауза", "десният" български политик трябва много ясно да си формулира смислите на тази кауза и то така, че когато (и ако) дойде на власт, нейните практически елементи да бъдат лесно и бързо разпознати от обществото. Един типичен пример колко далеч са идеолозите на "дясното" от сериозния опит за неговото схващане е казусът с БПЦ, когато поради съвсем елементарните си знания за църквата (християндемократите, sic!), "оставиха" нещата в ръцете на един замаян от тщеславие монах-партиец и на неколцина свещеници, които днес са готови да направят и "избори за Бог", само и само за да продължат да присъстват в медиите. Напълно произволно в СДС решиха, че в църковното общежитие нещата се правят "по демократичен начин", демонстрирайки по същността си болшевишки рефлекси.5 Дали разбират, че това е всичко друго, но не и "дясно"? По-късното признание на тази грешка някак увисна в празно пространство и не бе възприето отново поради принципа, който като че ли стана водещ в СДС - липсата на обяснения за едно или друго решение или действие. Но, за съжаление, има и други примери за тази неадекватност и не е само случаят с БПЦ. Какво стори "християндемократическата" партия за малкия и средния бизнес? Нищо. Това е отговорът, който голямата част от предприемачите дават. Каква - "дясна", "лява" или никаква - образователна политика водеше СДС? Лесно е да се обяснява колко тежко е било положението на страната след Виденов и как хората не са понесли цената на реформите. Пита се - на кои точно реформи? Аз в никакъв случай не желая да отричам или да омаловажавам и добре направеното, но тук не говорим за него, а за онова, което обществото "не било разбрало". Дори и така да е, чия е вината - на обществото или на политическата партия, която не умее да говори с него, както и да се държи по приемлив за него начин? Тук отново никакви преки (дори до степен превод) заемки от чужда културна традиция няма да помогнат, тъй като винаги ще бъдат обект на лесна профанизация и осмиване в масовото съзнание - не защото са глупави, а защото са "чужди". Ние все още сме твърде далеч от създаването на някаква значима група с космополитно мислене - "еврокомсомолът", за който стана дума, е само недозрял неин предвестник. (Съвсем отделен въпрос е доколко в секуларния космополитизъм изобщо има нещо ценно, но не обсъждам него тук.) Определено в този смисъл и прословутото присъединяване към Европейския съюз е силно проблематично. Не защото няма да се случи, това е въпрос на конюнктурна политика, а защото, образно казано, българинът се нарича европеец само когато се сравнява с африканците, с азиатците или американците и когато размахва исторически книжки със съмнителна научна стойност. По отношение обаче на лондончанина, парижанина, берлинчанина и дори на жителя на Прага или Москва ние като цяло се чувстваме провинциалисти. Разбира се, "сериозните" политици у нас не се интересуват и нямат време да мислят за съдържанието и значението на такива понятия, като "културна периферия", но поне трябва да се опитат да си дадат сметка какво следва от това и как трябва да бъдат формулирани посланията и поведението им в този контекст. Защото този "провинциален" усет днес деградира до исторически митове и позьорство - той всъщност се разпознава най-добре там; и въобще не е заслуга на политическата система в страната, че все още не се е появила силна крайно дясна популистка партия. По-скоро това е следствие от народопсихологията ни, която не бива и да се надценява, тъй като сме повече "мързеливи", отколкото "толерантни". В този смисъл "десните" наши политици трябва да престанат веднъж завинаги да трупат словосъчетания за общоевропейските или за "цивилизационните" ценности. Първо, такива ценности съществуват само в главите на PR специалистите, и, второ, непрестанното им рекламиране води в крайна сметка до усилването на наличната вече шовинистично-квазиправославна (всъщност антихристиянска) неграмотност. Рекламата само добавя контурите на пропастта между "онези, на които животът се случва, и онези, които случват живота си" (като стилистика и като подтекст изразът е отвратителен, но е ясно свидетелство за незрялостта и комплексите на издигналите го като лозунг). Твърде ранно е все още за България рязкото обособяване на политико-икономически елит и "други". Тук няма и никога не е имало такава традиция и родното "светско общество", погледнато отстрани, е пределно комично и парвенюшко точно в парадигмата на "културната периферия". Така в масовото съзнание комизмът и парвенющината рефлектират в политическото въобще. Но и как да се почувства "средният" човек, когато непрекъснато му се напомня, че е "провинциал", още повече от хора, които той знае като еднакви със себе си. В действителност жестикулациите на "елита" (по принцип свързван - тук и (за)сега - с "чуждото") излъчват именно такъв род послания. А от фрустрирания, при това и обиждан човек, не очаквайте някакво "гражданско" (каквото и да значи то) поведение. Точно обратното - популизмът в даден момент ще мимикрира като "гражданско". В този план "дясното" у нас има много път пред себе си, докато успее да се легитимира и да придобие своя физиономия, ако желае да бъде политическо дясно, а не просто life style.
И накрая искам да припомня същностното противоречие в израза "гласувам за кауза". За кауза човек се бори, страда, ако щете, жертва се, но не гласува. Това е безсмислица и е подигравка и с интелигентността ни, и изобщо с хората, ако продължават да ни го вменяват като едва ли не морално задължение. "Който не гласува, няма право да критикува" е само поредното медийно клише, под което прозира страхът на партийните агитатори от собствената им некомпетентност. Просто правата не се дават по силата на гласуването, а наопаки - гласуването е частно следствие от тях; и всеки човек, който спазва законите и си плаща данъците, има моралното право да критикува и да изисква от управляващите и от лидерите, независимо дали е гласувал, или е отишъл за гъби.

Марио Коев


Марио Коев (1966, София) е учил в Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски", ръкоположен за свещеник през 1995. Публикувал е стихове, разкази и статии в печата, както и книга "Quasi" ("Жанет-45", Пловдив).
Искаме ли да въздействаме [чрез думите, б.м.] на тълпата, трябва да познаваме смисъла им за нея в определен момент, а не някогашния им смисъл...1

1 Гюстав Льобон, "Психология на тълпите", УИ "Св. Климент Охридски", С., 1995, прев. Христо Гутев, 77.


2 Разбира се, знам, че у нас все още са живи и някои истински дисиденти, прекарали най-хубавата част от живота си из комунистическите лагери и затвори. Работата е там, че те са по-малко, отколкото би решил страничен наблюдател, слушащ заявленията на един или друг партиен деец, а и т.нар. политически елит успя напълно съзнателно да ги маргинализира.







































3 И в повечето от т.нар. развити демокрации избирателната активност е ниска. При тях обаче то е следствие не толкова от съзнание за конюнктурността на политическите партии или от разочарования (макар че го има), колкото от далеч по-установената независимост на институциите и на администрацията от тях.











































4 Да делиш обществото по признака "интелигентност" води дотам в един момент "интелигентните" да станат "непослушни", а другите да не могат да забравят обидата.





























































































































5 Всъщност "десните" лидери могат да бъдат видени несръчно да се прекръстват и да палят свещ в някой храм само по време на избирателна кампания или по повод някоя годишнина. Сами по себе си, като личности, те нямат много общо с християнщината, според израза на Киркегор.