Залцбург 2003
И тази година живописният австрийски град, украсен с пъстроцветни афиши, плакати, знамена и снимки на световноизвестни изпълнители, отвори широко вратите си за многобройните фестивални гости. С неприкрита гордост тук се говори за недостижимия комерсиален успех на този фестивал с най-скъпи билети в света и с най-силно присъствие на финансово-политическия елит. (Фактът, че на "черния" пазар цената на един билет достига до 500 евро, едва ли се нуждае от коментар.) Две трети от бюджета (44 мил. евро) идва от частни спонсори и организации, а останалата трета - от държавата. Най-могъщите грамофонни фирми представят тук своите звезди, така че пред щастливците, имали шанса да дебютират в Залцбург, се открива пътят към световната кариера.

Скандали и скандалчета

Скандалите и сензациите са неизменна част от този скъпо платен лукс. Първият скандал, предотвратен все пак малко преди тържественото откриване, беше един художествен обект, наречен "Триумфалната арка", който трябваше да украсява пространството пред голямата фестивална зала. Тази триметрова статуя представляваше полуизвито в дъга мъжко тяло с недвусмислено насочен към небето символ на мъжествеността. Дали за да не осквернява погледа на монахините от съседния женски манастир, или заради очакваните кралски особи, на първо място принц Чарлс и неговата Памела, малко преди откриването на фестивала статуята набързо изчезна от фестивалното пространство.
Това беше обаче само началото на скандала. Истинската буря се разрази по време на фестивалната премиера на "Отвличане от сарая" от Моцарт в интерпретацията на диригента Айвър Болтън и режисьора Стефан Хернхайм.
33-годишният норвежки режисьор, ученик на Гьотц Фридрих, e очевиден привърженик на модната тенденция класиката да се третира като повод за свободни вариации и импровизации. Фантазията му при това отива толкова далеч, че операта става неузнаваема дори и за най-просветения зрител. Още по време на увертюрата се появява двойка в "костюмите" на Адам и Ева, за да припомни може би историята за Сътворението, първородния грях и изгубения рай, или пък просто така - за да не скучае публиката... Както сараят, така и Селим паша отсъстват от постановката; тъй като пашата не е пееща роля, неговото присъствие в действието според режисьора е по-скоро виртуално - най-вече като ретроспекция на мислите и страховете на останалите участници; затова и репликите му са разпределени между тях. Героите са взаимозаменяеми, действието е изпълнено с двойници и отражения. Речитативите и разговорните диалози са съкратени или пък заменени от нови, съобразени с ексцентричното действие. Сценичните аксесоари са от съвременния домашен бит - телевизор, прахосмукачка, ютия... Във финала виждаме Осмин в ролята на католически свещеник (защо пък не, след като в постановката всичко е възможно?), даващ благословията си на множество брачни двойки. Не става много ясно дали този ритуал ги прави щастливи или не, тъй като за любов при тази интерпретация дори не става въпрос.
Човек неволно си припомня Моцартовите постановки на Питър Селърс, в които действието, макар и пренесено в съвременна Америка, прониква в самата същност на Моцартовия свят, достигайки мащабите на архетипичното. "Свободните вариации и импровизации" на Хернхайм са го отвели толкова далеч от първоначалната тема, че Моцартовата музика се оказва по-скоро "пришита" към режисьорския замисъл. Публиката реагира на това с нещо като хепънинг, като шумно нарушаваше хода на спектакъла и искаше парите си обратно. Пита се, очаквал ли е театърът на Залцбург и особено интендантът на фестивала Петер Ружичка, сам музикант и изтъкнат композитор, този вид реакции, или пък хепънингът е бил специално "композиран" за фестивалната премиера?

Поглед в бъдещето или срутване на утопиите?

Щастливо изключение от този режисьорски нарцисизъм беше другата Моцартова премиера "Милосърдието на Тит". Тя именно даде възможност на музиката да бъде пълновластна господарка на сцената така, както Моцарт си е мечтал, особено при такъв познавач на неговото творчество, като диригента Николаус Харнонкур, и при такъв букет от блестящи солисти, сред които единствената по рода си Веселина Кацарова. Произведението, написано в годината на "Вълшебната флейта" и несправедливо останало в нейната сянка, не случайно се определя от диригента като "поглед, отправен към бъдещето". Използвайки само като повод познатите форми на опера сериа, Моцарт въвлича в неповторим свят, твърде отдалечен от представата за жизнерадостното дете-чудо. От музиката лъха непреодолима тъга и меланхолия, душевните раздвоения достигат границите на пълната резигнация. Подобно на "Така правят всички жени", и тук става въпрос за накърнено доверие, разочаровани приятелства, изгубена любов.
Според режисьора Мартин Кушей атентатът (подпалването на Капитолия) с цел да бъде убит Тит е символ на "фундаменталната несигурност, фрустрация и вътрешна не-свобода, както и на срутването на всички утопии". Защото заедно с пожара "горят човешките души". С това той несъмнено препраща към нашата съвременност, към атентата на 11 септември 2001, както и към предизвиканите от него събития. Затова и постановката рисува твърде мрачна и безнадеждна утопия, в центъра на която са душевните терзания на Сесто (Веселина Кацарова). Против волята си, само за да угоди на властолюбивата Вителия, в която е влюбен, той става изпълнител на атентата срещу Тит (Михаел Шаде). Тит, от своя страна, за да избегне конфликта, прощава на приятеля си Сесто, както и на всички участници в престъплението, за да разбере накрая, че в своята мекушавост е останал сам и не е в състояние вече да управлява. Със своя проникновен прочит на партитурата Харнонкур довежда певците до границите на възможното по отношение на звукоизвличане и артикулация. Фокус на целия спектакъл е Сесто на Кацарова, която показа такава гласова палитра, такава чувствителност и изразен потенциал при разкриване на най-тънките душевни движения, че караше зрителната зала да замре. Не случайно в един от вестниците тя бе наречена "кралицата на вечерта".
В края на спектакъла дворецът на императора се превръща в нещо като затвор с огромно количество малки семейни килии. Замръзналата сюрреалистична картина е запълнена с еднакво облечени мъже и жени в профил, с бездушни лица, седнали на еднакви маси, а в средата на всяка маса, сякаш сервирани за вечеря еднакви полуголи дечица. Равенството между хората се е превърнало в бездушна униформеност на хуманоиди...

Вълненията в театралната зала

Бурята не отмина и театралната зала, макар че там виковете "у-у-у" бяха примесени и с възторжени овации. Става въпрос за постановката на известния с левите си убеждения и анархистични възгледи Йохан Кресник, който беше избрал за обект на своя тотален театър Ибсеновия "Пер Гинт". Почти половината от текста на Ибсен е изрязан, затова пък спектакълът е обилно гарниран с цитати от Маркс, Жан-Пол Сартър, Пазолини, Улрике Майнкопф, Майка Тереза, Хайнрих Мюлер. Представлението представлява впечатляваща симбиоза от театър (великолепната актьорска игра граничи с акробатиката), музика (Григ, Брамс, Чайковски), танц (необикновената пластика на хореографията напомня движенията в природата и животинския свят, както и етнографията на най-старите неевропейски култури). Особено атрактивна е сценографията (Мартин Зехетгрубер) на тази постановка. В началото тя въвежда в света на наивната норвежка идилия - ярко зелени хълмове и дръвчета като на пощенска картичка. Във второ действие обаче зеленото покривало се смъква и хълмовете се оказват огромни гипсови глави на изхвърлените на боклука на историята идоли - Ленин, Ницше, Джон Кенеди. В тази гигантска боклукчийска кофа се случват основните перипетии на действието. Пер със своите свръхмерни туристически обувки (същите носят и двамата му двойници) крачи по света, разпространява своите лъжи, декламира политически послания или се отдава на някои (впрочем стигащи често до перверзия) еротични удоволствия. Африканската сцена от Ибсеновата пиеса се разиграва на мароканска земя, където американските космонавти, завоювали тази територия, гордо са заболи своето знаме, все едно че са на луната. Пер, борецът за социална справедливост, разкъсва империалистическото знаме и нарича американския президент неграмотен алкохолик (с което предизвиква бурни одобрителни аплаузи в зрителната зала). Под звуците на скерцото от Пета симфония на Чайковски се стига до световен апокалипсис: сцената е залята от супермаркетни найлонови пликове "Алди", от които се изсипват кости и доларови банкноти. Антиамериканската сатира, както и протестът срещу консумативното западно общество достига своя връх в падащите от небето консерви "кока-кола", играещи и ролята на театрална завеса. И тук любовта няма никакъв шанс.
Поетичният образ на Солвейг няма място нито на сцената на световната революция, нито в душата на Пер. Всички тези екстремни полярности - поезия и груба еротика, мистерия и психоанализа, хумор и политическа агитка - карат зрителя да се чувства на границата между пълното отричане и хипнотичното въвличане в световните катаклизми, в които всеки човек е не само зрител, но и участник.

Приказна опера и мечта за летене

С особени почести на тазгодишния Залцбургски фестивал бяха отличени двама изтъкнати немски композитори: Ханс Вернер Хенце (1926) и Карлхайнц Щокхаузен (1928). Освен че беше честван с камерни концерти и уъркшоп на лятната академия, Хенце се изяви и чрез световната премиера на операта си "L'ulupa und der Triumph der Sohnesliebe" (контрактация на Залцбургски фестивал). Либретото, написано от композитора по една сирийска приказка, съдържа 11 контрастно изградени картини. Улупа - това е вълшебна птица, носеща щастие, която отлита, загубва се и накрая бива намерена. Както подобава за една приказка, в нея има баща с трима сина, от които двамата лоши, а третият добър; добрият с помощта на летящ демон успява да намери птицата, а после се влюбва в една принцеса... Всичко, разбира се, завършва с хепиенд, също и премиерата на операта, която, благодарение на достъпната, съдържаща много звукоизобразителни моменти музика, явно се хареса на публиката.
Истинска сензация беше честването на 75-годишния юбилей на Щокхаузен под небето на Залцбург с неговия написан преди 10 години по поръчка на фестивала "Хеликоптер-квартет". Австрийската армия беше осигурила необходимата апаратура, а производителят на напитки Ред Бул си беше позволил лукса да спонсорира този необикновен въздушен спектакъл.
Публиката беше разположена на летището на града, а във въздуха бяха четиримата изпълнители от квартет "Щадлер", всеки на отделен хеликоптер. Звукът на инструментите посредством микрофон се предаваше през високоговорителите, като цялата тази атракция се ръководеше лично от композитора. В тази си концепция той реализира детската си мечта за летене, като влага при това и метафизичен смисъл: опит да се доближи чрез музиката си до космическите енергии и посредством това да постигне хармонията на универсума.

Театър и политическа диктатура

В рамките на фестивала беше проведен и традиционният международен симпозиум на Залцбургския университет, посветен тази година на темата "Музикалният театър в изгнание по време на диктатурите и неговата рецепция". Тази толкова актуална тема беше блестящо представена във встъпителния доклад на Петер Шобади, един от основните организатори на симпозиума и представител на Залцбургската международна асоциация. Той определи двете тоталитарни системи - комунизма и фашизма - като най-жестокото завоевание на XX век, поставило под въпрос цялото културно наследство на човечеството. Направи ми впечатление, че сред референтите по време на дискусиите по най-парливите въпроси далеч не цареше единомислие, което означава, че границите изток-запад едва ли могат да бъдат лесно премахнати в мисленето на хората. Това особено ясно личеше при някои източни германци, които, обсъждайки зверствата на фашистката диктатура, по никакъв начин не желаеха да си спомнят какво е било по времето на комунизма. Дори такъв известен режисьор като Йоахим Херц, чиято творческа дейност е протекла по време на този режим, в доклада си "Колко свободен, кога и къде е бил (музикалният) театър" не каза нито една дума за това, какво е означавало за него да твори в условията на комунистическата диктатура, пречела ли му е не-свободата на театъра, имал ли е проблеми със съвестта си? Очевидно не е лесно човек да се отърси от миналото си, в което всеки оставя частичка от себе си...
Завършвайки този обзор, забелязвам, че съм пропуснала редица важни неща - концертите на Виенската филхармония, на Берлинските филхармоници, на Щатскапеле Дрезден, Концертгебау Амстердам, филхармонията от Питсбург, от Израел... Не ми остана място да се спра и върху изпълненията на такива индивидуалности, като Маурицио Полини, Алфред Брендел, Евгений Кисин... Едва ли е по силите на един човек да обхване целия спектър от музикални, театрални и концертни прояви на Залцбургския фестивал. Остават обаче спомените, атмосферата, аромата на преживяното.

Мария Костакева