Бауман за сигурността,
свободата и човека
Както е известно, още френското Просвещение проявява първите признаци на онази носталгия към идиличното минало на общностното съжителство, която бележи саморефлексията на модерността. Действително, осъзнаването на модерния период в повечето случаи върви ръка за ръка с критичното осмисляне на разликата с предходното време и на търсенето на алтернативните белези, които биха откроили модерната епоха като по-прогресивна. Век по-късно Фердинанд Тьонис намира социологическото съответствие на въпросния преход от епоха в епоха, като се опитва да структурира елементите и функциите на общност и общество - двете исторически форми на социална организация.
В този смисъл Зигмунт Бауман не предлага на вниманието ни нова тема на изследване. Когато той пише за общността и за търсенето на безопасност в несигурния свят, неговата задача е не толкова да запознае читателите с различните страни на един проблем, колкото (поне според мен) да види този проблем в специфичен ракурс - през мястото на човека в този свят, и то от гледна точка на разбирането на самия Бауман за глобалните процеси. На практика това са две задачи, които съвсем не е лесно да бъдат съвместени. Стремежът за навлизане във вселената на човека, за обясняване на динамиката на изменение на неговите емоции, нагласи, настроения, предпочитания, връзки не съвпада с ориентирания по необходимост исторически анализ на световното развитие. Границите на човешкия живот задават хоризонт на мисленето и целеполагането, различен от границите на държавата или епохата. Изглежда човекът произвежда и преработва друг тип историческо време, чието вместване в общоприетите обяснителни схеми на исторически прогрес е доста трудно.
Какво се получава в резултат на Баумановото усилие? Чисто емпиричните наблюдения на днешния ден показват, че се е загубила сигурността, която е съхранявала човешките общности от зората на човечеството насам. Бауман извежда сигурността, усещането за сигурност като ключова характеристика на предмодерната общност и я ограничава исторически с настъпването на модерността, когато в принцип на епохата се превръща свободата. Сигурност и свобода са двата полюса на човешкия социален живот. Желанието на човека да придобие повече свобода, да отвоюва (както би казал Кант) повече територии за автономната човешка воля е в основата на този исторически преход, който ние наричаме модерност. Но той по необходимост отрича типа сигурност, на който се е радвала предмодерната общност и който е допускал стабилното колективно себеосъществяване в ситуация на малък риск. Свободата е фундаментална ценност, но е свързана с риск; рискът убива сигурността; оттам се разпада общността. Нещо повече, общността прави другите неотменима част от вътрешния ни свят, докато в модерното и особено в късномодерното общество другите не са задължителни, те не конструират свободната ни индивидуалност, дори често именно те произвеждат несигурност и, следователно, представляват заплаха за тази индивидуалност.
Една от смисловите кулминации на книгата на Бауман е преинтерпретацията на Киркегоровата интерпретация на Моцартовото либрето на "Дон Жуан". Образът на Дон Жуан е най-подходящата илюстрация за съблазняването като съвременен социален феномен. В този изцяло динамичен поведенчески модел принципът е постоянно да се свършва и постоянно да се почва отначало. Няма (и няма смисъл да има) времева и пространствена локализация на действието. Индивидът е до такава степен извън времето и пространството, че всеки опит за полагането му в тях би се счел за недопустимо ограничение на личностната свобода. Индивидът е и напълно извън пределите на общностните връзки. Жизнената стратегия на Дон Жуан недвусмислено постулира отсъствието на общност; в рамките на тази стратегия жените са само случаен атрибут и могат при желание да се заменят с други вещи. Няма общностно споделени практики и няма възможност за израстване на културата. В подобен контекст терминът "разпад" започва да звучи много уместно.
И за да стане въпросът още по-сложен, Бауман добавя, че връщане към състоянието на сигурност, връщане към общността е вече невъзможно; метафората, използвана от него, е с мъките на Тантал, който ясно съзира достойнствата на изгубения рай, но не може да ги достигне. По такъв начин, между другото, Бауман ясно демонстрира на чия страна са симпатиите му в построената от него дилема между общността на сигурността и обществото на свободата. И това не изчерпва аргументацията му. Той продължава нататък и атакува самата представа за общество на свободата. Според него свободата е била само временна последица от рухването на предмодерния общностен ред; скоро тя е заменена от паноптическата власт на модерните елити, от всеобщия надзор, за който говори Фуко. А постмодерното разпадане, на което днес сме свидетели, само маркира края на непрестанните опити на модерността да изгражда нов тип общности в името на сигурността. Постмодерното разпадане, в крайна сметка, лишава идеята за модерния лабиринт от целия неин смисъл, защото предпоставя отсъствието на край, на една определена и фиксирана цел. Целта като че ли се избира индивидуално и се консумира индивидуално. Критерият, казва Бауман, вече не е етически и в някаква степен надиндивидуален, а естетически - според това какво ни харесва. Надиндивидуална реалност не съществува и ето защо носталгиите ни по общността могат да се удовлетворяват с участието в една общност на не-принадлежността, в една заедност на самотниците. Само парадокси могат да ни служат за логически ориентир в амбицията ни да постигнем непостижимото.
Модерната епоха във виждането на Бауман е времеви отрязък, подчинен на усилията нарастващата човешка свобода да бъде съчетана с конструирането на общностни модели. Обаче тези общности не споделят спецификите на автентичните общностни образувания. Например, етническите малцинства и другите признати "общности" не са такива на практика, защото не предполагат реален избор. Хората "обективно" членуват в тях, поставени са в тях и не са имали възможност да избират сами. Един драстичен пример, впрочем любим на Бауман и от предишни негови книги, гетото, също не е общност на сигурността, защото негов принцип е изключването и стремежът към измъкване. Идентичността, смятана от мнозина за съвременен критерий за принадлежност към общност, се оказва всъщност само сурогат на общността.
Прословутото интелектуалско течение на мултикултурализма, което би трябвало да защитава общностите, не прави друго, освен да прикрива проблема с неравенството на ресурсите; да го превръща в безопасно културно разнообразие и да го изследва като такова. Така мултикултурализмът е едно привидно хуманно представяне на нееднаквите човешки съдби като право на общностите да избират начина си на живот. С други думи, става "оръдие на политически неограничаваната глобализация".
И ако обобщим, неуспехът да се създадат устойчиви човешки общности днес се обуславя от глобалните процеси, изследвани по-детайлно от Бауман в книгата му "Глобализацията". Светът вече е гъвкав, няма твърдост, променлив е, в него не може да се положи някаква категорична сигурност. Тук вече анализът на Бауман се измества от психологическата плоскост към плоскостта на историята и политиката. На тази плоскост текстът на Бауман става по-точен и последователен като понятиен апарат и изводи и по-малко изпъстрен с недоказуеми психологически проникновения от разсъжденията му за човека. Бауман подразделя модерната епоха на "твърда" и "втечнена" модерност, по аналогия с агрегатните състояния на материята. Той се отказва да търси дълбинните основания за прехода на епохите, не анализира историческия процес, нито идеологическите конструкции, като, да речем, последиците от протестантската етика и индивидуалисткото начало. В някакъв смисъл това стои вън от темата, да се проследи съотношението на сигурност и свобода в нашия живот. Специфика на "твърдата" модерност, твърди Бауман, е наличието на цел на политическото действие, наличие на рационално целеполагане изобщо. Това е времето на завършените логически модели на историята, на идеалите за социална справедливост; на единството на власт (като упражняване на господство в отношение на неравенство) и политика (като институционална организация на човешкото общество). От своя страна, "втечнената" модерност заменя устойчивите модели отпреди с вечно незавършеното разгръщане на идеите за човешки права и за свобода. Това е всъщност времето на глобализация, белязано с постепенно разрастваща се пропаст между власт (надтериториална по характера си) и политика (човешките обществени и териториални институции).
"Настъплението" на принципа на свободата прави днешните "общности" кратковременни и просто илюзорно потвърждение на индивидуалната автономия. Сигурността става ахилесовата пета на глобалните елити, на глобалните "адаптирани", на онези, издигнали се на върха на новите социални стратификации на базата на критерия за мобилност. Общността по дефиницията на Бауман значи равно участие в съвместното съграждане на благосъстоянието. "Втечнената" модерност, или фоайето на глобалната епоха, отрича такава възможност за равно участие. Две са нейните най-общи характеристики. Първата е дезангажирането на властта. Паноптическият модел на всенадзорността вече е излишен; ширещата се несигурност кара хората сами да се контролират и конкурират, което на свой ред благоприятства и стимулира социалната дезинтеграция. Втората характеристика е превръщането на излишъка в норма. Изразено в социологически термини, това е превръщането на обществото на производителите в потребителско общество. В такова общество търсещото удовлетворение желание е движещата сила, то обуславя и различните особености на обществения живот, с които се сблъскваме ежедневно. Дон-Жуановата стратегия на съблазняването действа като неотменим фактор на прогреса.
Общността окончателно се разтваря в безспирните пулсации на започването и свършването.
Как Бауман вижда спасението от патологията на атомизираното и обхванато от "екзистенциална несигурност" общество? Неговата рецепта е в две части. Първо - равенство на ресурсите, защото неравенството на ресурсите пречи на свободата на избора, без да ни приближава до сигурността. И второ - колективната застраховка срещу индивидуалната неспособност или неуспех. Само такова обвързване би решило проблемите на дезинтеграцията и отчуждението.
Няма да се наемам да коментирам доколко утопични и нереалистични са подобни цели. Не в тяхната пряка приложимост е въпросът. Въпросът е дали ще признаем, че поставените от Бауман проблеми действително стоят на дневен ред и трябва да намерят решения. Не можем да не го признаем. Въпросът е дали ще признаем, че изследването на глобалните процеси е пътят за откриване на ориентир към проблемите на съвременния човек. Не можем да не го признаем. Въпросът е дали ще признаем, в крайна сметка, че човекът е това, което трябва да концентрира интереса на социалните науки, и решенията да се съобразяват с човека, а не с някакви обективни фактори. Длъжни сме да го признаем, ако, като хуманитаристи, сме хора не само по физиология, но и по професия. Дилемата между свободата и сигурността никога не е напълно разрешима и Бауман изрично го подчертава. Като писан текст, като книга Бауман се опитва да разреши и друга дилема - между психологическото визионерство като инструмент за формулиране на изводи, и социално-историческия подход на анализ. Не съм сигурен, че дилемата, или мярата, или балансът, са намерени навсякъде съвсем успешно. Но съм сигурен, че и когато преживява индивидуалните съдби, и когато обобщава процесите на глобализация, Бауман показва тази човешка чувствителност, която трябва да е задължително качество на социалния учен.

Борис Попиванов


Борис Попиванов е студент по политология в Софийския университет. Неотдавна спечели конкурс за аналитична разработка на тема "800-те дни - рационалната равносметка", връчена му от Института за социални ценности и структури "Иван Хаджийски".
Зигмунт Бауман. Общността. Търсене на безопасност в несигурния свят. Превод от английски Мария Димитрова. Издателство ЛИК. С., 2003.
Цена 7 лева.