Пътуване назад във времето?
През месец август тази година десетки граждани на Република Македония и на други държави посетиха родните си места в Северна Гърция за пръв път от 55 години насам. Това бяха 60-,70-годишни жени и мъже, повечето понастоящем пенсионери, но до ден днешен парадоксално самоопределящи се като "деца-бегaлци" (т.е. "деца-бежанци"). Те са част от онези 25 000 до 28 000 деца, които през 1948 г., в хода на Гръцката гражданска война, са евакуирани (или отвлечени?) от родните си места от активисти на Комунистическата партия на Гърция. Впоследствие те са прехвърлени в "братските страни" на комунистическа Източна Европа и настанени в специални детски домове. В историографията не съществува консенсус относно характера и необходимостта на тази мярка. Ако македонските историци и лявонастроените гръцки интелектуалци говорят за "евакуация" и "спасение" (Западна Егейска Македония, откъдето произхождат повечето деца, е сред районите на най-жестоки сражения по време на войната), в десния гръцки политически дискурс, те все още се водят като жертва на педомазома, т.е. отвличане от типа на османския "кръвен данък". Целта в този случай била промиване на техните мозъци в комунистическите държави и дори промяна на националната им идентичност: в момента повечето бежанци, причисляващи се към "децата-бегалци", се считат за македонци по етнически произход, независимо дали живеят в Република Македония, или в Унгария, Полша, Чехия. Някои от тях, след известен престой в източноевропейските държави, мигрират при роднини в Австралия, Канада и други отвъдокеански страни. Днес, заедно с други категории егейски македонски бежанци и емигранти, те имат множество организации, които издигат серия от искания - от свободно репатриране по родните краища до признаване на колективни малцинствени права на роднините им, живеещи в Гърция.
До тази година "децата-бегалци" по редица причини нямаха право да се завърнат в родните си места. В македонските паспорти на повечето от тях е записано мястото им на раждане със съответния славянски топоним - например, "роден в село Горно Котори, околия Леринска", наместо сегашната географско-административна реалия "село Ано Идруса, префектура (номос) Флорина". За гръцката администрация наличието на славянските названия в официални документи представлява проява на иредентизъм и лица с подобни поспорти не се допускат на гръцка територия. Преди няколко години македонското и гръцкото правителство постигнаха компромис: като място на раждане в паспортите на бежанци от егейския край, граждани на бившата югославска република, да се вписва само "Гърция", без това да гарантира каквито и да било привилегии при издаването на визи. Тази година Атина прояви и още едно неочаквано "великодушие".
На 8 юни гръцкият заместник-външен министър Андреас Ловердос изрази волята на правителството през тази година да гарантира на бежанците от Гражданската война, живеещи във "ФИРОМ", свободен достъп до родните им места, и дори заяви готовност да се решат въпросите, свързани с техните имоти в Гърция, връщането на гръцкото им гражданство и пр. Решението на правителството на Симитис съвпадна с подготовката на "Третата среща на децата-бегалци от Егейския дял на Македония", организирана от основаното в Скопие Сдружение на децата-бегалци. Ръководителят му Гьорги Доневски предвиждаше срещата да се проведе тъкмо на гръцка територия и то със сериозни обструкции от страна на Атина. На 1 юли говорителят на гръцкото външно министерство Панайотис Беглитис изложи окончателното правителствено решение: Атина гарантира "свободен достъп" на всички бежанци за период от двайсет дена в промеждутъка от 10 август до 30 октомври 2003 г. Всеки роден в Гърция гражданин на "Република Скопия" получава двайсетдневна гратис виза срещу единственото условие да има "Гърция" като родно място в паспорта си.
Изискването да се "изтрият" македонските топоними в личните документи отново се възприе като прекалено голям компромис от главната организация на егейците, т.е. на македонците бежанци от Гърция: според шефа на базираното в Битоля Сдружение на македонците от Егейския дял на Македония Александар Поповски, решението на гръцкото правителство означава чисто и просто "можете да отидете в Гърция, но не можете да се завърнете у дома". Бежанците в крайна сметка не са обикновени туристи и отстраняването на топонимите беше възприето като ампутация на бежанската им идентичност. Разглеждано от мнозина като "предателство" спрямо "травматичната памет" на "македонците от Егейската част на Македония", компромисът беше все пак приет от стотици бивши (но и настоящи в идентификацията си) "деца-бегалци". Мнозина от тях не бяха виждали родните си места от 55 години насам, когато ги напускат невръстни. Така, до началото на периода на "свободен достъп", около 500 души си извадиха експресно гратис визи.
Това бяха хората, които предпочетоха едно по-прагматично решение на проблем, който вече десетки години блокираше връщането им към "родната земя" и срещата с роднини от другата страна на границата. Други се опитаха все пак да преговарят, но без особен успех: още първия ден към 40 македонски граждани бяха върнати от гръцките граничари, тъй като въпреки всичко не бяха променили названията в паспортите си. Граждани на Чешката република и дори на Австралия със славянски топоними в личните документи трябваше също да се върнат след официалното обяснение "поради други причини". Австралийски македонски активист също не беше допуснат въпреки изрядни документи, с което се доказа съществуването на черни списъци на македонски емигранти-невъзвращенци.
Активисти на македонската политическа партия в Гърция Виножито/Уранио токсо (на български, "Дъга") организираха символично посрещане на първите дошли на граничния пункт между Република Македония и Гърция Меджитлия/Ники. Пред насъбралите се репортери лидерът Павлос Васкопулос обясни, че тази политическа стъпка все още не представлява истинско отваряне на границата, тъй като практически не е отменен дискриминационният закон на правителството на Папандреу от 1982 г., предвиждащ репатриране единствено на "гърци по род". Официално само "етнически гърци" могат да се завърнат. Същият законодателен акт беше охарактеризиран като "нацистки" и като проява на апартейд. Атанасиос Паризис - президент на Гръцкия клон на Европейското бюро за по-малко употребявани езици, пледира за свободно репатриране както на "децата-бегалци", така и на всички македонски бежанци от Гърция, включително и на бившите партизани-участници в Гражданската война, борили се за откъсването на Егейска Македония от Гърция.
На 20 август, първия ден на събора, три автобуса транспортираха от Скопие до македонско-гръцката граница около 150 "деца-бегалци", понастоящем хора на 60-70 години. Те прекараха шест часа на граничния пункт, тъй като гръцката гранична полиция държеше да разпита всеки от тях индивидуално. Те бяха вкарвани поединично в стаичка за разпит и трябваше да посочат месторождението си - на гръцки, гръцките имена на родителите си, както и целта на пътуването си до Гърция. "Децата-бегалци" преживяха това посрещане като откровено символно насилие - някои от тях не знаеха гръцките имена на родителите си, или просто не желаеха да ги назовават със същите. Изглежда, че конкретната цел на граничната полиция беше да попречи на по-значително събиране на бивши бежанци в центъра на Флорина (Лерин), град със значително славяноезично население. Такова събиране не беше разрешено и от кметството на града.
Макар и с цената на посочените "компромиси", решението на Атина беше представено от активистите като първа стъпка в правилната посока. На тържественото откриване на събора на "децата-бегалци" присъстваха няколко асоциации от Република Македония и от Гърция, които общо проведоха пресконференция на стандартен македонски и на гръцки.
Говорителите пледираха за пълна и окончателна репатриация на македонските бежанци в Гърция, но и за реституирането на недвижимата им собственост и на гражданството им. Същевременно активистите настояваха за зачитането на "човешките и гражданските права" на македонците, граждани на Гърция, за образование на македонски език в районите, в които живеят, и пр.
Паметта за Гражданската война беше особено изтъкната през втория ден на срещата, когато трите автобуса с участници преминаха през планината Вичо, където по време на войната се разразяват някои от най-тежките битки.
"Децата-бегалци" представляват специален случай сред останалите егейски активисти. В своя политически дискурс те са по-склонни да се представят като невинни жертви на голямата политика: те действително напускат родните си места на възраст, на която са били лишени от възможност за самостоятелен глас и вземане на решение. Но като всички егейски бежанци, и "децата-бегалци" с готовност вписват своя жизнен път в големия разказ на националната история. На нейния "героичен фон", някои от тях посетиха за пръв път от 1948 година своите родни села.
Костурското село Вишени, на гръцки Висиня, беше първата спирка. Селото е запазило спомена за Гражданската война - много от къщите му са силно повредени от бомбардировки и пожари. Хубавите домове на новозаселилите се контрастират на фона на руини. Активист на асоциация на егейски македонци в Унгария за пръв път от 55 години посещаваше родното Вишени. В първия момент той не можеше да разпознае своето село и търсеше по-скоро природни дадености като планината Вичо, за да си представи къде по-точно би трябвало да се намира неговият дом. Други, вече завръщали се "деца-бегалци", споделяха подобен опит: те търсели стари дървета - черници и кестени, - за да се ориентират в родно място, което изглеждало някак си различно. След като виждали родната си къща (по-често само останки от нея), те не я напускали, без да вземат шепа пръст от двора или камъчета от зида. В емоционален изблик бежанецът от Вишени целуна "родната земя", казвайки, че най-после, след години изгнание, може да заяви, че е "оттук".
Подчертаван от самите участници като завръщане към земята, от която преди половин век били "изкоренени", този символизъм на корените е парадоксална функция на една може би по-поносима за невръстни деца, отколкото за техните родители раздяла. "Децата-бегалци" развиват своите сантиментални картографии на родния край най-вече след момента на евакуацията си. В техния случай "родината" представлява най-вече по-късна ментална конструкция, формирана в транснационалните активистки мрежи на егейците. "Децата-бегалци" имат и неофициален химн, който беше често изпълняван по време на пътуването:
Каде сте, Македончиhьа?
Каде сте, каj отидовте?
За вас плаче маjка Егеjцка,
За вас плаче маjка Македониjа...

Изпълняването на егейско хоро трябваше да манифестира на всяка спирка по пътя символната стойност на националното, и по определен начин - "автентичната" национална принадлежност на посетените места. Така самото пътуване беше не просто посещение на родни села, но и символично картографиране на "Егейска Македония": посетени бяха градове като Лерин, Костур, Воден, които днес се наричат съответно Флорина, Касторя, Едеса. В програмата на срещата беше взето предвид желанието на мнозина от бежанците да прекарат няколко дена в своите места на раждане. Автобусите често спираха, за да може поредното "дете-бегалец" да слезе на пътя пред едно нямо, почти неузнаваемо и някак си чуждо село. Почти всички участници имаха адреси на свои роднини в Гърция, но често не беше ясно как последните ще се отнесат към "завърналите се". Разказваха се истории за студено и неприветливо отношение от страна на братовчеди и други близки, които бяха интерпретирани като проява на страх или като резултат на "погърчването" на тези, които поради различни причини са останали.
Вечерта на третия ден беше ознаменувана с литургия, водена от "скандалния свещеник" Никодимос Царкняс. Борец за малцинствените права на македонците в Гърция, отлъчен от Гръцката православна църква, Царкняс претърпя и серия от доста абсурдни процеси, в които защитаваше своята "патриотична кауза". В двора на собствената си къща в мегленското градче Аридеа/Съботско, той продължава изграждането на "първата македонска църква в Гърция", спонсорирана от силно националистката диаспора в Австралия, Канада и пр. В храма, наименован на местната "македонска" светица "Св. Злата Мегленска", Царкняс отслужи възпоменателна служба в памет на "жертвите на Илинденското въстание и на Гражданската война". Така на индивидуалния опит на "децата-бегалци" беше придадена допълнителна историческа дълбочина: тяхната история беше директно свързана със събития отпреди 100 години, случили се в напълно различен политически и културен контекст. Историческите референции на срещата бяха дори засилени през четвъртия и последен ден, когато част от "децата-бегалци" посетиха района на Преспа и по-специално руините на "Св. Ахил" при Малкото Преспанско езеро, датиращи от времето на "македонския славянски" цар Самуил.
За "децата-бегалци" третата среща беше трудно и изпълнено с компромиси "завръщане у дома", но и малък триумф на "историческата истина". Сантиментално пътуване към родината - "Егейска Македония", с изгубените села и все още горчиви спомени, тази среща беше и реализация на нещо, което изглеждаше до този момент невъзможно: колективно възпоминание по родните места на т.нар. егзодус - изселването на егейците от Гърция, мислено по аналогия с изхода на евреите от Египет, но и с допълнителната конотация на шоа, на геноцид, в какъвто егейските активисти обвиняват гръцката държава. Въпреки всичко, не е ясно в каква посока ще се развие позицията на Атина след изтичането на сегашния срок на "свободен достъп" - 30 октомври.
Днес, 55 години след изселването на "децата-бегалци" от Северна Гърция, повечето от тях се идентифицират с мнозинството в Република Македония, в която живеят. Песимистичните им визии за политическото бъдеще на бившата югославска република са свързани и с напредъка на собствения им живот. Понастящем повечето "деца-бегалци" са пенсионери и все по-честите лишения в сегашния им живот контрастират с благоденствието, на което се радват жителите на родните им места в гръцка Македония. Тяхната трета среща, за пръв път проведена на гръцка територия, може би засили фрустрациите им и чувството на загуба. На сегашната си възраст малцина от "децата-бегалци" желаят действителна репатриация в Гърция, и исканията им са свързани по-скоро с една символична реабилитация и признание на причинена спрямо тях неправда. Колкото и войнствен да е понякога политическият им активизъм, официалната политика на страната, в която са родени - днес пълноправен член на Европейския съюз и на "международната общност" - спрямо личната болка на тези 60-,70-годишни хора изглежда по-скоро архаична и недопустима. В крайна сметка гръцката администрация разчита на едно "естествено решение" на проблема за репатрирането и "децата-бегалци" съзнават добре, че то представлява една необратимост, с която не могат да се борят - изтичащото време, наближаващата смърт.

Чавдар Маринов


Чавдар Маринов е докторант по философия в СУ Св. Климент Охридски и по социални науки в Ecole des hautes etudes en sciences sociales в Париж.
Третата среща на децата-бегалци 20-24 август 2003, гр. Флорина (Лерин), Северна Гърция


Текстът е част от по-обширна разработка в рамките на проекта НЕКСУС при Центъра за академични изследвания - София, отнасяща се до политическия активизъм на егейските македонски емигранти и тяхното място в политиките на идентичността на Гърция, Република Македония и България. Относно "децата-бегалци" и въобще егейските бежанци в Република Македония виж Keith Brown, "Macedonia's Child-Grandfathers: The Transnational Politics of Memory, Exile and Return, 1948-1998", University of Washington N°38; Кица Колбе, Егеjци, Скопjе, 1999; Miladina Monova, "De la logique de retour a la logique de l'etablissement. Le cas des refugies de la Guerre civile grecque en Republique de Macedoine", Etudes balkaniques, Paris, 9, 2002; Idem, "De l'historicite a l'ethnicite : Les Egeens ou ces autres Macedoniens", Balkanologie, V, 1&2, 12/2001.