От две години и София си има биенале. Въпреки че е затворено в тесни регионални (балкански), полови (само жени) и времеви (съвременност) рамки, биеналето има амбицията да бъде огледало на събития, лица и процеси от заобикалящия ни свят.
Гледах изложбата няколко пъти. На откриването, с присъщата за подобни моменти разсеяност, сред микс от лица и образи, ми допадна усещането за просторност, търсено от организаторите при изграждането на експозицията. Работите могат да се възприемат спокойно. Разтълкувах поставената тема "Ние сме времето" като желание за концентриране на вниманието върху различни процеси от съвременността, пречупени през отделната личност. Смути ме само английският превод "We Are The Weather", тъй като насочва по-скоро към времето като атмосферни условия.
При втората си обиколка създавам комуникативна връзка с някои произведения, с други - не. Търся посланието им. Може би необходимото качество на образа в съвременното изкуство е да влияе директно и с ясно послание. Изкуството, като отражение на времето, показва битуващите нрави, но и скоростта, с която животът протича. И това може би най-ясно личи от видеотворбите. Като че ли все още няма ясен отговор на въпроса дали подобен род работи не остават във времето, в което са създадени, и дали тяхната нетрайност не ги прави валидни единствено в специфичен контекст. Но за работите в изложбата това не важи, те спокойно могат да се приемат като добър документ за това, което се е случвало в отрязъка от време, когато са създадени.
Обикновено има няколко прага на възприемане на подобни творби, но най-явно разграничената схема е: ясно послание - лесна достъпност; скрито послание - трудна четивност. Дали съвременното изкуство се нуждае от допълнителни обяснения, от съпътстващ текст? Обикновено да. Често в такива работи са заложени идеи, които се разчитат трудно. Натрупването на прекалено много знакови образи и скоростта, с която се излъчват, объркват възприятията и работата остава чужда.
При третото ми посещение ме придружи една от кураторките - Искра Траянова. Тя ми даде допълнителна информация за произведенията, без която едва ли бих се досетила за посланията на някои от тях. Мисля си, че те трябва да бъдат придружени от текст. На места действително имаше такъв, но на английски език, а все пак, въпреки неговата универсалност, трябва да се предположи, че има и зрители, които не го владеят.
В изложбата се сблъсквам първо с черно-белите фотографии на Михаела Кавданска ("Природата на леглото" - I, II). Меки бели възглавници и завивки обрамчват сивкав асфалт и улични шахти. Това е природата на удобното легло и природата на земята-легло, покрита с неравности, със скрити препятствия... Природата на лукса да спиш в меки завивки или на неудобството на номадския живот.
Добра работа е тази, която дава отправна точка и позволява да създадеш и своя интерпретация, свое тълкование, да допълниш заложената фабула. Тази, която не е изказана докрай, но въпреки това ти е близка.
Работите на българките Дилмана Йорданова и Михаела Кавданска (които са завършили образованието си и работят в Румъния) са сред силните в експозицията. Техните послания са изчистени и успяват да завладеят съзнанието.
Видеотворбите им "Истории 2" и "Твърде близо... същият град... същите улици..." са "храна" за въображението.
Постигнат е добър баланс между образ и звук. Темата (чета я през себе си) е свързана с отчуждението на съвременния човек. В първата работа виждаме мозайка от монотонно движещи се нагоре-надолу празни асансьори, отварящи се и затварящи се врати, детайли от стълбищни парапети и декоративни решетки. През неравни интервали в асансьорните пространства се появяват хора - понякога разговарят, понякога не. Почти до натрапчивост се повтаря образът на дете, опряло глава в прозореца на асансьора, гледащо към зрителя. В края виждаме детска усмивка. От време на време през сивотата за части от секундата проблясват цветни образи на лежаща двойка, цвете, пейзаж..., които влияят подсъзнателно. Посланието тук не се чете, а по-скоро се усеща. Така е и при второто видео - в стила на чат-епохата на екрана се изписват думи, подреждат се в мисли, след което бързо изчезват. Остава усещането за празнота, за самота, за отчуждение. Желанието да промениш нещо в реалността, нещо, което е твърде близо - в същия град..., но същевременно толкова далеч.
В изложбата ясно може да се различи спецификата на регионалните подходи. Художничките от Албания, Македония и Сърбия и Черна гора се занимават предимно с политически проблеми, докато другите разглеждат човешки взаимоотношения и изживявания от мирното ежедневие.
Видеото на македонката Ирена Паскали "На това дъно" засяга темата за разрушителната сила на войната от политико-религиозна гледна точка. Тя показва разрушени, опожарени мюсюлмански и християнски храмове в съпровод на религиозни напеви. През различни интервали пред погледа ни се разлистват Коранът и Библията, като страниците им се наслагват една върху друга. По своеобразен начин страданието обединява християнство и мюсюлманство. Към видеотворбата е инсталацията от 12 черни кутии, закачени на стената с отворени вратички. В тях виждаме молитвени текстове от двете свещени книги, към които с разменени места са сложени броеници и синджирчета с кръст.
Фотосите на Славица Янешлиева показват буркани - в тях са затворени лошите неща, които трябва да изчезнат от света... Този обратен вариант на Кутията на Пандора запечатва Война; Страдания, Печал, Болка; Глад; Нацизъм, Расизъм, Фашизъм, Национализъм.
"Честит рожден ден" е видеотворба на Мерита Кочи. Две деца (момче и момиче) играят, седнали зад ниска маса. Момчето прави торта с конструктора си, около която нарежда натовски войници с оръжия и танкове, които да я пазят. Това е подаръкът за рождения ден на момичето, поднесен в акомпанимент на песничката "Happy birthday". Действието изглежда толкова естествено.
Трудно можем да различим пола на малкото "Момиче от Косово" във великолепните фотографии на Рудина Мемага. То е облечено в тъмни дрехи, груби обувки и е с обръсната глава. Единствено обеците му подсказват, че е момиче, но почти нищо не напомня за детството.
Междуличностните отношения, човешката психология са постоянни теми в изкуството, но е интересно да се проследи индивидуалният подход на авторките, използването на различни технологии. Това, което впечатлява в работите на Марилена Преда-Сънк* например, е специфичното й отношение към проблемите на личността и на времето със средствата на пърформанса, инсталацията, видеото, рисунката. Фотосите и видеото, включени в изложбата, представлявят панорама и своеобразна документация на нейната работа от последните 10 години.
Александра Кройтору е представила две серии фотографии. В първата я виждаме права в компанията на различен тип седнали пред нея мъже - интелектуалци, културисти. Търсени са тънките психологически нюанси в поведението и отношението към различните типове мъже. Втората серия показва Александра, превъплътена в различен стереотип жени - туристка, бизнесдама, тинейджърка... Фотографиите са направени по модел на рекламите в модните списания.
Йелена Радич разглежда избирателната способност на едно дете в отношението му към това, което върши. Обективът във видеото "Радост или удоволствие?" е фокусиран върху детски ръце, дълбаещи дупка в пясъка с обсесивно постоянство, докато не откриват малка мида. Но мидата не е достатъчно впечатляваща и дълбаенето продължава. За цялостното въздействие на работата допринася съпътстващият я звук, който е в разрез с образа.
Кураторите споменават, че в основата на изложбата е залегнала женската проблематика. Този факт неминуемо обвързва с феминизма, а кураторският текст го доказва безспорно (въпреки че не го назовава директно). Фрази от рода, че жената "заема все по-автономно присъствие в изкуството", "отстоява правото си на индивидуален избор и преценка", "не се страхува да заема смели позиции, да участва активно в културния живот", "преодолявайки клишетата на масовата представа за господстващия мъж-творец" са по-скоро оправдание за създаване на биенале само за художнички. Още повече, че работите, които те представят, не са подчертано феминистични. Мисля, че жената отдавна е станала равноправна част от света и от изкуството (поне за по-голямата част от Балканите е така). Сам по себе си фактът, че е създадена "възможност за среща и споделяне на това, което е от общ интерес", където "да се състои обмен на различните гледища, позиции и нагласи, обусловени от усета за актуалност спрямо случващото се днес на Балканите", е достатъчно добър и без да се обвързва с конкретна идеология и изложбата го доказва.

Светла Петкова