Историята 1983
Признавам си, че се прехласвам по архивни снимки. Особено по тези, които документират размирни артистични общности, "официални" откривания на изложби, спонтанни художнически акции, моменти на бохемско веселие. Винаги е интересно да се видят утвърдени художници в ранния им период, в младежките им оптимистични години, когато още не са обременени нито от житейски грижи, нито от тегобите на известността.
И все пак изложбата на Николай Бузов, Роберто Андреев и Енрико Енчев в Русенската художествена галерия, представяща група "1983" двайсет години по-късно, леко ме притесни. Защото за първи път съм съзнателен свидетел на тези времена и имам доста подобни на представените спомени, а същевременно гледам история - отминал период, при това граничен, бележещ два съвсем различни свята за българското общество. Наред с всичко останало фотосите показват един особен, паралелен тип живот, при който артистичното бохемство съсъществува с официалната пропаганда, явява се - със своята естественост и непосредственост - като неин контрапункт, противопоставя й се дори само със собственото си наличие. За да прелее също така естествено в директни подигравки с рухващата тоталитарна власт и да се ангажира също толкова непосредствено с промените в страната от началото на 90-те.
Документалната част на изложбата показва още една важна особеност на артистичния живот през 80-те. От днешна гледна точка произведенията, които виждаме и в експозициите по фотосите, и тези в самата зала, съвсем не са скандални. В тях няма нито директна критика, нито кой знае колко провокативна образност - тоест нищо, което да предизвика закриване на изложба например от страна на обидената власт. Тук следва да си припомним обаче, че тогава за директна критика просто не можеше да става и дума. Че дори и най-лекият намек, надлежно забулен в иносказателност и метафорика, беше достатъчна силна провокация към всецяло проникнатата от параноя партийно-държавна система. Ако успеем да си спомним в какво сме живели, ще видим намеците в гротескната графична образност на Роберто Андреев като най-директната възможна критика, ще прочетем във впримчените в метални скелета красиви женски тела на Енрико Енчев съвсем пряк укор към наложените тогава ограничения, ще приемем естетския свят в творбите на Николай Бузов като призив за бягство от действителността. Да не говорим за "арестантските" снимки на тримата рошави и брадати артисти - те са си направо манифест, апел, едва ли не позив за бунт...
Днес художниците са вече улегнали хора, помъдрели от времето, следващи повече или по-малко спокойно логиката на творческия и житейския си път. Бурните времена са отминали, превърнали са се в история. Но именно тази история е важна - казват и доказват художниците с изложбата си. Не само за нас, които сме я преживели пряко, а може би и повече за тези, които само могат да си я представят.

Диана Попова