Литературна дискусия на тема "В търсене на българския роман..." събра несводими в общ хоризонт писатели и критици на чаша дамянишко вино (13 ноември т.г., ресторант "Ла Прованс").
Раздумката трябваше символично да открие тазгодишния, шести поред, конкурс "Развитие" за нов български роман. Жури в състав проф. Ивайло Знеполски, проф. Боян Биолчев, проф. Валери Стефанов, Георги Господинов и Алек Попов ще връчи през следващата година наградите за непубликувани досега романи на български автори. (В досегашната история на конкурса са участвали над 330 романови ръкописа!)
Ако не бяха произнесени изказванията на Благовест Златанов, Александър Кьосев, Ивайло Знеполски, Светлозар Игов и още двама-трима участници в трапезното общуване, най-честно щеше да бъде да кажа, че названието на ресторанта чудно пасва на българските романисти.
Тук не е нужно да коментирам кашкавите, нищо не значещи надутости на доста автори. Но безпринципната им омраза (?) към академичната и въобще към всякаква преценка, както и към медиите е факт, който не мога да пропусна. И нямам никакво намерение да го заглаждам... (Доста дебелокоро ми се вижда и публикуваното в www.slovoto.orbitel.bg мнение, че добрият тон на дискусията бил запазен - аз поне се чувствам обиден.)
На вечеринката трогателно прозвуча твърдението, че на един писател съседа му не четял нови български романи и заради това били виновни именно разните му там дискурси, папийонки и столични медии. Както Александър Кьосев справедливо изтъкна, работата на критиката не е да ни поправя отношенията със съседите...И няма нищо страшно във факта, че литературата вече не е важна, както преди.
Не мога да не се съглася и с Благовест Златанов, който бе изумен от факта, че днешните български писатели искат да ги чете абсолютно цялото общество.
Повече съвременност, моля! Или поне възпитание!

М.Б.