Юбилеите на Професора
- Професор Стефанов, преди пет години заедно с Копринка Червенкова разговаряхме с вас и разговорът излезе в брой 49 от 11 декември 1998 г. Беше озаглавен "Ние сме най-отвореният театър". След това подадохте оставка, след това спечелихте конкурса за директор и вече девет месеца ръководите отново Народния театър. При това в изключително отговорния му сезон - 100-годишнина на театъра. Прочее, скоро ще направите 10 години като директор на този театър. А има и още един добър повод за разговора ни днес - приближаващият ви личен юбилей. Да започнем от него. Как стана насочването ви към театъра? Написахте ли книгите, които сте мечтали да напишете? Каква е междинната ви равносметка за тези почти 50 години, свързани с театъра, с театралната история и наука, с критиката, с педагогическата и управленската дейност? Като историк обичате ли да се оглеждате назад? Или като прагматик гледате все напред?
- Кръгът от въпроси е доста широк. Има и една горчива нотка в самото питане и естествено и в отговорите. Неведнъж съм чувал хора на театъра да признават, че не знаят как са се озовали точно на тази улица. Моят случай по-скоро спада към тези случаи. Не мога да кажа, че още от невръстно дете съм мечтал да се занимавам с театър. Още повече, че моите занимания не са заниманията на актьор. Може би при актьорите това желание се поражда много по-рано и се проявява в поведението на малкия човек в течение на много години преди професионалното му ориентиране. При мен интересът към театъра възникна малко късно, струва ми се, някъде на 14-15-годишна възраст. То не беше и точно интерес към театъра, а към музиката, изкуството, литературата. Някъде във времето преди завършване на гимназията вече театърът се обособи по-определено като цел. И аз трябваше да мина все пак през едно малко препятствие. Стоеше въпросът за възможностите на родителите ми да ме издържат в София. Кандидатствах във Варна, родния ми град, и съзнателно провалих конкурса, за да не ме приемат, иначе днес можеше да съм архитект. И на следващата година вече кандидатствах за театрознание и ме приеха. Не мога да кажа, че съм влагал в това гонене на целта някаква изключителна страст на живот и смърт. Но вече в последната година, когато съзнателно провалих възможността да следвам друго, дълбоко в мен се загнезди мисълта, че театърът трябва да бъде нещото, с което занапред ще се занимавам. Нямах представа какво точно е театрознание. Знаех само, че това ще е някаква дисциплина, свързана с театъра. По време на следването си, мога да кажа, очарованието на дисциплината театрознание се засилваше у мен. Завърших следването си с повишена обич към професията.
- Ако днес правехте този избор, същият ли щеше да е?
- Не съм много сигурен, че бих повторил избора си. И то, за съжаление, на базата на тези няколко десетилетия, през които упражнявам професията си. Тя наистина е много интересна. Отстрани е сигурно и за завиждане. Не смятам, че не съм се реализирал. Но все пак смятам, че с повече успех бих се реализирал в някаква друга сфера.
- Вие казахте кога е станало всичко това. А имате ли някакъв емоционален спомен как е станало? Имаше ли външни, художествени импулси, обясняващи професионалния ви избор?
- Да, във всеки случай импулсите не са свързани с някакво представление. Така се случи, че като ученик в началните класове имах двама съученици, на които бащите бяха единият актьор, а другият директор на театъра - става въпрос за Николай Фол. Синът му Александър ми беше съученик. Това беше причината да се въртим малко повече около театъра.
- Става дума за варненския театър, нали?
- Да. Но баща ми също имаше обичай в неделни дни сутрин да ме води на театър. И детските ми, първите ми спомени за театъра са свързани точно с тези сутрешни неделни представления за деца. Но мисля, че по-късно, някъде на 15-16-годишна възраст, започнах да чета пиеси. Дори не мога да си спомня как стана, но първо ми попадна Шилер. Няколко пиеси на Шилер бяха достатъчни на тази възраст да ме възпламенят. Може би една пиеса като "Дон Карлос" беше голямата причина да започна да се интересувам от театъра, да ходя на театър и да живея с мисълта за театъра. Тя, заедно със "Заговорът на Фиеско", бяха пленили въображението ми. Те се покриваха за мен с представата за театър. По-скоро литературен беше за мен пътят към откриване на театъра.
- С изненада установявам, че "Дон Карлос" малко по-късно фактически за втори път влиза в живота ви. Това е една от най-популярните ви изяви като млад критик.
- Така е. Тази критическа статия беше базирана на едни по-силни, предишни изживявания с тази пиеса. И затова, може би, реакцията ми на спектакъла носеше - днес като помисля - един малко юношески рефлекс. Защото бях живял, може би поне десетина години, с мисълта за тази пиеса. И ето, че я видях на сцената. Това беше някакво емоционално събитие.
- В архива на Иван Гърчев, който дъщеря му Силвия подари на Народния театър и в който се съдържат уникални документи и снимки, видях бележки, с които Кръстьо Мирски е смятал да ви възразява. Интересно ли ви е да ги видите?
- Да! Във всеки случай спорът ни с Мирски беше за нещо, което още не мога да разбера защо той не прие. Просто не отиваше да се съгласи. Тогава ние оспорвахме неговото решение да доведе до самоубийство Дон Карлос. Това беше въпрос на извеждане на една идея, която стои в спектакъла. Карлос, макар и да е в някакъв смисъл оръдие в ръцете на Маркиз Поза, ако загине, трябва да загине от ръката на тирана, а не от собствената си ръка. Това е въпрос вече на смисъл.
- Попитах ви има ли книги, които са замислени, но последните ви занимания ви пречат да ги напишете. Т.е. има ли във вас "спящи" книги?
- Не мога да допусна, че в главата на човек, който пише, няма "спящи" книги. Разбира се, че има. Едната от тях сигурно ще си остане и неосъществена. Последните 20 години събирам почти рефлекторно материал за нещо, свързано с драматургията на Чехов. Споменах за Шилер в младостта ми. В по-зрелите ми години хипнозата на драматургията се пренесе към Чехов. Той продължава да бъде и досега загадка за моето мислене. Исках да седна и да разсъждавам над драматургията на Чехов и да дам своите отговори на въпросите, които тя поставя.
- Защо "исках", какво пречи това да се направи?
- Пречили са ми всевъзможни занимания, които обикновено са ме връхлитали неповикани и неочаквани. И на които съм се поддавал - едно от тези занимания е и това, което в момента правя като директор на театъра. Пък и първото ми директорство в театъра беше едно такова неповикано занимание. Не казвам, че ако не бях се поддал на този повик, днес щяхте да държите в ръцете си една книга за Чеховата драматургия, написана от мен. Времето минава и не знам дали няма да се появи и някакъв страх от тази тема. Когато дълго носиш една идея, има опасност дългото носене да обезцвети спонтанността й, да загуби тя от свежестта, от вкуса, от остротата си.
- Това очевидно е най-скъпата ви книга. Имате ли и други, както сега се казва, проекти?
- В момента се опитвам да завърша нещо, което в окончателен вид сигурно няма скоро да бъде готово; искам да го напълня с онова максимално съдържание, което мога да му дам. То е едно изследване за развитието на българската режисура от 1944 до 1975 година, нека да го кажем - втората половина на XX век. Това е времето, в което аз самият съм се пробудил да гледам театър. И времето, през което имам конкретни спомени от театъра. По-нататък вече и професионално съм се включвал в театралния живот. Но искам да напиша не мемориална книга, а изследване, в което да съчетая документалната основа с моите спомени, за да проследя как се развива българската режисура през тези три десетилетия, през които тя избуява, стига някаква кулминация и после бавно навлиза в кризисна ситуация, за да стигне в наши дни до открита криза.
- Когато през 1998 година говорихте за режисьорска криза, мислех, че е главно в контекста на това, че трудно се намират режисьори, които да работят на голямата сцена на Народния театър! Но явно е по-общо явлението.
- Кризата е по принцип градивно състояние (мисълта не е моя, срещал съм я при Йонеско). Кризата е треска, след която оздравяваш. Кризата е състояние, при което падаш, падаш, удряш се в дъното, отблъскваш се и оттам нататък пътят ти трябва да е обратно нагоре. Т.е. кризата трябва да е начало на подем. Аз чакам кризата да стигне до тази крайна точка, за да започне следващият подем.
- И Станислав Стратиев в словото си за един от юбилеите на Сатиричния театър пишеше, че благословен е този театър, който непрекъснато е в криза... Но да преминем към втория кръг въпроси. Впечатлява дързостта да не останете само при книгите и изследователската си работа, а отново да се решите да оглавите съвсем не лекия за управление Народен театър. Какви са мотивите ви за това решение? Уж не можело два пъти да се озове човек в една река, но по-далечната, а както виждаме и най-новата история на Народния театър доказва, че тезата е най-малкото дискусионна. С каква амбиция и с каква поука от първия си мандат поехте театъра и то в месеците, в които се подготвя 100-годишният му юбилей?
- Нека започнем от края на първото ми директорство. То дойде насилствено, предизвикано от едно управленско недоразумение. Тогава явно съм бил твърде изнервен, не можах да го преглътна и просто си подадох оставката. Но когато човек подава оставка като жест на протест, винаги е ясно, че това скъсване идва неподготвено и оставя недовършени много неща. Мисля, че напускайки тогава театъра, оставих няколко недовършени намерения. Чувството за нещо недовършено стоеше дълго у мен. Мислех, че тези, които ще дойдат след мен на този пост, ако не продължат точно това, което бях намислил, поне ще довършат започнатото. Работите тръгнаха по друг път. Директорите често споменаваха моето име, твърдейки, че продължават "реформата на Васил Стефанов", но не виждах да се прави нещо, което наистина да прилича на такова продължение. В края на краищата това не беше причина да мисля за връщане. Разбира се, не ми беше приятно да свързват името ми с каузи, които никога не бих подкрепял, но това вече е минало. Обаче отклонението от посоката, в която театърът в течение на девет години беше събирал сили да поеме, взе доста големи размери и започна да прилича на завой. Това вече беше предизвикателство, и то не само за мен. Обявеният конкурс ме накара да си помисля, че това е възможност да се пренасочи театърът в посоката, на която държа. Разбира се, аз не мога да избера друга посока, освен тази, на която държа. Не казвам, че е единствено вярната, но, мисля, че, общо взето, мненията са, че това е добра посока.
- Така да се каже, Хераклит си е Хераклит, но работата трябва да се довърши?
- Точно така. Не се върнах, не влязах втори път в реката - тя беше изтекла, театърът беше друг. Но целта си остана същата. Е, сега трябва да се правят нови усилия, да се търсят нови пътища, за да влезем в посоката, която си мисля, че театърът трябва да държи.
- Когато говорим за 100-годишния юбилей на Народния театър, нека първо уточним: какво честваме, 100-годишнината от какво ще отбелязва театърът? Вие имате личен кръгъл юбилей. При него е ясно: 15 ноември е рождената ви дата. А рождената дата на Народния театър аргументирано се оспорва, например от проф. Надежда Тихова. Какво приемате за дата на раждане на един театър?
- От професионална гледна точка това е един изключително интересен въпрос. Има хора, които знаят, че на акта им за раждане не е вписана дата, която съответства на истинския им рожден ден. Но така или иначе тези хора честват рождения си ден на датата, която е записана, което показва, че в цялата тази работа честването, отбелязването на един рожден ден е въпрос и на вяра, че това нещо се е случило в този ден...
- ...въпрос на някаква конвенция?
- На чиста конвенция. Ние празнувахме 1300 години България, сякаш някой знае кога точно е основана България. А и какво значи да основеш България? Санким една държава се основава за един ден или даже за една година? В този смисъл спорът за 100-годишнината на театъра е въпрос на конвенция, въпреки че от гледна точка на историците спорът за юбилея има своите основания. Дали става въпрос за стогодишнина и защо е стогодишнина? Истината е, че събитието, за което говорим, е формалното преименуване на Столичната драматична трупа "Сълза и смях" в Народен театър. Променя се само името. Нищо друго не се променя, хората си остават същите, репертоарът си остава същият, сцената, на която играят, си остава същата в 1904 година. Само че на афишите на мястото на "Сълза и смях" се появява "Народен театър".
- И от началото на 1904 година получават повече пари от държавата...
- И получават повече пари. Става дума, че в един момент една трупа започва да мисли себе си, да се осъзнава като една институция над тази, която е била до този момент. В съзнанието на възрожденците и малко по-късно, веднага след Освобождението, думата "народен" е свързана наистина с "народните работи", както се е казвало. Това е национален, но и нещо повече. Взимайки името Народен театър, тези хора искат да ни кажат, че поемат задължението да са представителният театър на тази държава. Такова е мисленето навремето и то не е свързано с някакъв държавнически акт, а с мисленето на самите хора, които правят театъра. Дали това се е случило на 5 януари, на 10 февруари - за това наистина можем да спорим. И няма нужда да обвързваме 100-годишнината с една дата. Но няма съмнение, че "Сълза и смях" сменя названието си и започва да се нарича "Народен театър" през 1904 година. От тогава до 2004 година са минали 100 години. На 15 декември 1954 година се прави честване на 50 години от създаването на Народния театър. Дори думата "създаване" аз я избягвам, защото не е точна. Не се създава театър, той се преименува или става, или... Искам дори да броя сезоните на Народния театър, а не времето от датата на неговото създаване. Така или иначе, през 1954 година държавата решава - не някой друг, - че се навършват 50 години от началото на Народния театър. Е, оттогава са минали още 50 години. Както и да го смятаме, 50 и 50 е 100.
- Може през 1954 година да е било грешка?
- Грешка на кое? В броя на годините? Нали това искам да кажа: заслужава ли си да търсим пак някаква грешка?
- Сто години след обявяването на един театър за Народен - как може да се обобщи пътят му през годините? Бил ли е винаги на нивото на очакванията, в името на които е бил наречен така? Къде е днес той в театралната картина на България? Какъв мечтаете да бъде театърът към края на новия ви мандат?
- Въпросът наистина има страшно много страни. Пътят на един театър е път на едно живо същество. Погледнете един театър като МХАТ, който е над 100-годишен. Да не би пътят му да е осеян с цветя и рози? Няма театър, който да е вървял по абсолютно прав, възходящ път. Такъв е и пътят на Народния театър. Имало е периоди, в които той се е опитвал да бъде модерен, но го е правил непохватно. Той никога не е бил истински модерен театър. Бил е по-скоро един консервативно-модерен театър, ако е възможно такова определение, защото, от една страна, е искал да догонва европейските ветрове, които веят из сцените, а от друга, да остане верен на призванието си от момента на неговото създаване - да бъде и една обществена катедра. А тези две неща, вече в ХХ век, трудно се съчетават, дори взаимно се изключват. Той се е опитвал ту едното, ту другото, но в програмата си, общо взето, си е оставал театър-катедра.
- Това важи само за добрите му спектакли, защото през годините Народният театър е правил и много лековати неща, които са търсили само публиката - никаква катедра, никакви образци, само да се гледа...
- Аз и днес, разсъждавайки над сегашното положение на театъра и над репертоара му, си давам сметка, че Народният театър за добро или за лошо трудно следва модела на представителен национален театър. Ако Народният театър прави добре онова, което би трябвало да прави, ще намери ли своята публика? Тук е голямото изпитание днес пред ръководителя на такъв театър, пък и пред целия театър. Защото, ако държиш в репертоара си "Едип цар", "Албена", "Макбет", "Кралят-елен", "Зимна приказка" - това са класически заглавия, рискуваш всяка вечер да се бориш да напълниш салона си. Просто публиката се оказва без охота за такива представления. Тя предпочита други. И тогава пред всеки ръководител естествено възниква въпросът да се поддаде ли на изкушението да тръгне подир другите, да се слее с другите и да се радва на пълните салони, на една щастлива публика, или всяка вечер да чупи пръсти пред скицата на салона и да вижда, че половината места не са продадени!
- А защо или-или? Добрият ръководител не е ли този, който намира онова, което не предава изкуството, но намира и широката публика?
- По принцип този въпрос е сглобен логически безупречно. Но на практика нещата стоят не така просто. Сега става ясно, че Народният театър през последните години не си е създал един широк кръг своя публика. Публика, която има потребност от представления, каквито той прави. Иначе класическите представления, които изредих, правим с презумпцията, че това е репертоарът, който подобава на театър със статута на национален. Това е теоретическата постановка. Но ако тръгнем вече да се водим от реалностите, ако тръгнем да гледаме отношението театър-публика и ако дори вкараме в кръга на разсъжденията си и пазарните механизми, очевидно се налага да се внесе една значителна корекция в концепцията за репертоара на Народния театър и да се откажем от тези класически заглавия, за да тръгнем към онова, което обикновено се нарича "булевард" - една вече малко остаряла дума. Това всъщност е откровено развлекателният репертоар.
- Защо "булевард", има не само класически, но и нови пиеси, които не са "булевард"?..
- Има висок и нисък "булевард". Булевардът не винаги е нещо презряно, в него има и високи нива.
- Ето, Сашо Морфов съчетава високо творчество и широка публика. Неговият театър развлича, но и замисля. Публиката се наслаждава на спектаклите му.
- Но Сашо Морфов предложи формула за правене на театър по класически теми, който е силно авторизиран театър. Тази формула друг не може да повтори. Тръгнем ли да търсим другата, конвенционалната формула, там изведнъж работите опират до това каква комедия да поставиш. Класическа или съвременна.
- Трагедията е изключена, така ли?
- Да. За себе си имам едно доста избистрено убеждение, че съвременният български зрител отива в театър, инстинктивно търсейки да потъне в една втора, паралелна реалност, т.е. това е място, където той излиза, макар и за един-два часа, от първата реалност. И когато тази втората реалност, в която той с удоволствие иска да потъне, е близка като натоварване до първата, той просто отказва да влезе. Той иска тази друга реалност да носи наистина белега на въображаемото, на нереалното, на фантастичното. Всичките спектакли на Морфов носеха откровения белег на това театрално чудо, това са театрални празници. И публиката с удоволствие скача в това цветно и красиво море, за да забрави, за да излезе от делника си. Тази публика ни тласка към един празничен театър, въпреки че думата "празничен" е малко неточна. Във всеки случай един театър на откровената илюзия, в която публиката иска да се потопи. Ако тази диагноза е вярна, моето раздвоение дали да правим трагедии или не-трагедии е безпочвено. Ясно е, че не бива да правим трагедии.
- Звучи трагично... В тези си размисли, в търсенията си на полезни ходове за театъра имате ли подкрепата на екипа, на трупата? Защото в театъра човек не може да направи нищо сам. Рано или късно ще има проблеми.
- Абсолютно вярно. Театърът е колективно изкуство. И един театър може да крачи твърдо напред, да не тъпче на едно място, да не върви назад толкова по-сигурно, колкото по-единен се усеща неговият колектив. За съжаление, всичките сътресения, през които мина не само Народният театър, а целият български театър, с тези мъчителни реформи и последиците от тях, посяха в театралното съсловие зърната на философията "спасявай се поединично". Това винаги е била философия, процъфтяваща в колективи, които се разпадат. Днес усещам край себе си, че тази философия е силно застъпена.
- По-силно застъпена ли е, отколкото е била през 1998 година?
- По-силно, определено. И то е естествено, защото една част от актьорите, усещайки, че движението на театъра не е добре синхронизирано, че половината от състава е оставен без ангажименти, вече са отворени за тази философия "да се спасявам, щом никой не мисли за нас, ние трябва да помислим за себе си".
- В предишния ни разговор казахте, че сте най-отвореният театър именно във връзка с това, че при вас гастролират много актьори, режисьори. Искахте всичко най-добро в българския театър да използвате на тази сцена. Сега, доколкото разбирам, по-тежките финансови условия ви карат леко да попритворите вратите.
- Финансовият фактор не е на първо място. Когато съм говорил по-рано, че сме отворен театър...
- "...най-отвореният"...
- ...имал съм предвид, че ако една трупа, която тогава наброяваше 33 души (сега са 36), обслужва три сцени - хората са недостатъчни. Преди, когато сцената е била само една, трупата е била от 50 души (а трупата е стигала и 130 актьори). Естествено, че не е възможно тези 36 души да покрият всички варианти на разпределение. Което значи, че пак ще си останем отворен театър и ще търсим навън онова, което не достига. Лошото на положението, което заварих, е, че много хора, почти половината от трупата, е незаета в работа. Театърът трябва да се отвори в момента, в който трупата е просто претоварена и не може да поеме нови ангажименти. Но когато половината от трупата не прави нищо, това вече не е отваряне, то е подменяне на трупата.
- Ако това става системно, не означава ли, че част от трупата не е на необходимото ниво и трябва да отпадне?
- Този въпрос по принцип стои. Но преди да се каже: този трябва да си отиде, ръководителят, т.е. човекът, който е събирал тази трупа и носи отговорност за нея, трябва да й даде възможност да се реализира. И чак тогава може да попита този или онзи: "Не е ли време да си ходиш?". Но след като е дал възможността, а другата страна просто не се е справила с нея. Без да дадеш възможност на хората да работят, да им кажеш "отивайте си" - това не е морално!
- Как построихте юбилейния сезон? Сигурен съм, че при вас всичко е рационализирано, затова питам: каква е логиката, определила юбилейния ви репертоар?
- Аз разбирам под юбилеен сезон този, който започна на първи септември. Двата "Макбет"-овци и "Побъркани от любов" (на камерна сцена) са спектакли, останали от опашката на миналия сезон. Новият сезон включва "Службогонците" (както ги е нарекъл Иван Добчев) и "Немили-недраги" - две пиеси на нашия патрон. Нещо, което при всеки друг сезон трудно бих рискувал да направя.
- Казвате "риск", смятате ли, че е риск?
- Определено е риск, защото ако "Службогонци" днес продължава на моменти да звучи изненадващо актуално, "Немили-недраги" е една доста романтична история, която, надявам се, Сашо Морфов ще съумее да разкаже така, че да спечели съвременния зрител.
- Сигурен съм, че ще успее, както направи с "На дъното"...
- Рискът е, че връщаме на сцената все пак две произведения, които са повече от стогодишни. Ние казваме, че това е класика, а класиката винаги е съвременна, но все пак това е доста теоретично изказване. Това са си рискове. Ще правим и "Месец на село" на Тургенев. И още една българска пиеса - "Топлината през ноември" на Яна Добрева. Така български са половината пиеси, даже повече от половината, защото на четвъртия етаж готвим още една българска пиеса - "Път от рози и тръни" на Ина Божидарова. Четири български пиеси в един юбилеен сезон - мисля, че това подобава на един национален театър. Театърът не може да си го позволява всеки сезон.
- Освен тези спектакли, какво включва програмата ви за юбилея?
- Разбира се, едно честване, една градираща поредица от прояви, която ще има кулминация. Ще излязат и печатни издания, включително една История на Народния театър, едно ново издание на неговия летопис, един фотоалбум за изминалите сто години. Замисляме изложба, която да показва предмети, дрехи, аксесоари, макети, проекти за декори, афиши... Една добре подредена експозиция ще даде възможност на посетителите да потънат в атмосферата на онова време. Искаме през април 2004 година да направим десетдневка с представления на голямата сцена на спектаклите, които смятаме за представителни. Смятаме в края на тази десетдневка - на 23 април, да стане тържественото честване. Сигурно ще има слова, поздравления, може да има и някаква програма - без програма няма да се мине. За момента обаче, по отношение на програмата нищо не мога да кажа. Нито кой ще я направи, нито какъв вид ще има. Тъй като, по силата на обективни дадености, бюджетът на паралелната юбилейна програма, която е извън репертоара ни, ще се формира изключително от средства, дошли по пътя на спонсорството и даренията.
- Грехота е министерството да не даде сериозно рамо за отбелязването на 100-годишнина на може би най-големия национален културен институт...
- Аз все пак съм от девет месеца директор, но мисля, че идеята за честването стои в погледа на хората на културата, в това число и на Министерството на културата, доста по-отдавна. Но никога не е стоял въпросът за бюджет за честването. В последния момент, във втората половина на годината, след юни т.г. Министерството на финансите, оценявайки значението на юбилея, разгледа благосклонно едно искане за извършване на ремонтни работи.
- Чие искане? На театъра или на Министерството на културата?
- Искането беше от страна на театъра и то постъпи чрез Министерството на културата в Министерството на финансите. То го разгледа и отпусна средства - толкова, колкото бяхме поискали.
- Кому отпусна средствата? На театъра или на Министерството на културата, та то да ви ги преведе?
- Парите са отпуснати съвсем целево за юбилея на театъра, но пътят на тези пари преминава през Министерството на културата.
- Един юбилей винаги актуализира въпроса за паметта. Налага ми се да се ровя в архивите ви и забелязвам какви непълноти има в колекцията на театъра от отзиви и други текстове, от документи, свързани с историята на Народния театър. Какво ще правите, за да може тези липси да се попълнят, защото поне 80% от пропуските са възстановими, според мен. Нужни са само малко средства и повече време. Не смятате ли, че е уместно да отправите апел към настоящи и бивши актьори на театъра, към наследниците им и т.н. да дарят на театъра липсващи материали и документи на Музея на Народния театър?
- Призивът е най-лесното нещо, което може да се направи. Дай боже той да даде очаквания ефект. Сигурно някъде има запазени, съхранени документи и всякакви други части от историята на този театър. Не знам, не съм се интересувал досега дали родствениците на тези хора или самите хора са готови да преотстъпят части от архива си, ако имат такъв. Общо взето, документацията ни, например фототеката на театъра, е в доста незавидно състояние, тя системно се разграбва. Ние не пазим снимки за много от спектаклите, за много от актьорите. Това е само един от елементите на материалната памет, а тя всъщност е единствената меродавна памет. Дай боже театърът да доживее в пълен разцвет своята 200-годишнина, но не знам тогава какво ще намерят от историята му...
- В предишния ни разговор казахте: "Има моменти, когато съжалявам, че устата ми е запушена и не мога да посегна към перото, за да напиша онова, което мисля". Директорството като своеобразна запушалка... Две години тази причина не беше валидна, а не писахте статии и рецензии. Пише ли ви се онова, което донякъде условно можем да наречем оперативна критика?
- Не, времето не ми стига и силите не ми стигат. Моментът, в който водим този разговор, за мен е изключително труден. Но нямам оправдание - извън самия себе си, - ако ми се пише нещо, да не го направя. Днес обаче човек, който иска да напише нещо сериозно, има практически възможност да го отпечата на едно, може би на две места. Става дума за това, че както публиката не обича да гледа трагедии, така и вестниците не обичат да се занимават с писания, които изискват замисляне и които самите съдържат замисляне.
- Е, не е коректно поне по отношение на "Култура"...
- Не говоря за "Култура". Във вашия случай може би има хора, които от прекалено много замисляне се боят да печатат в този респектиращ със замислянето си вестник.
- Нееднократно сме ви канили да пишете в "Култура"...
- За поканата знам и с удоволствие бих седнал да напиша един куп статии. На всяка цена искам да напиша една статия за това: през следващите 100 години България, българската държава, ще продължи ли да гледа на Народния театър - нейното първо държавно театрално създание, с погледа на многодетна майка, която не прави вече разлика между децата си и дори е забравила имената им? Има едно по-старо правило - това за сина-първенец, който е наследникът. Мисля, че Народният театър има правото да претендира за привилегията на първородния. Историята му дава това право. И ако най-после правото му бъде признато, нека тази държава да вземе да се държи, както сега е модерно да се казва, адекватно към своя театрален първенец.

3 ноември 2003 г.

Разговора води Никола Вандов



Разговор с
проф. Васил Стефанов,
директор на Народния театър Иван Вазов