Литературата е свобода
На 12.10.2003 във Франкфурт на Майн в църквата "Свети Павел" се състоя церемонията по връчването на традиционната от 1950 г. насам Награда за мир на германските книготърговци. Сред 850-те гости бяха министърът на културата на ФРГ Кристина Вайс, заместник-председателката на бундестага Анте Фолмер (Партия на зелените) и президентката на Гьоте-институт Юта Лимбах. Президентът Йоханес Рау и канцлерът Герхард Шрьодер изпратиха писмени благопожелания до тазгодишната носителка - знаменитата американска писателка Сюзан Зонтаг. Подплатеното с 15 000 евро отличие й се връчва за прозаичното й и есеистично творчество като на "най-изтъкната интелектуална посланичка между Америка и Европа". След похвалното слово за наградената, произнесено от писателя и театрален режисьор Иван Нагел, Сюзан Зонтаг се обърна към присъстващите с благодарствена реч.

Да приема наградата, която германските книготърговци са присъждали на толкова много писатели, мислители и изтъкнати общественици, от които се възхищавам; да говоря на това историческо място и по този повод е преживяване, което те кара да бъдеш скромен и същевременно въодушевява. Толкова повече съжалявам за отсъствието на посланика на Съединените щати Даниъл Коутс, който още веднага след обявяването на тазгодишния носител на наградата за мир, отхвърли поканата за днешното тържество и по този начин ясно показа, че за него е по-важно да укрепва идеологическата позиция на правителството на Буш, отколкото да защитава интересите и авторитета на своята (и на моята) страна, отклонявайки се от нормалното задължение на един дипломат.
Аз не представлявам цяла Америка. Повече ми харесва да не представлявам нищо друго освен литературата, определена идея за литература, както и съвестта, определена идея за съвест и дълг. Но като се има предвид грамотата, с която се придружава наградата, в която съм окачествена като "интелектуална посланичка между два континента", не мога за избегна някои разсъждения за прословутата пропаст между Европа и Съединените щати.
Винаги е съществувал латентен антагонизъм между Европа и Америка, който бе тъй сложен и двойствен поне колкото антагонизма между родители и деца. Съединените щати са неоевропейска страна. Въпреки това именно разликите между Европа и Америка бяха тези, които особено впечатляваха най-прозорливите чуждестранни наблюдатели: и Алексис дьо Токвил, и Д.Х.Лоурънс бяха прозрели, че детето на Европа - Америка е на път да се развие като антитеза на Европа или дори вече е станала такава. Онези автори, които напоследък в популярни трактати развиват идеята за неизбежен сблъсък на европейски и американски интереси и ценности, не са измислили тази антитеза. Европейски автори и преди тях са умували върху нея - а тя се превръща в лайтмотив за голяма част от американската литература на XIX в. от Купър и Емерсън до Уитмън, Хенри Джеймс и Твен. Американска невинност и европейска рафинираност; американски прагматизъм и европейски интелектуализъм; американска действеност и европейска мирова скръб; американска непоквареност и европейски цинизъм; американско добродушие и европейска ехидност; американска моралност и европейска компромисност.
Но Токвил и Лоурънс са забелязали нещо далеч по-любопитно - не само стремеж към независимост спрямо Европа и нейните ценности, но и тенденция към подкопаване и умъртвяване на европейските ценности и мощта на Европа. Америка, тъй предрече Лоурънс, си е поставила за задача да разруши Европа и то посредством демокрацията - преди всичко посредством демократизирането на културата на формите на общуване. И след като изпълни тази задача, пише Лоурънс, Америка вероятно ще се отклони от демокрацията и ще се насочи към нещо друго. (Какво би могло да бъде това друго май бавно става ясно в наши дни.)
Миналото е (или беше) Европа, а Америка беше основана върху идеята за скъсване с това минало, което с формите си на подчинение и усет за йерархия се явява като нещо напълно недемократично, като нещо елитарно, както днес най-често се казва. Ако и днес повечето американци да считат Европа по-скоро за социалистическа отколкото за елитарна, според американските критерии тя все пак си остава един изостанал континент.
Само че, когато потрябва, и "старото" може да бъде прекръстено и да се обяви за "ново".
Не е случайност, че енергичният американски министър на отбраната се опита да вбие клин между европейските страни като по неповторим начин направи разлика между "стара" (лошата) Европа и "новата" (добрата) Европа. Как така се случи, че Германия, Франция и Белгия бяха причислени към "старата" Европа, докато Испания, Италия, Полша, Украина, Холандия, Унгария, Чехия и България се оказаха в "новата" Европа? Отговорът гласи: Който подкрепя Съединените щати в усилията им за разширяване на тяхната политическа и военна власт, принадлежи към предпочетената категория на новото. Който е с нас, е нов.
Всички войни през модерната епоха, дори когато мотивите им са най-баналните, се представят като сблъсък между цивилизации - като войни между култури, като всяка от страните обявява другата за варварска. Настоящата война срещу много реалната заплаха, която произлиза от военизирания ислямски фундаментализъм, е особено ясен пример за това. Заслужава да се отбележи обаче, че същото пренебрежително отношение, макар в по-мека форма, лежи в основата на противопоставянето между Европа и Америка. Добре би било да се припомни в тази връзка, че най-злостната антиамериканска реторика чута някога в Европа, според която американците всъщност били варвари, не е тръгнала от тъй наречената левица, а от крайната десница. Както Хитлер, така и Франко многократно са се изказвали срещу една Америка (както и срещу световното еврейство), която, чрез основаните си единствено на гешефтарство ценности, искала да поквари европейската култура.
Днешното гледище на американците се свежда до едва ли не обръщане наопаки на еврофилските клишета: те гледат на себе си като на защитници на цивилизацията. Варварските орди не стоят вече вън пред вратата. Те сега са вътре, във всеки богат град и кроят смърт и разрушение. Затова "страните-производителки на шоколад" (Франция, Германия, Белгия) трябва да бъдат отстранени, докато ние, "изпълнени с воля" и с Бога на своя страна, водим битка срещу тероризма (междувременно приравнен с варварството). Понякога трябва да се ощипя, за да съм сигурна, че не сънувам. Упрекът, който много хора в Америка отправят към Германия, към същата Германия, която донесе на света такива ужаси, се състои в това, че германците отхвърлят войната, че една голяма част от общественото мнение в днешна Германия на практика е пацифистко.
Та нима Америка и Европа никога не са били партньори, никога не са били приятели? Напротив, били са. Само че май периодите на единство - на единодушие - по-скоро са били изключение, отколкото правило. Такава изключителна фаза беше времето на Втората световна война до началото на Студената война, когато европейците бяха дълбоко благодарни на Америка за нейната намеса, за съдействието й и за материалната помощ. Американците обичат да са в ролята на спасители на Европа. Затова Америка очаква от европейците една непрестанна благодарност, само че на европейците в момента не им е до нея.
На хората не им е лесно да не виждат света в полюсни категории ("онези" и "ние"). Тези категории така засилваха в миналото изолационистките тенденции на американската външна политика, колкото днес засилват нейните империалистически тенденции. Американците са свикнали да възприемат света като свят от врагове. Тези врагове са някъде другаде, защото почти винаги битката се води "оттатък", дори след като ислямският фундаментализъм смени като заплаха за "нашия начин на живот" руския и китайския комунизъм. А думата терорист позволява още по-гъвкава употреба от думата комунист. Това значи: войната срещу тероризма вероятно никога няма да свърши, защото тероризъм винаги ще има (както винаги ще има бедност и рак); винаги ще има асиметрични конфликти, в които по-слабата страна прилага онази форма на насилие, която е насочена главно към цивилни лица. Американската реторика подсилва тази безрадостна перспектива, защото борбата в името на доброто никога не свършва.
Присъщо е на феномена Съединени щати, чийто дълбоко вкоренен консерватизъм е трудно разбираем за европееца, да развива форма на консервативно мислене, която утвърждава новото, а не например старото. Това също означава, че САЩ със същите онези черти, с които изглеждат крайно консервативни - например с необикновената сила на консенсуса, с пасивността и конформизма на общественото мнение, както и на медиите - могат да бъдат по някакъв свой начин радикални, и дори революционни, което за европееца е еднакво трудно за разбиране.
Може би най-важният източник на американския радикализъм е тъкмо онзи, който по-рано винаги се е считал за източник на консервативни ценности: религията. Много наблюдатели са посочвали, че най-голямата разлика между САЩ и повечето европейски страни се състои вероятно в това, че религията както преди, така и сега играе централна роля в обществения дискурс там. Тук обаче става дума за религия по американски образец: по-скоро за идеята за религия отколкото за самата религия.
Ще рече, не е важно към коя религия принадлежиш, щом изобщо имаш някаква. Преобладаването на една религия или една теокрация (дали общохристиянска или от определено християнско вероизповедание) би било невъзможно. Тази модерна, сравнително безсъдържателна представа за религия, която структурно е подобна на свободата да консумираш, образува основата за конформизма на Америка, за самосправедливостта й и за нейния морализъм.
Все едно кои исторически принципи на вярата твърдят, че защитават различните религиозни групи в Америка - всички те проповядват нещо подобно: воля за вътрешно усъвършенстване, ценността на успеха, солидарност в общността и толерантност спрямо решенията на другите. (Все добродетели, които благоприятстват гладкото функциониране на консуматорския капитализъм.) Самият факт, че си религиозен, ти осигурява уважение, допринася за запазването на реда и дава гаранция, че Съединените щати са се заели да ръководят света изключително с добри намерения.
Това, което се разпространява - дали ще го наречем демокрация, свобода или цивилизация - е под общия знаменател на идеята за прогрес. Никъде по света просвещенската мечта за прогреса не е намерила по-плодоносна почва отколкото в Америка. Колко странно, че в момента, в който Европа и Америка са както никога досега сходни в културно отношение, разривът между тях е по-дълбок от всякога.
Налице е наистина една пропаст между европейския и американския опит. Тя е резултат на важни исторически разлики, на различни представи за ролята на културата и на разлики в действителните и въображаемите спомени. Антагонизмът няма да се разреши в непосредственото бъдеще, въпреки добрата воля на много хора от двете страни на Атлантика. И все пак можем само да осъдим онези, които искат да увеличат още тези разлики, докато ние наистина имаме толкова много общо помежду си.
Доминацията на Америка е факт. Но Америка - както междувременно и сегашното правителство започва да проумява - не може да върши всичко сама. Бъдещето на нашия свят е синкретично, нееднородно. Ние не можем да се капсулираме едни от други. Ние все повече се вливаме едни в други. Накрая цялото взаимно разбирателство и примирие, до което можем да стигнем, ще имат за резултат едно по-задълбочено схващане на достойното, само по себе си, противоречие между старото и новото. Противоречието между цивилизация и варварство по същество почива на повече или по-малко произволни предпоставки. Противоречието между старо и ново, напротив, е истинско неотменимо и стои в центъра на онова, което наричаме опит.
Старото и новото са вечните, необорими полюси на всяко възприятие и ориентация в света. Ние не можем да минем без старото, защото с него се свързват цялото наше минало, нашата тъга и нашето чувство за реалност. Не можем да минем без вяра в новото, защото с новото са свързани нашата действеност, способността ни за оптимизъм, нашият сляп биологичен копнеж, способността ни да забравим - тази целебна способност, без която примирието е невъзможно. Какво друго е животът, ако не постоянно редуване на старо и ново?
Голяма част от моя живот посветих на това да демистифицирам начини на мислене, които пораждат неразрешими противоречия. Отнесено към политиката, това означава да застанеш зад това, което е плуралистично и секуларно. През един век, който с началото си обещава да стане пореден век на крайности и ужаси, бих могла вече да споделя поредица от модели на поведение, които биха послужили за подобряване на положението ни - и най-вече за това, което Виржиния Улф нарича "меланхолната добродетел на търпимостта".
Позволете ми да се обърна към вас преди всичко като писателка, като защитничка на проекта литература. Писателката в мен се отнася с недоверие към добрата гражданка, към интелектуалната посланичка, към правозащитничката - към ролите, които са споменати в придружителната грамота. Писателката в мен е повече скептична, повече изпълнена със самосъмнение отколкото онази личност, която се опитва да върши правилното (и да го подкрепя).
Писателите могат да направят нещо срещу клишетата за разделеност и различност - защото писателите са не само посредници на митове, но и създатели на митове. Литературата предлага не само митове, но и контра-митове, както животът предлага контра-опит - опитът, който ни разклаща в това, в което сме се надявали, че вярваме, че чувстваме, че мислим.
Литературата може да ни каже как е устроен светът.
Литературата може да ни даде критерии, да ни даде дълбоко знание, което приема образ чрез езика и разказа.
Литературата може да засили способността ни да заплачем за хора, които не са самите нас и не принадлежат към нас.
Кои щяхме да бъдем, ако не бихме могли да намерим съчувствие към онези, които не са самите нас и не принадлежат към нас? Кои щяхме да бъдем, ако не бихме могли - поне временно - да забравим за себе си? Кои щяхме да бъдем, ако не можехме да се учим? Ако не можехме да прощаваме? Ако не бихме могли да станем нещо друго освен това, което сме?
Аз съм дошла на този свят две седмици преди Хитлер да дойде на власт - като трето поколение американка от полско-литовски еврейски произход. Израснах в американската провинция, далеч от Германия, макар че Германия постоянно присъстваше в моето детство - чрез чудовищното, което се излъчваше от Германия и чрез немските книги и немската музика, която обичах и която оформи моите критерии за сериозност и наситеност.
Ала още преди Бах и Бетовен, преди Шуберт и Брамс имаше няколко немски книги. Мисля си за един учител в основното училище в малък град в Южна Аризона, за мистър Старки, който внушаваше на нас, учениците, страхопочтителен респект с историите си за това, как се е бил в армията на генерал Пършинг в Мексико срещу Панчо Виля.
Този побелял ветеран от отминало империалистическо начинание на Съединените щати явно бе беше очарован от идеализма на немската литература в превод и когато забеляза моя явен глад за четене, ми зае своя Вертер и своето издание на Имензее.
Малко по-късно, по време на моята детска читателска оргия, попаднах на други немски книги, сред тях на "В наказателната колония" на Кафка, където опознах страха и несправедливостта. А няколко години по-късно като студентка в Лос Анжелос преоткрих цялата Европа в един немски роман. Никоя друга книга не е била тъй важна в моя живот както "Вълшебната планина" - в която става дума не за нещо друго, а за сблъсъка на различни идеали в сърцето на европейската цивилизация. И така продължи един дълъг, равномерно пропит от немска култура живот.
Аз имах щастието да се запозная с някои бежанци, които Хитлер бе тласнал в емиграция - някои от онези писатели, художници, музиканти и учени, които Америка бе приела през тридесетте години и които тъй много обогатиха тази страна и преди всичко нейните университети. Но никога няма да забравя, че моята среща с немската култура започна чрез ексцентричния мистър Старки.
Та, десетгодишната, за да си почине от мъките да си дете, клечеше над раздърпаните издания на Гьоте и Щорм. По времето, за което говоря, 1943 г., знаех, че в Северна Аризона има лагер с хиляди немски военнопленници и все имах един кошмар: нацистите са избягали от техния затвор и са се промъкнали до Юга на щата, до бунгалото в края на града, където живеех с майка ми и сестра ми, и сега искат да ме убият.
През седемдесетте години, когато моите книги започнаха да излизат в издателство "Ханзер", се запознах с превъзходния Фриц Арнолд, който до смъртта си остана мой редактор в "Ханзер".
Фриц е бил от тези, които са имали късмет - късмета да попаднат през 1943 г. в американски плен и да прекарат остатъка от войната в пленническия лагер край малък град в Северна Аризона. Той ми разказа как е издържал почти трите години пленничество. Бил получил достъп до книги и през цялото време чел и препрочитал английски и американски класици. А аз му разказах как в Аризона като ученичка, която искаше най-сетне да порасне и да навлезе в една по-голяма действителност, ме бяха спасили книгите - преведените и написаните на английски книги.
Да имаш достъп до литературата, до световната литература означаваше да се изплъзнеш от затвора на националната суета, от еснафщината, от принудителния провинциализъм, от затъпяващото преподаване в училище, от несъвършенството на съдбата, от нещастието. Литературата беше паспорт, който отваряше входа към един по-богат живот, в сферата на свободата.
Литературата е била свобода. И най-вече във време като днешното, в което тъй масивно се поставят под съмнение ценностите на четенето и на вътрешния живот, важи едно: Литературата е свобода.

(със съкращения)
Франкфуртер алгемайне цайтунг 13.10.2003

Сюзан Зонтаг
Превел от немски Стефан Любкин