Киномания 2003 - за първи път Ясуджиро Одзу
Преживяхме поредната Киномания/Международна филмова панорама (7 - 20 ноември, зала 1 и кината "Люмиер" и "Център"). След като миналогодишното издание намекна за живване ("Необратимо" на Гаспар Ное, "Сестрите магдаленки" на Питър Мълън, "Госфорд парк" на Олтман или японско кино), тазгодишното се впусна в открито състезание със София Филм Фест (където е съорганизатор) - 11 от филмите в т.нар. официална програма бяха с клеймо "Само на Киномания 2003", а още 20-ина от всичките 56 бяха програмирани специално за събитието (друг е въпросът, че доста от тях са познати, та и от СФФ).
Навярно като компенсация за припокриването на Киномания със "Златният ритон" в Пловдив, Националният филмов център представи програма "Нова българска анимация" ("Двуокият" на Тодор Динов, "Ромео и Жулиета" на Стоян Дуков и "Дребосъкът" на Андрей Цветков, "Златен ритон" 2003), както и документалния филм "Чия е тази песен?" на Адела Пеева (2003, България, Специална награда на журитата от "Златната ракла" и "Златният ритон"). Само че не става ясно защо само той е избран сред десетките добри нови заглавия. Да оставим настрана факта, че "Чия е тази песен?", заедно с игралния "Под едно небе" на Красимир Крумов (в дигитална версия) бе показан на тазгодишния СФФ (и награден), а "...И Господ слезе да ни види" на Петър Попзлатев (във версията "Посетени от Господ") - на миналогодишния. Радост бе, че пак напълниха "Люмиер".
Имаше и ретроспективи: Ясуджиро Одзу (3 заглавия, със съдействието на Японската фондация), Райнер-Вернер Фасбиндер (7, представени от Гьоте-институт, от които непознато единствено "Искам само да ме обичате"), "Мосфилм" (5 стари познайници, във връзка с 80-годишнината на киноконцерна), "Бояна филм" (откриването бе със "Специалист по всичко" по повод 80 години от рождението на Апостол Карамитев и още 3, във връзка с 40-годишнината от създаването на Киноцентъра). Имаше и панорами: "Австрийско кино" (5, със съдействието на посолството на Република Австрия), "Британско кино" (2, със съдействието на Британския институт), "Френско кино" (3, със съдействието на Френския културен институт), "Корейско кино" (2, със съдействието на посолството на Република Корея), "Японско кино" (2)... Благодарение на посолства и културни институти НДК е стъкмил китка от заглавия, ала още на равнище каталог (старателно списан и кошмарно структуриран) веднага бие на очи механично-случайното им струпване, т.е. липсата на концепция. Ето защо програмата на тазгодишната Киномания, колкото и да изглеждаше богата, всъщност се оказа "кой каквото дал". Що се отнася до самите филми, повечето от тях бяха я върли разочарования, я претенциозни банализми. Колкото - толкова, би рекъл алчният киноман. Добре де, но какъв е смисълът от роене на фестивали? Въпрос, изтъркан от задаване.
Съвременните семейни драми "Ах, пролет!" на Шинджи Сомаи и "Токийска приспивна песен" на Джун Ичикава продължават миналогодишното приближаване към новото японско кино. Те пък са мост към истинския удар на Киномания 2003 - запознанството с гиганта Ясуджиро Одзу (1903 - 1963), незнайно защо досега непоказван в България. "Токийска история" (1953), "Цветето на равноденствието" (1958) и "Добро утро" (1959) изваждат интимните преживявания като контрапункт на цивилизационния размах и/или икономическата криза. Съсредоточени в днешността, за разлика от филмите на Куросава, произведенията на Одзу минират тезите за преходността на киноезика, подобно на неговите - филигранно структурирани, с хипнотично композирани кадри (статична камера, ниска гледна точка, общ план), психологически мотивирани (прекрасни актьори!)... Сеещи доброта и върху злото, те отприщват мощна струя узнаване за японските живот и търсения в контекст - национален, световен, исторически... Какъв срам, че гледаме филми на светинята Одзу (по Вендерс) 40 години след смъртта му.
"Бързо! Бързо" (2001), пък ни показа (със съдействието на посолството на Кралство Швеция) 24-годишния дебютант Йозеф Фарес. Ливанец в Стокхолм, той разказва с отривисто откровение и живо остроумие перипетиите на мултиетническото шведско живеене. С брат му Фарес Фарес в главната роля, "Бързо! Бързо!" надскача нискобюджетно-семейната комедия на недоразуменията (социо-секс-етически) и стига до лудешка експанзия на нравите, сравнима с едновремешните експерименти на един от създателите на новото шведско кино Вилгот Шоман ("Аз съм любопитна - жълто" и "Аз съм любопитна - синьо", 1967-68). Разбира се, филмът се вписва, макар и отстранено, в "булчинската вълна", заляла киното през последните години. И щеше да бъде още по-хубав, ако ни бяха спестени петнайсетината минути финал.
Майкъл Уинтърботъм отново ни шамароса с як замах - в "24 Hours Party People" (2002, Великобритания) се връща към Манчестър от втората половина на 70-те, за да представи генезиса на английския рейв (през гледната точка на Тони Уилсън - тв-журналист, ерудит и съдържател на клуба Factory Records, и през дигитално "събиране" на времето). Преди три години този режисьор ни влюби в омайната дискретност на английската маргиналия чрез ръчната дигитална камера на Роби Мюлер в "Страната на чудесата" (вж. "Култура", бр. 26 от 2000). Сега гениалният визуалист и неуморимият ловец на предизвикателства Уинтърботъм ни въвличат в свят на нарцисизъм и пънк, разюзданост и уязвимост, наркотици и успех... И, създаден днес, филмът изглежда абсолютно автентичен документ на времето. Майк Фигис пък, разширил до транс естетическите територии на дигиталността в "Таймкод" и "Хотел", с "Гърлото на дявола" (2003, САЩ) не на шега хлътва в герана на клишето "семеен трилър". Да се чудиш и маеш как режисьор от класата на Фигис е протегнал любопитство към сюжет, опоскан до последната змия. "Гърлото на дявола" регистрира 2 приноса: удавен кон в басейн и Шарън Стоун като редова лелка.
"Тази любов" (2001, Франция) на Жозе Дайан е неумело упражнение по ексцентрика и стил в опита да пресъздаде любовта между възрастната (велика) Маргьорит Дюрас (Жана Моро) и младия (никой) Ян Андреа (Еймерик Демарини) на фона на древния хит "Капри". През гледната точка на порасналия юноша всичко на екрана - от привързаността, през хедонизма до виното - изглежда епидермално и кухо, а телевизионната стилистика на Дайан убива и най-скромното повейче шик. Утеха е, че Жана Моро е все така ослепителна, ала в изпълнението й не усетих мощта на Дюрас. Студенти и млади киномани изгледаха лакомо програмата от филми на Фасбиндер, озаглавена "Анархия на фантазията". Тепърва ще разказват впечатления. След като гледах (пети път) "Лили Марлен", бях обхвана от ужас - днешното кино е все по-бедно откъм страст.
Навярно затова ме трогва британският филм "Календарни момичета" на Нейджъл Коул (вж. "Култура", бр. 33 от 2003). За съжаление, пропуснах полския "Еди" на Пьотър Трзаскалски (вж. с. 12).
Имам усещането, че Киномания 2003 ще бъде запомнена не с уникалната поява на Одзу (японските прожекции са безплатни), а с отвъдкинематографичната истерия по руския "Олигарх" на Павел Лунгин (вж. "Култура", бр. 47 от 2002) и американския "Чикаго" на Боб Маршал (вж. "Култура, бр. 43 от 2003). И няма какво да увъртаме - като цяло Киномания 2003 бе доста хилаво преживяване.

Геновева Димитрова