Скуката на еклектиката

Вече няколко години Френският културен център съдейства в София да пристигат нашумели съвременни френски хореографи. Този път в Народния театър "Иван Вазов" бе показан "Маммам"- спектакъл на Жан-Клод Галота, поставен в далечната 1987 и спечелил награди в Монреал и Лондон. Той има над двайсет постановки, между които и "Одисей" с Пиетрагала. Работи в Париж, Буенос Айрес, Япония, негови представления са гостували в 89 страни, трупата му е създадена през 1979. Събитието обаче се оказа не на очакваната висота. Въпреки предварителната реклама за Галота като "забележителен хореограф на постмодерността", неговото пластическо мислене в "Маммам" е "постмодерно", доколкото се занимава с разпиляното съществуване без център, с празния знак.
Спектакълът започва с премерен (откъм насилие върху акцентите) намек за строй от млади хитлеристи - по фланелки, бели къси панталонки и тяхната организирана кинема тип физзарядка раз-два-три. И ако този намек е умерен, то всичко оттук нататък е лишено тъкмо от умереност. Движението е често силно вулгаризирано, грубо органично и недвусмислено копулативно. Не липсват и очевидни иронии на класически клишета тип Баланчин или още по-грубото - младите хитлеристи на няколко пъти се оттеглят от сцената, или я обикалят в специфичния стил на вилисите на Петипа от "Жизел". Това, разбира се, би имало въздействие, ако прекомерността не бе превърнала движението в еднопланова гротеска, насочена не към властта и нейните идеологически извращения, а към семпли хомосексуални намеци и груб хумор на "пръднята" - двама танцьори един върху друг, единият с лице в задните части на другия, който произвежда специфичен звук. През цялото време танцьорите не просто се движат, те викат, говорят, тананикат, подскачат или тичат.
Тук ироничното не пародира невъзможната хармония на класическата красота; то се окопава в грозотата, търсейки от грозното още по-грозното (Бодриар). Невъзможността да се осъзнае границата на грозното лишава движението от всякаква вероятност да придобие метафоричност. Пределната телесност и конкретиката на движението го откъсват от неговото духовно намерение в смисъла на Платон - безсмъртно е всяко нещо, което се движи само (Федър, 245). Тук видима е смъртта на движението, неговата тежест и безсмислие. Еклектиката без център, който да я организира, се напластява на всички нива - драматургично, чисто пластично и музикално. Елементи от physical theatre, класически танц, хореография на лежащото тяло, спорт и др. са смесени на фона на електронна музика, звуци на самолет, естествени шумове, птици и насекоми (в сцената, когато осемте танцьора лазят като стоножка), класическа музика, Пинк Флойд, рок и др. Колажът е направен от Хенри Торг и Серж Хупен. Безмерността на пъстротата уморява, създава усещането за битпазар, където многотията е без стойност. Не че трупата е лишена от качества, сред петимата мъже има танцьори със завидна техника, трите жени, две от които японки, определено бяха технически неустойчиви. Деветият член на трупата, самият Галота - костелив мъж с насечени движения - през цялото време напява, диктува и ритмува с глас, явно в ролята на идеологически ментор. На финала всички бягат, без да знаят накъде, а после по команда падат и умират.
Няма нищо по-скучно от еклектиката - без-стилието от стилове, без-смислието от мисли. Еклектиката е механика без избор, а-символия. Именно това прави спектакълът на Жан-Клод Галота - той пребивава в скуката на еклектиката, без да открие нейния символ. Хубаво е понякога да видим лутането на другия, за да можем да осъзнаем и нашето лично търсене на път през несполуките на днешното постмодерно битие.

Петър Пламенов





Удряме главите си една в друга - ще счупим свойте черепи, без да сме успели под този тътнещ шум да чуем свойте мисли...
Ленард Ноленс