Още веднъж
за европейските филми

Скъпа Е.

И тази кинематографична година1 се стопи. Съзнателно употребих глагола, макар че възнамерявам да пиша за кино, а клишето за него е, че то се "върти". Върти се лентата в касетите на камерата, превърта се и фотолентата, да не говорим пък за многото колелца със зъбци, дискове и призми, които шумно теглеха три реда лента върху мовиолите. Но все повече и повече днешното изображение възниква и се стопява. "Клик!" с "мишката" - възниква. "Клик!" - топи се. Доскоро поне аналоговите видеомагнетофони все още въртяха лента, но DVD плейърите вече са на принципа на възникването и стопяването. Същото е и при електронния монтаж... Доколко това влияе върху естетиката на кинофилмите? Доколко са прави онези колеги, които отказват да седнат пред компютърните монитори и упорито монтират на мовиоли? Тяхното обяснение е, че осезаването на превъртащата се лента - с очите, слуха и пръстите - стимулирало въображението. Насреща им застават апологетите на новите технологии (Грийнауей, Ларс фон Триер - за неговия "Догвил" ще говорим след малко). Те са убедени, че дигиталната техника поражда нова и различна естетика на киното. По едно случайно съвпадение тези дни прочетох мисъл на Жан-Клод Кариер по този повод. Тя ми се струва подходяща да завърша встъплението си с нея:
"Киното... е нетърпеливо, забързано изкуство, неспирно тласкана и разкъсвана експресия, която понякога кара кинематографистите да причисляват към дълбоките промени обикновени синтактични трансформации, или пък новото оборудване, разпространението по сателит, електронния образ. (к.м.) Тази изобретателна щедрост... често поражда един вид опиянение, довело веднъж до смесване на техника и мисъл, техника и емоция, техника и познание. Объркват се знаците на промяната с дълбоката същност на филмите (к.м.)..."
Да видим сега каква същност разкриват тазгодишните кандидати за европейските награди. Изгледах 36 заглавия. Определих като заслужаващи внимание 16 - 18. Съотношението от миналата година се запазва. Запазва се и повторяемостта на сюжетните похвати и теми. В четири филма главните герои умират от рак, в петия героинята оцелява от тази коварна болест. В три филма героите страдат от амнезия - загубили са паметта си, подобно на героя от миналогодишния отличен филм на Аки Каурисмаки "Човекът без минало". В два филма героите копнеят да си разменят идентичностите, в два - животът на героините се моделира от Reality TV. Три фабулни конструкции са опрени на следния прийом: писателка или журналистка търси истината за отминали исторически събития, в хода на разследването действието се пренася и опредметява в миналото. Като знам, че гледам избрани филми, че съвпаденията биха могли да се избягнат, давам си сметка, че пропорционално в цялостния свят на киното повторяемостта на теми и сюжетни похвати нараства. Дали това е само дан на постмодернистичната цитатност, или има криза на хрумванията?
Другото, което се хвърля на очи, е какви филми са избрани (или предпочетени?) от страните на бившия соцлагер. С малки изключения това са филми, които излагат събитийни поредица от остро социални случки - от тези, които са предмет на вестникарски интерес не само у нас, но и на Запад: нелегален трафик през граница (словенският "Резервни части", немският "Далечни светлини"), проститутки, бедност (румънският "Мария"), мафия, обърнати наопаки нравствени ценности (полският "Еди"). Но вниманието към злободневната фабула става за сметка на немарата към дълбочината, към диалектическата сложност на образите. Към тази поредица от вестникарско, повърхностно излагане на проблемите аз отнасям и "В този свят" на Майкъл Уинтърбътъм - за перипетиите на двама афганистански бежанци, които пътуват през Близкия Изток до Лондон. На пръв поглед "road movie", в пресата много се шумя около него, но моят поглед не откри онова, което прави "филмите по пътя" факти на изкуството - липсват дълбоки, оригинални открития за героите... Изглежда, че само руснаците не козируват вече пред повелите на западните продуценти, даващи пари срещу желана от тях тематика. За "Любовник" и "Коктебел" единственият ни културен вестник2 вече писа. Там вниманието е към хората, но и двата не се превръщат в значителни събития, остават си на ниво констатация. С "Баща и син" Сокуров (след забележителния "Русский ковчег") се връща към предишните си занимания, които на мен лично не са ми интересни: изискани сюрреалистични упражнения с визията и звука, ала без философската мощ на кумира му Тарковски.
Два филма от бившия "соц" се отделят и заслужават внимание:
На първо място (според мен) това е "Блясък в очите" на балканския ни съсед сърбина Сърджан Каранович - режисьор и сценарист. Филм за Балканите; филм, породен от културата на Балканите; европейски филм. Двама млади бежанци (той - от Хърватия, тя - от Босна) се крият в Белград от войната. Срещат се и се залюбват. Това е фабулата, друго няма. (Освен че момичето Ivana Bolanca е много красиво. На всичко отгоре и добра актриса. Добър актьор е и момчето Senad Alihodzic.) Но над фабулата се извисява сюжетът - младите водят със себе си (носят ги в паметта си) своите мъртъвци; близките им са останали при своите национални, верски предразсъдъци. Те реално се материализират и активно коментират, противопоставят се на любовната връзка. На помощ се викат Царе, Воеводи, Герои от съпротивата - "прави срби", на помощ се зове Аллах и Бог, за да се присмее авторът накрая над химерата за чиста нация. Твърде много народ се е омешал на това кръстовище, Балканите, та всеки от нас, като се обърне назад към родословието си, ще намери с почуда сред предците си "неканен и незван" балкански враг...
Комедия е и "Good bye, Lenin!" - сатира, която се радва на голям зрителски успех. При бюджет 4800 милиона евро филмът вече си е върнал почти 40 милиона. Само в Германия са го гледали около 6 милиона и половина зрители. Дай Боже, на всеки български филм. Син иска да спаси майка си: тя е получила амнезия вследствие на инфаркт малко преди падането на Берлинската стена. Била е обществен активист в ГДР. Предполага се, че ако върху неукрепналата й след болестта психика се стовари новината за рухналия идеал на работническо-селската Германия, сърцето й няма да издържи втори удар. Синът създава, опредметява, визуализира около нея, в затвореното пространство на спалнята, илюзията, че ГДР продължава да съществува. Това поражда смях. И тъжна ирония. От един момент нататък светът зад прозорците налага крещящо знаците на новата реалност. Тогава синът (и в това е находката, мисловната находка на разказа) доказва на майка си чрез фалшиви телевизионни предавания, че промяната се е извършила според прогнозите на подкупните партийни идеолози - победила е пролетарската революция. Историята е преобърната карнавално наопаки. Нека да рискувам с още две обобщения (при цялата условност на подобен напън): от селекцията изпъкнаха две групи филми, повече или по-малко обусловени от културата на региона, където са създадени.
Едната група е на скандинавските филми, другата - на испанските.
Колкото и различни да са норвежкият "Кухненски истории", исландският "Нои от Албинои", датските "Догвил" (за него - накрая) и "Зелените касапи", една тенденция ги пронизва - разказът се опира не толкова върху фабулата ("какво се случва"), а върху сюжета ("как се случва"). Историите са разположени на територията на притчата, на гротеската, на абсурдната черна комедия... В резултат и пластичният език, и актьорското поведение не са банални. Бих разказвал с удоволствие за всички филми от тази група (с изключение на шведския "Различен път"; в него неподходящият избор на главната героиня попилява добрите намерения на авторите), но защо да те лишавам от удоволствието сама да ги оцениш. Но два от тях са ми сред фаворитите и ще трябва да защитя избора си. "Кухненски истории" на Бент Хамер може да се сравни (макар и доста произволно) с нашия "Преброяване на дивите зайци". И в него фабулата се задвижва от абсурдно чиновническо намерение, и в него институцията търпи провал. Любопитно ми беше да сравнявам наум двата филма, за да се убедя в аксиомата, че културата на региона е нещо велико, сладко, примамливо, упование за надежда, че киното няма да се унифицира и глобализира лесно. В нашия филм "бъбрят" веселието, иронията, подигравката, в норвежкия "се точат" мълчанието, недомлъвката, пестеливият жест... И двата са смешни, и двата - човечни. Разбира се, за да се насладиш, трябва да владееш езика на киното. А това неукрепнало умение на българската публика упорито се унищожава от недалновидните ни политици, загрижени главно за долната половина на тялото си. Но няма да им се размине Карнавалът! Бъди рахат!
Испанската школа отново ме впечатли с високо средно ниво. Година след година испанците поддържат добро качество. Дали това се дължи на относителната свобода на националния им пазар - помня данни отпреди години, които сочеха, че за разлика от всички останали европейски страни, където американските филми владеят от 80 до 90 процента от кинопазара, в Испания този процент е около 60. Така или иначе, пак се радвам на хубави испански филми.
"Понеделници на слънце" на Фернандо Леон де Араноа бе предпочетен пред "Говори с нея" на Алмодовар от Испанската академия и представен за "Оскар" миналата година. Американците го пренебрегнаха заради "Говори с нея". Разбираемо. Филмът на Фернандо Араноа е от онези "филми без интрига" (Дьомин), в които нищо динамично не се случва, няма "екшън", но има много интересни хора, разказът гъмжи от прекрасни наблюдения и точни детайли, които се превръщат в ненатрапчиви метафори.
"Моят живот без мен" на Isabel Coixet (направих консултации как се произнася фамилията; казаха ми, че на каталунски е Коиксе - режисьорката е родена в Барселона; на испански - Коихе; в "Култура" видях трета транскрипция - Коише; оставям го на латиница, докато лингвистите се разберат). Испано-канадски филм, актьорите говорят на английски, отдолу текат надписи също на английски (дали е само за нуждите на селекцията?). Актрисата Сара Поли е звезда в Канада, актьорско дете, от малка е почнала да се снима. Това не я е развалило, с огромна вяра влиза в изключително неправдоподобната ситуация - да изживее за два-три месеца цял един живот от 20- до 40-годишна възраст. Двете жени (режисьорката и актрисата) се справят убедително - придават на неправдоподобието правдоподобност. Мелодрамата е в стил Алмодовар (неговата и на брат му Аугустин продуцентска къща "El Deseo" ["Желанието"] стои зад проекта). Като отидеш да гледаш филма, купи си три пакетчета кърпички за сълзите. Може и да ти стигнат. Което не значи, че филмът не си струва. Той "отлепя" над мелодраматичната фабула, той е строго моделирана притча.
Виж, "Календарни момичета" няма претенциите за дълбок философски пласт на повествованието. Този филм е точно обратното на "Моят живот без мен" - ярко доказателство за онази метаморфоза, която прави истинските истории да звучат като измислени приказки. На няколко пъти ме предупреждаваха: "Нали знаеш, че е по истински случай?". Едни жени "над средна възраст" се били снимали голи за календар. Целта била благотворителна. В рекламните фотоси актрисите са заснети заедно с прототипите. Добре, че са актрисите, добре, че историята е "пипната" от професионални сценаристи, добре, че е разказана като приказка.
Това бе от Англия.
Френското кино присъства достойно с "Мъжът от влака" на Патрис Льоконт. Жан Рошфор е провинциален интелигент, бил е "добро, възпитано момче в началото на ХХ век", сега мечтае да промени своя уседнал живот, да предприеме авантюра, да влезе в кожата на банков обирджия (Джони Холидей), оказал се негов случаен гостенин... Влиза само в коженото му яке... Бродягата пък мечтае за дом и уют. Наяве не си разменят ролите, режисьорът им дава шанс да си "трампят" идентичностите в предсмъртни видения.
От Италия - "Помни ме". Режисьор е Габриеле Мучено. Втори негов филм гледам през последните години. Упорито дълбае в съвремието. Какво става с тинейджърите (брат му Силвио играе и в този филм), какво чувстват бащите и майките им. Семейна история - такива сценарии пишеше Павел Вежинов, пише ги и Георги Данаилов. Но филмът не е камерен, впечатлява мащабно разгърнатият втори план. В този филм много добре играе Лаура Моранте. С чувство за хумор, с много точно отстраняване от героинята. Да не беше Никол Кидман, щях да я подредя на първо място в класацията за актриси. Но я има Никол Кидман в ролята на Грейс от "Догвил"!
"Догвил" е явлението на годината, нека да не пророкувам, но мисля, че ще надхвърли сезонното си битие. Ларс фон Триер говори за Брехтов театър, за влиянието, което са му оказали театралните телевизионни постановки. Струва ми се, че това е формалният повод да разположи историята си върху гола сцена, без декори, с маркиран реквизит, с условно театрално осветление, но пък с реалистични звуци на затварящи се и отварящи несъществуващи врати и т.н. Много се спори около това имал ли бил право режисьорът да разказва за САЩ, без да ги е дори посетил.
Героите-категории, с които Ларс фон Триер населява своя измислен град, доказват, че той не само е посетил, но и че е живял в света на една друга Америка - тази на Фокнър, Стайнбек, Колдуел и другите големи американски писатели. Ала аз лично съзрях в разказаната от него философска притча връзка с литературната традиция на философските повести. (Най-ранната, за която можах да се сетя, е "Кандид" на Волтер). Несъмнената отлика обаче е във финалното послание - няма и помен от "нека да копаем градината си". Жестокият финал на "Догвил" предрича плашещи промени в човешката психика, в човешките взаимоотношения през ХХI век. Естествено е, че това пророчество се базира на събитията през последните години. Естествена е тревогата на автора, довела до изпепеляващия финал. Но тази жестокост не е от днес. Така и Троя е горяла навремето. Но никой не е чул Касандра... Наивен, риторичен въпрос - ще бъде ли показан "Догвил" в България?

Георги Дюлгеров


Проф. Георги Дюлгеров е един от най-големите български кинематографисти. Сред филмите му са "Изпит", "И дойде денят", "Авантаж", "Мера според мера", "Лагерът" и др. Художествен ръководител на курс по филмова и тв-режисура в НАТФИЗ. Член на Европейската филмова академия.




1 Това си е мое леточисление. Започва от една селекция за Европейските филмови награди до друга.



















































































































2 "Култура", разбира се.